Лийла Мийчам
Пепел от рози (6)

6.

На път към къщи в каретата на семейство Толивър, теглена от арабски коне, тримата седяха смълчани, а Мери се беше свила в най-далечния ъгъл. Всички се взираха през слюденото стъкло по същия мрачен начин, по който бяха пътували за погребението на Върнън Толивър преди четири дни. Онзи ден Мери имаше чувството, че пред нея е зейнала бездна, докато днес бе изпълнена със страховита, невидима сила, която беше в състояние да я раздели от майка й и брат й, а тях от спомена за съпруга и бащата, когото бяха обичали.

Премести поглед към майка си. Знаеше легендата за розите и разбираше значението на червената роза, която баща й беше поръчал да бъде връчена на майка й, същата роза, озовала се в боклука пред вратата на господин Уейт. Мери наблюдаваше с притеснение бледия мрачен профил на майка си и бе напълно убедена, че баща й никога няма да получи прошка за стореното.

Всъщност, какво беше направил? Баща й просто се беше погрижил плантацията и семейният дом да останат в ръцете на семейство Толивър. Ако възникнеха финансови затруднения или ако тя се омъжеше повторно — което можеше да я принуди да живее другаде, — майка й щеше да ги продаде. Ако пък завещаеше земята на Майлс, той щеше да пропилее рожденото им право. Като оставяше всичко на нея, той я запазваше за техните деца.

Очевидно това са били намеренията му, тогава защо майка й се разстрои толкова много? Ами Майлс? Той можеше да започне да работи като преподавател след време. Пет години не бяха чак толкова много. През това време тя нямаше да изгуби нито минута и щеше да научи всичко възможно за управлението на плантацията. Щеше да разчита на помощта на Лен Дийтър. Той беше великолепен управител, честен, трудолюбив, верен на семейство Толивър, уважаван от наемателите. Онова, което не беше научила от дядо си и баща си, щеше да научи от него. На Майлс едва ли щеше да му се наложи да живее тук чак докато тя навърши двайсет и една. Две години щяха да й бъдат достатъчни, след това щеше да го отпрати, да му изпраща документите по пощата, за да подписва каквото се налагаше. Тогава вече щеше да поеме управлението на „Съмърсет“.

Късно следобед Мери изложи тези аргументи пред майка си, за да защити решението на баща си. Завари Дарла полегнала на шезлонг в стаята, която делеше със съпруга си, гъстата й кестенява коса се стелеше по раменете й, освободена от сложния кок. Лъчите на късното следобедно слънце хвърляха бледи отблясъци през жълтите завеси. Мери се запита нещастно дали не е облякла нарочно ярка роба с цвят на лавандула — нещо като отрицание на всичко, което се беше случило. Черната рокля и шапката не се виждаха никъде, нямаше ги и цветята, поръчани от нея, след като отнесоха тялото на съпруга й за погребението. Одеве, когато Саси слизаше по стълбите с все още свежите букети, Мери попита плахо:

— Какво става?

— На теб как ти се струва? — В гласа на икономката прозвуча негодувание. — От мен да знаеш, че в таз къща нищо вече няма да е както преди.

Мери имаше същото чувство, докато наблюдаваше как майка й лежи отпуснато на шезлонга. Пребледнялото й изопнато лице и неподвижно тяло й се сториха напълно чужди. Сякаш бе лишена от топлотата и силния си дух. Студена, апатична непозната се беше излегнала в лилава сатенена роба.

— Питаш ме какво друго можеше да направи — повтори Дарла въпроса на Мери. — Ще ти кажа, скъпа дъще. Можеше да ме обича повече, отколкото обичаше земята си. Това можеше да направи.

— Но, мамо, ти щеше да я продадеш.

— Ако не това — продължи Дарла със затворени очи, сякаш Мери не бе казала и дума, — можеше поне да разпредели по равно имотите между сина си и дъщеря си. Онзи парцел, който Майлс наследи, е напълно безполезен. Наводнява се всяка пролет. Каквото и да се насади там, не може да узрее преди дъждовете.

— И този парцел е част от „Съмърсет“, мамо, а ти знаеш, че Майлс не проявява абсолютно никакъв интерес към плантацията.

