Лийла Мийчам
Пепел от рози (44)

44.

Пърси преживя следващите две години като робот, който действа, без да има своя воля и съзнание. Управляваше фирмата, вземаше решения, строеше завода на брега на река Сабин, купуваше нови терени и фирми, без дори да се замисля защо го прави. Депресията приключи. Икономиката се задвижи благодарение на новообявената война в Европа. Америка беше във възход, строеше, разрастваше се и се разпростираше, а бизнесът на „Уоруик индъстрис“ процъфтяваше. Фирмата едва смогваше да изпълнява поръчките, които валяха.

Отчуждаваше се все повече от семейството си. За кратко, след смъртта на Матю, Луси поомекна, но когато забеляза, че дори не се опитва да успокои Уайът, който също тъгуваше, тя отново се обърна против него.

— Изгуби го, Пърси — заяви тъжно тя. — Изгуби го напълно и никога повече няма да си го върнеш. Момчето се лута изгубено, самотно и дори да го повикаш, няма да ти отговори. Никога няма да откликне на гласа на непознат.

Истината бе, че Пърси го повика. Имаше нужда от Уайът, колкото и Уайът имаше нужда от него, но как да се сближиш с мъжа, след като вече си отблъснал момчето. А седемнайсетгодишният му син вече беше мъж, едър, силен като баща си, отговорен, тих, но компетентен на събранията на фирмата, на които Пърси го канеше да присъства. Незнайно как, след като загърби детството, раменете му вече не бяха небрежно увиснали, а походката му стана стегната и енергична. Пристъпваше изправен, спокоен, дори горд, сякаш решен да достигне целта, известна единствено нему.

Пърси положи огромни усилия, за да оправи отношенията със сина си. Ходеха на лов и риболов, макар да не обичаше подобни занимания. След войната нямаше никакво желание да убива, дори прясно уловена пъстърва, която да опекат на лагерния огън вечерта. Целта беше баща и син да останат сами и макар че се връщаха в „Уоруик Хол“ точно толкова отчуждени, колкото и преди да тръгнат, Пърси поне откриваше определени факти за второто си дете.

Научи, че Уайът притежава вроден инстинкт на ловец и риболовец. Макар да беше едър и тромав, умееше да се промъква безшумно и незабелязано през високата трева, докато напредваше към плячката. Пърси наблюдаваше с истинска възхита търпението, с което синът му чакаше часове наред в лодката или на брега на реката, докато рибата не захапеше стръвта. Убиваше бързо и ефикасно, приемаше без да се замисля момента на смъртта, докато за Пърси той беше смущаващ.

Започна да проверява домашните на Уайът, задължение, което до много скоро Луси с удоволствие делеше с по-умния му полубрат Матю. Сега с огромно облекчение отстъпи стола до кухненската маса, който заемаше вечер на Пърси. Така и не успя по този начин да се сближи с вече отчуждения си син, но поне започна да разбира интелекта му. Оказа се, че Уайът съвсем не е толкова глупав, колкото предполагаше отначало — истина, която Сара често се беше опитвала да му набие в главата. Той учеше упорито и съвестно и толкова внимателно оглеждаше всяко късче информация, че Пърси разбра защо досега се беше заблуждавал, че е бавен. След като разбереше нещо, той го запомняше завинаги, способност, която, както Пърси обясни на сина си, притежаваха малцина. Луси грейваше, когато го чуваше да хвали Уайът, докато той, както обикновено, просто свиваше рамене с изражение на пълна апатия.

Уайът продължаваше да играе футбол и остана капитан на отбора през последните две години в гимназията. Номерът на Матю беше оттеглен завинаги. Никой от гимназия „Хаубъткър“ нямаше да носи отново същия номер. Предадоха тениската му на Уайът по молба на семейство Дюмонт и Пърси знаеше, че я е прибрал при бейзболната ръкавица, която не сложи никога повече, след като съсипа ръкавицата на Матю и при „Приключенията на Хъкълбери Фин“, подарък от Матю за тринайсетия му рожден ден. Посвещението на корицата бе накарало Уайът да се разсмее, но така и не сподели с родителите си какво го беше развеселило. Имаше моменти след смъртта на Матю, когато Пърси едва се удържаше да не нахълта в стаята на Уайът, за да потърси спомени за първородния си син, за да подържи в ръце спортната му тениска, за да прочете редовете, които момчето бе написало собственоръчно.

