Лийла Мийчам
Пепел от рози (5)

5.

Историята на Мери

Хаубъткър, Тексас, юни 1916

Шестнайсетгодишната Мери Толивър беше седнала пред бюрото заедно с майка си и брат си, потисната от погребалната обстановка в кантората на Емит Уейт. Мирисът на кожа, тютюн и стари книги й напомняше на кабинета на баща й у дома, сега затворен, с траурна лента на вратата. В очите й отново бликнаха сълзи, тя стисна ръце по-здраво, наведе глава и зачака нахлулата мъка да премине. От другата страна на брат й, облечена в черно, с лице скрито зад воалетка, Дарла Толивър възкликна с раздразнение.

— Честна дума, ако Емит не дойде скоро, ще изпратя Мери вкъщи. Не е нужно да търпи всичко това толкова скоро след погребението на баща й. Емит знае колко близки бяха. Не разбирам защо се бави. Не можем ли да кажем на Мери какво пише в завещанието, когато порасне?

— Може би е задължително наследникът да присъства — отвърна Майлс компетентно, както беше започнал да говори, откакто постъпи в колеж. — Затова Емит настоява да е тук.

— Глупости — сопна се Дарла на сина си с необичайна острота. — Тук сме в Хаубъткър, скъпи, не в „Принстън“. Мери е незначителен получател в завещанието на баща ти. Нямаше никаква нужда да идва днес.

Мери слушаше разсеяно разговора им. След смъртта на баща си се беше отдръпнала емоционално от тях — беше се отдръпнала от всички, — затова Майлс и майка й често говореха за нея така, сякаш не присъстваше.

Все още не можеше да повярва, че утре ще се събуди, а също и всеки следващ ден и баща й няма да го има. Ракът й го отне твърде бързо и тя така и не свикна с мисълта за смъртта му. Остана съкрушена, когато преди пет години изгуби дядо си, но поне дядо Томас доживя до седемдесет и една. Баща й беше на петдесет и една, твърде млад, за да изгуби всичко, за което беше работил… всичко, което обичаше. Почти цяла вечер снощи тя лежа будна в стаята си и се питаше какво ще стане с тях, след като баща й вече го няма. Ами плантацията? Майлс нямаше никакво желание да се занимава с нея. Всички го знаеха. Единственото му желание беше да стане университетски преподавател по история.

Майка й не се интересуваше особено от „Съмърсет“ и не знаеше почти нищо за плантацията. Единственото, което вълнуваше Дарла, беше да е съпруга на Върнън Толивър и господарка на забележителната къща на „Хюстън Авеню“. Доколкото Мери знаеше, тя рядко излизаше от града, където започваше плантацията, ширнала се на много акри покрай пътя, почти до следващия окръг. Зад нея се намираше Далас, а в другата посока беше Хюстън, градовете, до които майка й пътуваше с влак, за да отиде на пазар и да преспи една вечер.

Много летни месеци бяха изминали, а майка й така и не видя памучните поля, обсипани с цветове от кремаво до бледочервено. Сега само тя щеше да се радва на цветовете, които постепенно отстъпваха място на твърдите малки топчици до август, когато най-неочаквано, отначало пръснати сред зеленото море, се превръщаха в бели облачета. Какво удоволствие беше да наблюдава как белотата се разпростира навсякъде, да язди с баща си и дядо Томас сред необятните поля, прострели се чак до хоризонта, и да знае, че всичко това принадлежи на семейство Толивър.

Не познаваше по-голяма радост или възторг, а сега беше надвиснала опасността много скоро да изгуби всичко това. Стряскаща мисъл я порази, преди да настъпи утрото. Ами ако майка й продаде плантацията? Като новата господарка на „Съмърсет“ тя имаше право да се разпорежда с имотите както пожелае и никой не можеше да я спре.

Вратата към съседната кантора се отвори. Емит Уейт, юридическият съветник на семейство Толивър, влезе и започна да реди извинения, задето ги беше оставил да чакат, но Мери веднага усети нещо необичайно в поведението му, което нямаше нищо общо със закъснението. Дали от съчувствие към мъката им, или нещо друго, но той не срещна погледите им. Засуети се, нещо нетипично за неразговорлив мъж като него, с крайно пестеливи движения и за нейна огромна изненада заразпитва дали са се настанили удобно. Искаха ли чай, може би кафе? Щеше веднага да изпрати секретарката си до магазина, за да донесе безалкохолно на Мери…

— Моля те, Емит — Дарла прекъсна опитите му да им угоди, — нямаме нужда от нищо, просто бъди кратък. Емоционално сме на ръба и те молим да… извини ме за израза, но просто казвай каквото имаш да казваш.

