Лийла Мийчам
Пепел от рози (30)

30.

Двамата се ожениха седмица по-късно в елегантния салон на семейство Дюмонт и същата вечер поеха към Ню Йорк, където щяха да се качат на презокеански параход към Европа. Мери беше облякла къса, свободна дреха от бял сатен, първата сватбена рокля в Хаубъткър, различна от традиционната дълга рокля и булчински воал. Присъстваха само Ейбъл, Джереми и Биатрис Уоруик, семейството на Емит Уейт и синът му Чарлс. Емит я предаде на младоженеца. Церемонията беше извършена от мирови съдия, последвана от малък прием, за който беше приготвен сладкиш за чай и пунш, подправен с чудесен, незаконно произведен ром.

Съобщиха за бракосъчетанието им, след като Мери и Оли поеха на път. На жителите на Хаубъткър бе обяснено, че сватбата е трябвало да бъде вдигната набързо, за да може меденият месец да съвпадне с пътуването на младия Дюмонт за Европа. Хората останаха слисани от неочаквания брак на Мери с Оли Дюмонт, тъй като всички очакваха да размени клетви с красивия Пърси Уоруик. Освен това не можеха да повярват, че тя изоставя „Съмърсет“ и го предава в ръцете на управител, на когото не можеше да има пълно доверие. Най-сетне, докато пиеха чай, седяха по верандите или вечеряха, те решиха, че единствената причина, поради която Мери се е омъжила за Оли толкова скоро след пораженията на градушката, е била да спаси плантацията. Мери се надяваше и семейство Уоруик да се съгласят с тях и това да намали съжалението им, че не се е омъжила за сина им.

Не можеше да бъде сигурна. Не бе очаквала Биатрис да я съди, но тя се отнесе хладно и резервирано към нея.

— Твърдо ли си решила да не изчакаш завръщането на Пърси, за да се ожените? — попита тя. — Той ще остане много разочарован.

— Не, Биатрис — отвърна Мери. — Тогава ще бъде твърде късно.

Биатрис й бе отправила дълъг, изпитателен поглед и Мери се запита дали тя се е досетила за истинската причина, поради която сватбата не можеше да се отлага. Единствено Джереми остана неестествено скован, когато Мери се надигна на пръсти, за да го целуне след приема.

Едва пристигнали в Париж, веднага след като се регистрираха в хотел „Риц“, Оли поведе Мери на лекар за първия й медицински преглед, където специалистът й каза, че било още рано, за да определят термина й. Мери предполагаше, че е краят на април. Когато спомена това при следващото си посещение, той поклати глава.

— Доколкото мога да преценя, бебето ще се роди по-късно. Според мен поне две или три седмици по-късно.

— Какво? — Мери усети как стаята се завихря пред очите й. — Искате да кажете, че съм… че не съм в толкова напреднала бременност, колкото очаквах?

Докторът се усмихна.

— Типично по американски, но отговорът е да. Заченали сте по-късно, отколкото предполагате, може би малко преди да пропуснете първия си цикъл.

Тя усети как в гърлото й се събира горчилка. Помнеше много добре това „по-късно“. Споменът я връхлетя така болезнено и натрапчиво, че й се наложи да се облегне на стената. Случи се през седмицата преди първото бране, когато кръвта й кипеше от възможността да внесе пари в банката, да изплати ипотеката, да се освободи от бащините задължения. Тогава бе изпитала първото наистина „хубаво чувство“ след самоубийството на майка си. Пърси я чакаше в хижата и когато отвори вратата, го завари препасал престилка с лъжица в ръка. Глуповатата му усмивка омекна и се превърна в усмивка на разбиране, когато забеляза копнежа, изписал се по лицето й. Той остави бавно лъжицата, премести тенджерата от печката, развърза престилката и пристъпи към нея.

Коленете на Мери омекнаха, когато си припомни страстта им онзи следобед, как телата им се бяха разтопили, как се бяха слели, как се бяха превърнали в едно неотделимо цяло, свято, вечно… Това беше денят, в който бе заченато детето им. Тя се плъзна надолу по стената и притисна колене към гърдите. „Любими мой, какво причиних и на двама ни? Какво направих?“

Беше пребледняла и разтреперана, когато Оли я взе. Той я отведе в хотела, където тя лежа два дни, едва успяваше да погълне малко хрупкав френски хляб и супа, единствената храна, която стомахът й понасяше; отказваше да яде кроасани. Два месеца по-късно Ейбъл Дюмонт почерпи с пури на малкото вечерно парти, на което покани семейство Уоруик. Похвали се, че скоро щял да стане дядо. Очаквали бебето да се роди през юли 1921. Оли настоявал детето да се роди в прародината им, затова двамата щели да останат в Париж за раждането, а после да отпътуват от Франция. Матю Толивър Дюмонт се роди през май 1921 година. Платиха на акушер-гинеколога крупна сума и на акта за раждане бе записано, че единственото дете, на което семейство Дюмонт щяха да се радват, се бе появило на този свят два месеца след истинската си рождена дата.