— Най-малкото — продължи тя със същия безизразен глас — можеше да се замисли за чувствата ми и да се досети как ще изглеждам пред приятелите ни, след като оставя благополучието ми в ръцете на дъщеря ми.

— Мамо…

Дарла продължаваше да лежи със затворени очи.

— Любовта на баща ти беше най-голямото ми съкровище, Мери. За мен беше истинска чест да му бъда съпруга, не можех да си намеря място от радост, че ме избра сред всички онези, за които можеше да се ожени, някои дори по-красиви от мен…

— Няма по-красиви от теб, мамо — прошепна Мери и преглътна с мъка.

— Любовта му ми даваше живот, даваше ми обществено положение, помагаше ми да се чувствам значима. Сега вече ми се струва, че всичко е било една преструвка, нещо, което ми се е полагало единствено, докато той е бил жив. Със смъртта си ми отне всичко, което мислех, че съм за него, и всичко, което той беше за мен.

— Но, мамо… — Думите не идваха. Нямаше ги, защото дълбоко в шестнайсетгодишното си сърце Мери знаеше, че майка й казва истината. Накрая се оказваше, че плантацията бе означавала много повече за баща й, отколкото гордостта на съпругата му, чувствата и благополучието й. Беше я оставил буквално безпарична, напълно зависима от децата си, унизена пред обществото на Хаубъткър.

Мери, която вече не проявяваше почти никаква търпимост към слабостите, не можеше да вини майка си, задето се чувства смазана, празна, лишена дори от спомените, които можеха да й донесат утеха. Сълзите рукнаха по бузите й, когато коленичи до шезлонга.

— Татко не е искал да те нарани, сигурна съм.

Отпусна глава на гърдите на майка си, но дори когато сълзите попиха в лавандуловата тъкан, част от нея, скрита под мъката, ликуваше, че „Съмърсет“ е неин, и тя се закле, че независимо какво ще й струва никога няма да изостави плантацията. Никога. Все някак щеше да се реваншира на майка си… щеше да работи упорито, за да накара земята да й плати коприната и сатена, които тя толкова много обичаше. „Съмърсет“ щеше да се разрасне, да набере сили, името Толивър щеше да се превърне в синоним на могъщество и нямаше да позволи на никого да подхвърли дори една обидна забележка на майка й. След време всички щяха да забравят предателството на Върнън Толивър и да осъзнаят, че е бил прав, като е разпределил имотите си по този начин. Всички щяха да видят с какво уважение се отнасят към Дарла Толивър децата и внуците й и болката щеше да си отиде.

— Мамо?

— Тук съм, Мери.

Инстинктът й подсказа, че не беше. Никога повече нямаше да бъде майката, която двамата с Майлс бяха познавали досега. Мери беше готова да даде всичко на този свят, за да я види как се изправя на крака, нормална, весела, красива, щастлива, даже в мъката. Всичко, освен „Съмърсет“, поправи се наум Мери и остана шокирана от тази мисъл, от скрития смисъл, който се бореше с обичта.

Същото беше изпитвал и баща й.

Прониза я чувство на загуба, изпепеляващо също както в момента, когато ръката на баща й се изплъзна завинаги от нейната.

— Мамо! Мамо! Не ни оставяй, не ни оставяй! — разрида се тя и усети как истерията се надига, докато разтърсваше неподвижното тяло, обгърнато в лавандулов сатен.

Същата вечер, седнала в потъналата в сумрак гостна, Мери усети, че някой или нещо я наблюдава от обвитата в черно врата. Беше Пърси Уоруик. На лицето му се мъдреше онова сериозно изражение, което тя знаеше, че изразява неодобрение. Майлс сигурно беше разказал на двамата с Оли всичко за завещанието и несъмнено те споделяха мнението на брат й.