Емит прочисти гърлото си и впери странен поглед в Дарла за няколко секунди, след това се зае със задачата си. Първо извади писмо от един плик, поставен върху официалния документ, който носеше.

— Това е, ъ-ъ-ъ, писмо от Върнън, написано малко преди да почине. Искаше да ви го прочета, преди да ви запозная със съдържанието на завещанието.

Скритите зад воалетката очи на Дарла се наляха със сълзи.

— Разбира се — отвърна тя и стисна ръката на сина си. Емит започна.

„Скъпа съпруго, деца,

Никога не съм се приемал за страхливец, но така и не намерих сили да ви запозная със съдържанието на завещанието си, докато съм все още жив. Държа да ви уверя, преди да го прочетете, че ви обичам всички с цялото си сърце и ми се иска обстоятелствата да ми бяха позволили да разпределя по-справедливо собствеността си. Дарла, любима съпруго, моля те да проявиш разбиране защо съм постъпил по начина, по който постъпих. Майлс, сине, не очаквам да ме разбереш, но някой ден, може би наследникът ти ще бъде благодарен за онова, което ти оставям, и разчитам, че ще се погрижиш за поколението.

Мери, познавам те, но се питам дали не продължавам проклятието, което поразява семейство Толивър, откакто бе отсечено първото дърво в «Съмърсет». Натоварвам те с огромна отговорност, която се надявам да не те отдалечи от щастието.

Ваш любящ съпруг и баща Върнън Толивър“

— Странна работа — промълви бавно Дарла и прекъсна възцарилото се мълчание, докато Емит сгъваше писмото и го прибираше обратно в плика. — Какво е искал да каже Върнън с това „да разпределя по-справедливо собствеността си“?

— Ще разберем — обади се Майлс и изпитото му лице стана по-сериозно.

Мери беше притихнала. Какво бе искал да каже баща й с това „натоварвам те с огромна отговорност“? Имаше ли нещо общо с последните му думи към нея, които тя прие като несвързани приказки на умиращ човек, попаднал в истински кошмар? „Каквото и да правиш, каквото и да ти струва, Мери, върни земята.“

— Бях инструктиран да ви запозная с още един въпрос, преди да прочета завещанието — продължи Емит и посегна към друг документ. Подаде го на Майлс и поясни: — Това е договор за ипотека. Преди Върнън да научи, че за болестта му няма лек, той беше взел пари от „Банк ъф Бостън“ и беше заложил „Съмърсет“. С парите, които банката му отпусна, той погаси част от дълговете на плантацията и купи нови земи, на които да засади памук.

След като прегледа документа, Майлс вдигна глава.

— Правилно ли прочетох? Десет процента лихва за десет години? Това е чисто обирджийство!

— А ти къде си живял, Майлс? — вдигна ръце Емит. — Фермерите от района плащат два пъти и повече, за привилегията да затънат в дългове към големите източни банки, които отпускат ипотеки и кредити. Ако беше взел заема, като заложи реколтата, щеше да плати значително по-висока лихва, но когато залага земята, получава парите по-евтино, ако мога така да се изразя.

Мери седеше, без да помръдва, напълно ужасена. Земята ипотекирана… вече не беше в ръцете на семейство Толивър? Сега разбираше значението на предсмъртната молба на баща си… отчаянието му. Защо обаче беше отправил тази молба към нея?

— Ами ако реколтата не е добра? — попита остро Майлс. — Да, истина е, че в момента цената на памука е висока, но какво ще стане, ако реколтата е лоша? Означава ли това, че ще изгубим плантацията?

Емит сви рамене. Мери премести поглед от мрачното лице на адвоката към силно зачервения си брат и заговори за пръв път.

— Реколтата ще бъде добра! — отсече тя, близо до истерията. — Няма да изгубим плантацията. Дори не си го помисляй, Майлс.

Майлс стовари длан върху страничната облегалка на стола.

— Боже всемогъщи! Къде му е бил умът на татко да купува още земя, след като така рискува да загуби земята, която вече притежаваме? Защо ни е стоварил този дълг на главата, като е купил машини точно сега? Мислех, че е прозорлив бизнесмен.

