Лийла Мийчам
Пепел от рози (29)

29.

Същата вечер по настояване на Мери Оли й дойде на гости. Беше се върнал от пътуването до Ню Йорк преди няколко дни и й беше донесъл очарователно плюшено мече от универсален магазин „Мейси“.

— Бих предпочел да е от „Тифани“ — усмихна се той, — но ти щеше да откажеш. — Лятната влага си беше отишла. Сега бе най-приятно да се седи в беседката и човек можеше да се наслади на първия хлад. Седнал на люлката, Оли отпиваше горещ шоколад и чакаше Мери да му каже каква е причината за поканата. Падна нощ, звездите се показаха. От оградата избуха бухал.

— Знам, че те тревожи нещо, не е само желанието да ти разкажа за пътуването, Мери. Какво има?

Тя заговори с глух глас, задавен от болка.

— Бременна съм, Оли. Бебето е на Пърси.

Последва пълно мълчание, нарушавано единствено от звуците на нощните твари в храстите и дърветата. След малко Оли се прокашля.

— Мери, та това е чудесно.

Отговори му, все още полуобърнала гръб към него.

— Да, ако Пърси беше тук.

— Той знае ли?

— Замина, преди да разбера.

— Какъв е проблемът, mon amie? — По детски гладкото му чело се сбърчи. Празният крачол на панталона беше навит както обикновено до коляното и дискретно прихванат. — Двамата с Пърси сте влюбени още от пубертета. Щом му кажеш, той ще се прибере на часа и ще се ожени за теб. Като знам колко ти е мъчно, откакто е заминал, виждам, че и двамата сте нещастни, когато сте разделени. Кой, освен теб би го накарал да хукне към канадската пустош?

— Проблемът е, че няма как да се свържа с него. В последното известие до техните казва, че заминавал за още месец, дори повече. Вчера научих.

— Искаш да кажеш… О, Мери, агънце… — Оли посегна към ръката й. — Колко… в кой месец си?

— Не съм сигурна. Предполагам, че съм в трети. Започва да ми личи по малко.

— Мило момиче, трябва да измислим нещо. Нали не би… нали не си намислила да махнеш бебето?

— Не, разбира се. Дори не ми е минало през ума.

— Значи трябва да намерим начин да го открием, това е. — Оли се залюля, сякаш се канеше да стане, да се подпре на патериците и да поведе издирването. — Мога да наема следотърсачи.

— Недей, Оли. — Мери стисна ръката му, за да го спре. — Няма време за това. Докато открием Пърси, ще минат седмици. А докато той се прибере и се оженим, няма да ни остане достатъчно време, за да кажем след това, че съм родила преждевременно.

Оли я погледна безпомощно с притаено в очите му безпокойство.

— Какво тогава ще правиш?

Тя си пое дълбоко дъх и бързо — преди куражът да я напусне — се обърна към него и го попита направо:

— Оли, би ли… съгласен ли си да се ожениш за мен и да отгледаш детето като свое? Не е нужно Пърси да разбира. Не трябва да разбира. Ще ти бъда добра съпруга, Оли, обещавам. Никога няма да съжаляваш, че си се оженил за мен.

Оли отвори удивено уста. Когато най-сетне се опомни, заговори:

— Да се оженя за теб ли? За теб, Мери? Никога…

Отказът прозвуча като гръмотевица. Не можеше да повярва. Надеждата рухна, заменена веднага от срам.

— Оли, скъпи, прости ми. Много се извинявам, че те поставих в това положение. Колко съм безчувствена и неблагодарна, след всичко, което направи за мен…

— Не, не, Мери! Ти не ме разбра! — Той размаха диво ръка. Както беше обзет от вълнение, той всеки момент можеше да падне от люлката. — Дори в най-необузданите си мечти не съм си представял, че ще имам шанс да се оженя за теб. Господ ми е свидетел, че те обичам от деня, в който се роди, но… — Лицето му се разкриви, сякаш щеше всеки миг да се разплаче. — Виж, аз… не мога да се оженя за теб. Не мога да се оженя за никоя.

Тя отпусна нежно ръка на рамото му.

— Заради крака ли? Оли, тази загуба не те прави по-малко мъж. Всъщност, начинът, по който се справи… куражът, който прояви, те превърна в още по-добър човек, отколкото преди, ако това изобщо е възможно.

— Не става дума единствено за крака, агънце… — Дори в мрака, Мери забеляза как той се изчервява. — Имаше и други поражения. Гранатата нарани… мъжествеността ми. Не мога да те даря с деца. Не мога да ти бъда съпруг. Мога само да те обградя с обич.