Бяха тричленно братство — Майлс Толивър, Пърси Уоруик и Оли Дюмонт. Бяха неразделни от деца, продължавайки дружба, чието начало е било положено от дядовците им. На погребалната служба вниманието й беше привлечено към тримата, застанали заедно. Колко различни бяха. Оли, нисък и закръглен веселяк, вечният оптимист. Майлс, висок, слаб, сериозен, истински рицар, бленуващ да открие своята кауза. Пърси пък беше най-високият и най-красив от тримата, разсъдлив и благоразумен… Аполон, който бдеше над всички. В този момент я бодна завист. Колко приятно беше да се наслади на приятелството, което те споделяха. Нейните единствени приятели бяха баща й и дядо й.

— Може ли да вляза? — попита Пърси с дълбокия си, звучен глас в летния сумрак.

— Зависи какво си дошъл да кажеш.

При тези думи по устните му затрепка познатата полуусмивка. Двамата с Пърси никога не разговаряха. Те се дуелираха с думи. Беше все така през последните две години и през ваканциите, когато момчетата се връщаха от „Принстън“. Също като Майлс и Оли, той се дипломира през юни, след което постъпи на работа във фирмата на баща си за дървен материал.

Той се разсмя и влезе в стаята.

— Пламваш веднага щом ме видиш. Предполагам, нямаш желание да запалиш лампата.

— Правилно предполагаш.

Колко е красив, помисли си тя с нежелание. Сумракът сякаш подчертаваше отблясъците по русата му коса и загоряла кожа. Стегнатото му слабо тяло издаваше, че цяло лято беше работил на открито заедно с останалите дървосекачи и работници. Докато беше на изток, около него бяха пърхали много момичета, поне така беше чула… Момичета с кожи като порцелан и синя кръв. Чу шегите на Майлс и Оли за похожденията му.

Мери отпусна глава назад на стола и затвори очи.

— Майлс върна ли се? — Гласът й беше станал дрезгав от мъка и умора.

— Да. Двамата с Оли се качиха да видят майка ти.

— Той сигурно ти е казал за завещанието. Ти, естествено, не го одобряваш.

— Не, разбира се. Баща ти е трябвало да остави и къщата, и плантацията на майка ти.

Мери вдигна глава, обзета от гняв и изненада. Пърси никога не изказваше открито неодобрението си. Той винаги използваше „би трябвало“, когато ставаше въпрос задругите.

— Ти пък какво право имаш да казваш какво е трябвало да направи баща ми? — Беше застанал близо до стола й, пъхнал ръце в джобовете си, и я наблюдаваше със сериозно изражение, почти скрито от сгъстяващия се мрак.

— С правото на човек, който много държи на теб, брат ти и майка ти. Сега разбра ли?

Тези думи предизвикаха гнева й, все едно видя пепелянка, готова да се стрелне напред. Тя извърна глава настрани, примигна и преглътна надигналата се в гърлото й буца, готова да заплаче отново.

— След като толкова държиш, запази си мнението за себе си, Пърси. Баща ми е знаел много добре какво прави и ако твърдиш обратното, не помагаш с абсолютно нищо.

— Казваш го, за да защитиш баща си, или защото се чувстваш виновна, че е оставил всичко на теб?

Мери се поколеба, искаше й се да му довери цялата истина за чувствата си, но се страхуваше, че съвсем ще изгуби малкото уважение, което изпитваше към нея.

— А брат ми какво мисли? — попита тя в опит да избегне въпроса му.

— Мисли, че си на седмото небе, задето си наследила „Съмърсет“.

Ето. Мнението на брат й вече беше известно и тя усети как истината я проряза като нож. Толкова бе внимавала да не издаде възторга си, но така и не беше успяла да заблуди Майлс и майка си и сега те щяха да я намразят. Сълзи опариха очите й, тя се надигна от стола с едно рязко движение и застана до прозореца. В небето се бе очертала бледата луна. Наблюдаваше я как се забулва в сребърна мъгла.

— Циганче… — чу тя шепота му и преди да се усети, той пристъпи към нея и притисна обляното й в сълзи лице под брадичката си. Няколко секунди по-късно тя хлипаше върху вратовръзката му.

— Майлс ме об-обвинява за… задето татко е написал завещанието по този начин, нали? И мама също. Изгубих ги, Пърси, също както изгубих татко.

— Те преживяха огромен шок, Мери — заговори тихо той, докато я милваше по косата. — Майка ти се чувства предадена, а Майлс е ядосан заради нея, не заради себе си.