— Ако беше проявил малко повече интерес към делата му, Майлс, щеше да знаеш повече за онова, което върши. — Мери отчаяно се опитваше да защити баща си. — Не е честно да виниш татко за решенията, за които нито веднъж не си му предложил помощ.

Майлс остана изненадан от избухването й. Двамата рядко се караха, макар да имаха много различия. Майлс беше идеалист, вече насочил се към марксизма, който проповядваше отнемането на собствеността от класата на богатите и разпределянето й по равно сред масите. Ненавиждаше системата на отдаване под наем, която се практикуваше в памукопроизводителните райони, убеден, че е измислена специално, за да държи в подчинение на плантатора обеднелия фермер изполичар. Баща му разпалено оборваше това негово убеждение и обясняваше, че сегашната система, стига да се управлява справедливо, освобождава фермера наемател от господаря му. Мери бе категорично на страната на баща си.

— Как би могъл Майлс да е запознат с решенията на баща ти, агънце, след като през последните четири години беше в колежа? — потрепна неодобрително воалетката на Дарла. — Стореното сторено. Ако ни потрябват пари, чисто и просто ще се наложи да продадем част от „Съмърсет“. Ако баща ти е знаел, че умира, едва ли е щял да купи новите земи. Сега, след като е вече в рая, сигурно ще разбере защо ми се налага да поправя стореното от него. Нали така, Емит? Сега би ли прочел най-сетне завещанието. Крайно време е да приключим. Мери не ми изглежда добре. Трябва да се прибираме.

Емит отново погледна Дарла по особения начин, посегна бавно към документа и зачете на висок глас. Когато приключи, слушателите му останаха смълчани, слисани, неспособни да изрекат и дума.

— Не мога да повярвам — прошепна най-сетне Дарла. Дори през воалетката личеше, че очите й са придобили стъклен блясък от шока. — Искаш да кажеш, че Върнън е оставил цялата плантация на… на Мери, всичко, с изключение на тясната ивица покрай Сабин? Само това ли ще получи синът ни от баща си? А Мери получава и къщата, нали? Докато аз ще разполагам единствено с парите в банката, така ли? Но… едва ли са останали много, след като Върнън е използвал всеки цент, за да изплаща ипотеката.

— Изглежда, е точно така — потвърди адвокатът и сведе поглед към банковите документи, които държеше в ръка. — Нали разбираш, Дарла, че имаш законно право да живееш в къщата и да получаваш двайсет процента от онова, което дава земята, докато се омъжиш повторно или до смъртта си. Върнън ясно го е подчертал в завещанието си.

— Колко… щедро от негова страна — процеди тя през стиснати устни.

Мери седеше неподвижно, стиснала ръце, и се молеше изражението й да не издаде обзелото я облекчение, нахлуло, за да прогони мъртвилото в сърцето й. Плантацията беше нейна! Баща й, очевидно предвидил, че майка й ще я продаде, я беше оставил в ръцете на единствения човек от семейство Толивър, който никога нямаше да позволи да му се изплъзне между пръстите. Нямаше значение, че завещанието дава на Майлс пълномощно за „Съмърсет“, докато тя поеме контрол, след като навърши двайсет и една. Заради двайсетте процента на майка им той щеше да следи всички дейности да носят средства и щеше да се погрижи да плаща ипотеката.

Брат й се изправи и закрачи с тежки стъпки както винаги, когато беше развълнуван.

— Да не би да искаш да ми кажеш — обърна се той ожесточено към адвоката, — че до края на живота си мама зависи от успеха на плантацията, че дори собственият й дом й е отнет?

Емит разрови документите, без да вдигне поглед към него.

— След като къщата е оставена на Мери, майка ти винаги ще има дом, Майлс. Много често в подобни ситуации се постъпва необмислено, къщите се продават, а парите от продажбата бързо се стопяват. Държа да ви напомня, че двайсет процента от печалбата съвсем не са малко. Изкупната цена на памука е много висока в момента, а ще стане и по-висока, ако войната дойде в Съединените щати, така че „Съмърсет“ ще има огромни приходи. Майка ви ще може да живее в охолство.

— С много по-малко разходи, стига реколтата да е добра — прошепна Дарла.

Емит се изчерви и погледна към Майлс над ръба на очилата си.

— За твое добро е да накараш сина си да се погрижи реколтата да бъде добра. — Адвокатът се замисли за момент, сякаш се колебаеше дали да изрече следващите думи. Очевидно събра смелост, защото остави химикалката на бюрото и се облегна назад на стола. — Всъщност, Върнън беше убеден, че няма друг избор, освен да напише завещанието си по този начин.