Слисана, неспособна да повярва, тя го изслуша, докато той описваше нараняването и си припомни прощалните думи в писмото на баща си: „Питам се дали не продължавам проклятието, което поразява семейство Толивър, откакто бе отсечено първото дърво в «Съмърсет».“ Забеляза, че устните на Оли помръдват, но чуваше единствено пророческите подигравателни гласове на Майлс и госпожица Пийбоди. Притисна бузите си с ръце. „Моля те, господи, недей. Не ми причинявай това.“

— Сега разбираш защо не мога да се оженя за теб, Мери, макар да ми се иска повече от всичко на света — обясни Оли. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да рухне.

Тя отпусна ръце и си наложи да не издава чувствата, които бушуваха в нея.

— Пърси знае ли за нараняването ти? — попита тя.

— Не. Не искам да разбира. Ще го притисне още по-силно чувство за вина, отколкото сега.

Мери се насили да се усмихне.

— Не мога да си представя да има жена, която да иска от един мъж повече от това той да я желае с всяка клетка — заяви тя.

Пясъчнорусите му вежди се извиха почти до косата.

— Това означава ли, че независимо от всичко ще се омъжиш за мен?

— Да — отвърна тя, — стига да ме искаш.

— Да те искам ли? — По миловидното му лице се разля невъздържана радост. — Разбира се, че те искам! Мери, любима… дори не съм се надявал… — Той замълча по средата на изречението, сякаш поразен от мълния. — Ами Пърси? Това как ще му се отрази? Mon dieu^[1], Мери, той ще бъде съсипан. Ще реши, че съм го предал!

Тя отпусна ръка на здравото му коляно.

— Не, няма. Ще помисли, че аз съм го предала, че съм те подмамила да се ожениш за мен, за да съм сигурна, че плантацията винаги ще има финансова подкрепа. Той ще повярва, защото знае, че бих направила всичко, за да спася „Съмърсет“. Нали затова се скарахме.

— Но, Мери, как можеш да му позволиш да помисли подобно нещо за теб, след като не е истина?

— Мога, за да му спестя истината защо се женим. Като повярва, че съм се омъжила за най-добрия му приятел, за да спася „Съмърсет“, няма да бъде чак толкова наранен. Разбираш ли, Оли?

Оли тръсна глава, сякаш около него жужаха пчели.

— О, агънце, много искам да се оженя за теб. Искам и бебето. Искам го повече от всичко на света, но да нараня Пърси…

Без да се колебае, Мери коленичи пред люлката. Стисна ръцете му.

— Чуй ме, Оли. Пърси никога няма да те обвини, задето си се оженил за мен. Той знае какво изпитваш към мен. Нека повярва, че съм се омъжила за теб заради „Съмърсет“. Това е единственият начин, по който ще опазим бебето от скандал. Представяш ли си как ще се отрази на детето клеймото, че е извънбрачно, как ще се отрази на името Уоруик, на моето име, на самото дете. Скоро заминаваш за Европа. Ще тръгна с теб. Когато се върнем, бебето ще бъде още малко и ще можем да убедим хората, че се е родило два месеца по-рано. Ако обаче чакам, няма да мога да направя абсолютно нищо.

— Но Пърси ни обича толкова много… Как ще му го причиним?

Мери притисна лицето му между дланите си и се вгледа в очите му.

— Ще му се реваншираме, Оли. Ще го обичаме и ние, ще му дадем най-искреното си приятелство.

— Ами… след като… сте се опознали, Мери, как ще издържите далече един от друг? Не искам да те деля, дори с Пърси. Как ще живеем заедно тримата само като приятели?

— Ще се наложи, скъпи — отвърна Мери и отпусна чело на рамото му. — В името на всички, които обичаме — баща ти, Биатрис, Джереми, Пърси, бебето и… нас самите — просто се налага. Пърси ще се ожени, ще си има свои деца, времето, което с него сме прекарали заедно, ще се превърне в далечен спомен и за двамата. — Лъжите се лееха, но тя говореше искрено, когато заяви: — Винаги ще съм ти вярна, Оли, обещавам ти.

Оли извади кърпичка от вътрешния джоб на костюма и попи очи.

— Не мога да повярвам — рече той. — Ти… ще се ожениш за мен… най-невъзможната ми мечта се сбъдва. Единственото препятствие за щастието ми е Пърси… Той ще бъде съкрушен, но… Не знам какво друго да направя.

— Именно — отвърна Мери и се надигна, за да седне до него на люлката. В сърцето й имаше място за Оли, мислеше си тя, докато се опитваше да потисне сълзите си. Той щеше винаги да я дарява с обич, да й бъде предан, да я уважава, но в същия момент усети в себе си движение, сякаш част от нея принадлежеше на единствения мъж, когото щеше да обича, спотаен в далечно, тайно кътче на съзнанието й, също като животно, което предусещаше края си.