— Но… но аз не съм виновна, че татко е оставил всичко на мен. Какво да направя, че обичам плантацията повече отколкото мама и Майлс, не съм виновна, че те не я обичат.

— Знам — отвърна той нежно, изпълнен с разбиране. — Само че ти можеш да промениш стореното.

— Как? — попита тя и вдигна глава, готова да чуе разумните му думи.

— Продай „Съмърсет“, когато станеш на двайсет и една, и раздели всичко поравно.

Мери нямаше да остане по-изненадана, ако беше видяла, че от главата му излизат змии. Отблъсна го.

— Да продам „Съмърсет“? — Погледна го неспособна да повярва. — Предлагаш ми да продам „Съмърсет“, за да успокоя мама и Майлс?

— Предлагам ти да го направиш, за да спасиш връзката си с тях.

— Значи трябва да си купя връзка с тях?

— Изопачаваш положението, Мери, или за да успокоиш съвестта си, или защото си толкова заслепена от манията си по „Съмърсет“, че не виждаш къде се корени причината за тъгата на майка ти и брат ти.

— Виждам я! — извика Мери. — Знам как се чувстват мама и Майлс! Само че никой от вас не вижда, че за мен е въпрос на чест да изпълня желанието на татко.

— Той не споменава да не продадеш плантацията, когато навършиш двайсет и една.

— Щеше ли да ми я остави, ако мислеше, че ще я продам?

— Ами какво ще стане, когато станеш на възраст да се омъжиш и съпругът ти не пожелае да дели жена си с плантацията?

— Никога няма да се омъжа за човек, който не разбира чувствата ми към „Съмърсет“ и не ме подкрепя.

Пърси замълча, когато чу тези категорични думи. Панделката от косата й беше паднала на пода. Той се наведе, вдигна я и я сгъна на две. Остави я на рамото й.

— Откъде знаеш, че няма да обикнеш мъж, който не изпитва към „Съмърсет“ същото, което и ти? Цял живот си прекарала в Хаубъткър. Никога не си имала други интереси, освен към плантацията. Не си изпитала нищо друго, освен това да си член на семейство Толивър. Опитът ти е ограничен, Мери.

— Не ми трябва никакъв друг опит.

— Не можеш да вадиш заключения, без да имаш база за сравнение.

— Мога. Както и да е, едва ли ще имам възможност да направя подобно сравнение, нали?

Чуха, че Майлс и Оли слизат по стълбите. Мери с огромна изненада откри, че не й е никак приятно, задето прекъсват разговора им; не можеше да отрече, че утехата, която откри в прегръдката на Пърси й липсваше. Това бе най-голямата й близост с него. Досега не беше имала представа, че под лявото му око се крие луничка или че ирисите му са обточени със сребърен обръч.

— Открай време не ме одобряваш, нали? — попита неочаквано тя.

Пърси изви светлокестенявите си вежди.

— „Не одобрявам“ не е съвсем точно казано — заяви той.

— Добре де, не ме харесваш. — Притаи дъх и зачака той да потвърди.

— И това не е.

— Тогава какво? — Страните й горяха, но тя беше решена да разбере какво мисли Пърси за нея. След това можеше да го прати по дяволите и да престане да мисли за мнението му. Повече нямаше да проявява любопитство.

Преди той да успее да отговори, Майлс и запъхтяният Оли зад него влязоха в стаята.

— Ето те и теб! — възкликна брат й и за секунда Мери се изпълни с надежда, че е дошъл да я потърси. Само че Майлс търсеше Пърси, разбра тя, когато той я пренебрегна и се обърна към приятеля си. — Не знаех дали си си тръгнал, или си още тук. Ще останеш ли на вечеря? Има предостатъчно храна, но Саси ме попита.

— Аз няма да остана — намеси се Оли и погледна Мери така, сякаш му се искаше да вечерят заедно. Усмихна й се с обич и тя изви нежно устни.

— За съжаление и аз не мога — отвърна Пърси. — Ще имаме гости и мама настоява да се правя на домакин.

— Кой ще идва? — полюбопитства Майлс.