Все още прав, без да крие презрението си, Майлс възкликна:

— Виж ти! И защо?

Емит погледна право към Дарла.

— Страхуваше се, че ще продадете плантацията, скъпа, както сама заяви преди няколко минути. А по този начин ще можеш да се радваш на онова, което произвежда „Съмърсет“, както и ако Върнън беше жив, а плантацията и къщата ще останат в ръцете на семейство Толивър.

— С тази разлика, че досега ме издържаше съпругът ми, а сега ще завися от дъщеря си за залък хляб и подслон над главата — рече Дарла толкова немощно, че воалетката дори не трепна.

— Да не говорим, че той благополучно провали плановете ми за следващите седем години — намеси се Майлс и горната му устна потръпна от гняв.

Дарла пусна страничните облегалки на стола, които стискаше, и положи ръце в скута си.

— Значи обстоятелствата, споменати от съпруга ми в писмото, са свързани със страха му, че ще продам плантацията, а ако все пак не я продам, няма да успея да се грижа подобаващо за нея. Това ли е причината, поради която не е успял — как го беше казал? — „да разпределя по-справедливо собствеността“?

— Струва ми се, че си разбрала чудесно мотивите на съпруга си, Дарла. — Изражението на Емит омекна, готов да я успокои. — Върнън беше убеден, че Мери е най-подходящата от семейството да поеме ръководството на плантацията. Изглежда, е наследила способността да управлява имотите, но също така обича „Съмърсет“ и начина на живот, който той предлага. Той мислеше, че тя ще накара плантацията да произвежда, като по този начин ще се възползвате всички, и ще я запази за следващото поколение, което включва и твоите деца, Майлс.

Майлс се намръщи, без да крие неприязънта си, застана до стола на майка си и отпусна нежно ръка на рамото й.

— Ясно… — произнесе с безизразен глас Дарла. Бавно и преднамерено вдигна воалетката и спокойно я подпъхна сред черните пера на огромната си траурна шапка. Беше забележително красива жена с хладна кожа с цвят на алабастър и огромни, блестящи очи. Синът й беше наследил същата кожа, кестенявата й коса и формата на малкия, съвършено прав нос. Затова пък Мери беше дарена с удивителното съчетание от черти, характерни за Толивърови още от дните на първите представители на английския род Ланкастър. Нямаше и следа от съмнение, че е дъщеря на Върнън Толивър.

Мери наблюдаваше с трепет как майка й се надига от стола, спокойна, надменна, почти като някоя непозната в мрачните черни одежди. Повдигането на воалетката я притесни, както и непознатият блясък в очите й. Вече нямаше и следа от скръб. Тя беше напълно спокойна. Мери и Емит също се изправиха.

— Искам да ти задам още един въпрос, Емит, тъй като не съм запозната с тези въпроси…

— Разбира се, мила. Каквото искаш — поклони се леко Емит.

— Съдържанието на завещанието… ще бъде ли оповестено?

Емит стисна устни.

— Завещанието е обществен документ — обясни той с неприкрито нежелание. — След като бъде легализирано, се превръща в съдебен документ, който всеки, включително и кредиторите, може да прочете. Освен това… — Адвокатът прочисти гърлото си и не успя да прикрие неудобството си. — Завещанията, заведени за легализиране, се записват. Това се прави в полза на онези, които възнамеряват да заведат иск срещу държавата.

— Като изключим членовете на семейството — обади се Майлс през стиснати зъби.

— Значи всеки, който проявява любопитство към подробностите около завещанието, може да ги прочете — уточни Дарла.

Емит просто кимна. Силата сякаш се оттече от напрегнатото тяло на Дарла.

— Дяволите да те вземат, татко! — изруга Майлс и дръпна стола на майка си, за да си тръгват.

— Дарла, има още нещо, което обещах на Върнън да направя — продължи Емит. Отвори шкафа зад себе си и извади тънка висока ваза с една-единствена червена роза. — Съпругът ти ми поръча да ти я дам, след като прочетеш завещанието. Задръж вазата.

Дарла бавно пое изящната ваза в облечената си в ръка ръкавица под погледите на децата си. След като я оглежда дълго, тя я остави на бюрото на Емит и извади розата.

— Задръж вазата — прошепна тя с толкова странна усмивка, че всички се учудиха. — Елате, деца.

Дарла Толивър излезе от стаята и хвърли розата в коша за боклук до вратата.