Никога не го направи. Примиряваше се, като ходеше на футболните мачове и гледаше как „Бика“ Уоруик пробива защитата и се питаше дали Уайът усещаше присъствието на брат си край себе си, дали вдигаше поглед от земята, за да си представи как Матю тича към голлинията, за да може отборът на гимназия „Хаубъткър“ да спечели щатския шампионат.

Градът полудя. Цял Хаубъткър празнуваше, а „Уоруик индъстрис“ организира огромно празненство в заседателната зала на фирмата. Дойдоха всички, които мечтаеха за победа — всички, с изключение на Уайът. Майка му вече бе свикнала с необяснимите му отсъствия. Той беше известен като самотник, предпочитащ собствената си компания пред тази на съотборниците си и момичетата с влажни погледи, които прегръщаха яките му рамене. Харесваха го, но никой не се опита да се сприятели с него, а след смъртта на Матю, той така и не си намери друг приятел.

— Върви да го намериш, Пърси — настоя Луси вечерта на партито. — Искам да дойде. Трябва да е тук, да се забавлява. Нали спечелиха благодарение на него!

— Дръж всички тук, докато се върна. Мисля, че знам къде е — отвърна Пърси.

Това бе поредната гатанка, свързана с Уайът, която Пърси не можеше да разбере. Мислеше, че след като го удари и заплаши със смърт в хижата, момчето щеше да избягва мястото като гнездо на усойници. Вместо това Уайът заведе там и Матю и то се превърна в убежището на момчетата през годините на приятелството им, а сега за Уилям Толивър и приятелите му.

Уайът се затвори в хижата за два дни след погребението на Матю. И тогава Луси бе изпратила Пърси да търси сина им и той го откри на мястото, където предполагаше, че ще го намери — в езерото, прегърбен над въдица в едно кану, също както сега. Като миналия път той застана на лунната светлина, подпрял ръце на кръста, и зачака Уайът да го забележи. Както и тогава той усети двете изгубени години, които нямаше начин да компенсират, както и нямаше начин да стигне до Уайът по лунната пътека.

Най-сетне силуетът помръдна и якият гръб се поизправи и се обърна към него.

— Извади ли късмет? — провикна се Пърси.

— Не, прекалено студено е — провикна се в отговор Уайът и нави кордата. Пърси чу тихото цопване на стръвта във водата. Забеляза с какво внимание Уайът прибира въдицата и макарата, посяга към греблото и се отправя към брега.

Докато го наблюдаваше, Пърси бе връхлетян от спомен.

„Пърси?“

„Тук съм, Луси.“

Отново чу гласа на съпругата си, вечерта, когато го намери в библиотеката и го накара да открие Уайът, след като той изчезна. Жена му пристъпи към ъгъла, където той седеше на лунната светлина, коленичи безмълвно пред него и отпусна ръце върху коленете му. „Седиш тук вече два дни, Пърси. Отново е нощ.“

Отново ли? Беше се замислил над неточните думи. Нощта не си беше отивала, откакто Матю издъхна преди пет дни. Момчето му бе положено в студената тъмна земя вече от два дни и две нощи.

„Наистина много съжалявам, Пърси. Моля те, повярвай ми.“

„Вярвам ти, Луси.“

„Не мога да си представя какво е да изгубиш син. Моля се на Господ да не узнавам никога.“

Господ или един от ангелите му сигурно бе притиснал пръст до устните на Пърси, като по този начин запази остатъка от брака си. Канеше се да каже: „И аз се надявам да не узнаеш, Луси“, с което тя щеше да реши, че приема втория си син единствено като неин.