— Дъщерята на мамината съквартирантка от времето, когато са били в „Белингтън Хол“ в Атланта, и баща й. Момичето иска да се запише да учи там през есента. Майка й е починала и идват, за да обсъдят училището.

— Поне това е претекстът, който баща й използва, за да я доведе на гости — подхвърли Оли и намигна многозначително на Майлс.

— Бащата ми се струва от онези хора, които винаги имат нещо наум, а и мама е на мнение, че просто залагат клопка — призна Пърси, — но истината е, че повечето майки са убедени, че всички момичета се опитват да спипат синовете им.

Има едно, от което Биатрис няма нужда да се притеснява, помисли си Мери и я прониза завист към момичето, което щеше да обсеби вниманието му тази вечер. Нарочно се обърна към Оли и положи длан на рамото му.

— Оли, сигурен ли си, че не искаш да останеш? Веселата ти компания ще ни се отрази добре тази вечер.

— Много ми се иска, агънце, но трябва да помогна на татко със сезонния инвентар в магазина. Може утре вечер, стига да ме поканиш.

— Винаги си поканен, Оли.

Дори Пърси да забеляза, че е изключен от поканата, той не го показа. Вместо това й отправи познатата усмивка.

— Ще довършим разговора си някой друг път, циганче. Да не забравиш докъде бяхме стигнали.

— Дано не забравя — отвърна Мери и вирна брадичка, когато го чу да употребява прякора, който тя ненавиждаше.

— Няма.

— Гостенката… каквото й е там името, какво представлява? — попита Майлс и последва приятелите си, запътили се към вратата.

— Луси Джентри, много е приятна. Затова пък баща й никак не ми допада.

Тя не чу останалата част от разговора, докато Майлс ги изпращаше. От прозореца на хола наблюдаваше как „момчетата“, както ги наричаха семействата, вървят по пътеката отпред към новите „Пиърс-Ароус“, подарени от бащите им по случай дипломирането. През юни Майлс остана неприятно изненадан и много разочарован, когато откри, че в конюшнята, която тепърва щеше да бъде превърната в гараж, не го чака същият подарък. Сега вече разбираше защо подаръкът му е бил комплект енциклопедии, които да използва, когато някой ден заемеше поста на преподавател по история.

Странна тъга усили депресията й. Прииска й се двамата с Пърси да бяха довършили разговора. Тя никога нямаше да подхване темата отново, а той сигурно щеше да забрави за него още преди да излезе от алеята пред къщата им. Така и не научи каква дума щеше да използва той, за да я опише, но можеше да предположи. Съжаление — съжаление, задето е от рода Толивър, задето приемаше дълга си толкова сериозно. Не разбираше как е възможно Пърси да приема своето наследство толкова небрежно. Той беше единствен син, той трябваше да защитава и опази наследството на семейство Уоруик. Оли, макар да се правеше на незаинтересован веселяк, приемаше задълженията си на Дюмонт много по-сериозно. Най-силно я дразнеше презрението, с което Пърси се отнасяше към манията й към „Съмърсет“, защото той не изпитваше същата преданост към семейната фирма за добив на дървен материал.

Е, това се случваше с онези, които не обръщаха внимание на корените си или открито им обръщаха гръб. Уоруик и Толивър бяха пристигнали в Тексас с намерението да създадат памукови плантации, но семейството на Пърси се бе насочило незабавно към добиването на дървен материал, докато семейство Толивър бяха изпълнили намеренията си. Сега вече разбираше напълно. Пърси приемаше фирма „Уоруик“ като начин да си осигури добър живот, докато тя възприемаше „Съмърсет“ като начин на живот.

Доволна, че е открила разликата, Мери влезе в трапезарията, където беше сервирано за двама. Брат й беше седнал на дългата махагонова маса. На светлината на запалените керосинови лампи те се нахраниха в мълчание, без всякаква близост помежду си, а отсъствието на родителите им на обичайните места придаваше на помещението призрачна атмосфера. Коя е тази Луси Джентри, питаше се Мери, докато се насилваше да яде. Имаше ли някакви намерения към Пърси, както подозираше майка му?