Тази вечер, докато се вслушваше в тихото, спокойно цопване на греблото в езерото, сърцето му бе пронизано от болка. Колко пъти го беше изпращала Луси да търси сина им, а той никога не го беше направил. Беше отблъснал Уайът от себе си точно на това място и той така и не се върна през следващите години. Скоро щеше да стане на осемнайсет. През септември нацистите нахлуха в Полша, след това и във Франция и принудиха Великобритания да обяви война на Германия. Старият му приятел Жак Мартин, с когото се беше сражавал рамо до рамо във Франция, споделяше в писмо, изпратено от Париж, предвиждането си, че Америка ще влезе във войната до две години. Разполагаше с две години… за да открие сина си.

И какво можеше да предложи на Уайът, ако го откриеше? Обич? Обичаше ли Уайът? Не, не обичаше Уайът, не и по начина, по който беше обичал Матю, обзет от чувства, които го заслепяваха и задушаваха, нашепвайки, че момчето е плът от плътта му, кръв от кръвта му. Не разбираше защо е така. Уайът притежаваше дързост и последователност, държеше на качества като преданост и упорство. Нито се хвалеше, нито се държеше като сноб, макар да имаше основание и за двете. Беше едър, снажен и красив, завиждаха му, търсеха го, но той не забелязваше това внимание, както и не обръщаше внимание на факта, че е син на един от най-богатите хора в Тексас.

„Но защо да обръща внимание, обясни Сара в писмо, когато той й писа за наблюденията си. За него това внимание е резултат от онова, което си ти, не той. Ти си богат, значи можеш да се гордееш, но не и той. Не мога да повярвам, че е същото момче, което се отнасяше с такава жестокост към Матю.“

Тази мисъл често бе хрумвала на Пърси.

— Да ти помогна ли? — предложи той, когато Уайът наближи мястото, на което беше застанал. Уайът му хвърли въжето, баща му изтегли лодката на малкия пристан и я задържа, докато момчето скочи на брега.

— Да не би партито да е станало скучно? — попита Уайът, взе въжето и го нави умело на колчето.

— Не, тъкмо затова дойдох да те намеря. С майка ти мислим, че може да ти е приятно. Заслужил си го.

— Не обичам партита — отвърна провлачено Уайът. — Предпочитам да ловя шарани. Не трябваше да се разкарваш дотук. Сигурно изпускаш веселбата.

Пърси се опита да потисне пулсиращата болка у себе си, тъгата, която не бе изпитвал с такава сила от смъртта на Матю. Импулсивно отпусна ръка на рамото на момчето.

— Синко, какво ще кажеш тази вечер да се напием заедно? Отдавна не съм си го позволявал, по-точно от години. — Спомените надигаха глави, отказваха да кротуват. Усещаше, че всеки момент ще се разплаче.

— Откога, татко?

— Беше много отдавна, още преди двамата с майка ти да се оженим.

— Какво те накара да го направиш?

Пърси се поколеба. Не му се искаше да отговори на въпроса, но се страхуваше да не унищожи момента. Двамата с Уайът никога не бяха разговаряли за миналото му. Не помнеше синът му да го е питал за младостта му, за войната, за живота му, преди той да се роди. Единствено Матю се интересуваше от спомените му. Реши да отговори честно. Уайът вече беше мъж.

— Заради една жена — отвърна той.

— Какво стана с нея?

— Предпочете друг мъж.

— Сигурно си я обичал.

Синът му беше по-висок и набит от Матю. Присъствието му се натрапваше на лунната светлина.

— Да, много. Защо иначе ще се напия? — Насили се да се усмихне.

Уайът се намръщи.

— А ние защо ще се напиваме тази вечер?

Пърси не знаеше какво да отговори. Болката в него се усили, лиши го от дъх.

— Не знам… — успя да изломоти той. — Глупава идея. Майка ти ще ни убие и двамата. Между другото, ще тръгне да ни търси.

Уайът кимна и се загърна в якето си.

— Тогава да вървим — предложи той.