Оли огледа детето с облекчение и гордост, докато то сучеше на гърдата на майка си. Вместо да е с руса коса, както и двамата очакваха, макар да не говореха по този въпрос, къдриците на детето бяха черни като на Мери, а светлосините му очи щяха да станат зелени. В средата на малката брадичка се виждаше едва загатната трапчинка и всички, които го видеха, отбелязваха, че косата в средата на челото му расте лизната нагоре, „също като на майка му“.

— Е, мила, имаме си един малък Толивър — заяви Оли, лицето му бе озарено от щастие.

Той се превърна в роб на детето от мига, в който го зърна за пръв път, и не го изпускаше от поглед. Една вечер, докато Мери го гледаше как полюшва малкия вързоп, как гука и му се радва и непрекъснато докосва с устни малката главица, тя се запита дали е забелязал иронията на положението. Той беше изгубил крака си и способността си да създава деца, за да спаси живота на приятеля си заради жената, която сега бе омъжена за него, и нейното дете.

Рядко й се случваше да забрави за „Съмърсет“. Всяка седмица изпращаше писма с инструкции на Хоуги Картър. Преди да замине, беше сключила сделка. Ако при завръщането й Мери откриеше, че той е ръководил и стопанисвал плантацията грижливо под зоркия поглед на Емит Уейт, щеше да му позволи да запазва целият добив от неговия памук в продължение на три години. Ако се върнеше и намереше недостатъци в начина му на управление, щеше да изгони и него, и семейството му от земята си, без да им остави нищо.

Една вечер, надвесени над спящия Матю, Оли каза:

— Мери, все още се питам дали не допускаме грешка, като крием за детето.

Обзета от паника, Мери го дръпна настрани от детската люлка.

— Не е никаква грешка да защитим това бебе от грешката, която двамата с Пърси допуснахме. Сега ти си му баща и няма да ти позволя да се чувстваш виновен, защото си решил, че си му отнел Матю. Пърси ще има много синове. Двамата с теб обаче имаме единствено Матю. Помисли си какво ще направи Пърси, ако разбере, че детето е негово.

Беше успяла да го трогне. Той покри ръката й със своята.

— Повече няма да повдигаме този въпрос. Просто ми хрумна.

След това, по време на втория им престой в Париж, осем седмици след предполагаемата рождена дата на Матю, те откриха Майлс и се разбраха да се видят на обяд. Оли остави Мери да довърши тоалета си за срещата, а той слезе, тъй като портиерът го беше повикал. Върна се с две писма, едното вече бе разпечатано. Беше сериозен.

— От татко са — започна той. — Следвали са ни из цяла Европа. Това е отпреди четири месеца.

— Какво има? — попита Мери.

— Става въпрос за Пърси. Оженил се е.

Тя все още стоеше пред тоалетката. Колието, което си слагаше, се изплъзна от ръката й и изтрака върху плота.

— За кого? — прошепна тя, впила недоумяващ поглед в огледалото.

— За Луси.

Кръвта се оттече от лицето й толкова бързо, че й се стори, че ще припадне.

— Луси ли? Луси ли каза?

— Да. Луси Джентри.

— Боже мой! Луси? — Мери стисна ръба на масата и се изсмя почти истерично, неспособна да повярва. — Пърси се е оженил за Луси? Как е могъл? Как е възможно?

— Сигурен съм, че Пърси си задава същия въпрос за теб — отбеляза Оли и се намръщи неодобрително, нещо, което се случваше много рядко. Отвори второто писмо, с клеймо два месеца по-късно. След като го прегледа набързо, той срещна погледа й в огледалото. — Най-добре да се приготвиш за следващия шок. Луси е бременна. Двамата с Пърси чакат бебе през април догодина.

Когато по-късно се срещнаха с Майлс, Мери откри, че й е много трудно да се съсредоточи над разговора и едва докосваше храната си. През повечето време говореше Оли. Мариета не беше с Майлс. Била „възпрепятствана“, обясни той и непрекъснато избягваше погледа на Мери. Изглеждаше по-зле, отколкото по времето, когато напусна Хаубъткър. Имаше нездрав цвят, а зъбите му бяха пожълтели от цигарите. По раменете на износения му костюм се беше посипал пърхот от оредялата му изтъняла коса.

Когато Оли се извини, за да отиде до тоалетната, Майлс погледна сестра си за пръв път.

— Все си мислех, че ще се събереш с Пърси, Мери.

— Само че не съм.

Брат й поклати глава.

— Ти и Оли. Пърси и Луси. Просто не се връзва. Какво се случи? — Когато не получи отговор, той оголи развалените си зъби. — Сам ще се сетя. След като градушката е помела реколтата, си решила, че Оли е спасението за „Съмърсет“. Като знам какво е отношението на Пърси към плантацията, той не би ти дал и цент, но пък щеше да се ожени за теб. А ти, нали си глупачка, си избрала „Съмърсет“.

— Какво ще кажеш да сменим темата? — попита Мери през стиснати зъби.

— И за какво да говорим? За мама ли? Убеден съм, че не е издъхнала в съня си от сърдечна недостатъчност.

— Ако беше там, щеше сам да се убедиш.

Майлс прокара кокалестата си ръка през косата по познатия начин, който Мери добре помнеше.

— Не те обвинявам за нищо, Мери. Просто не е в неин стил да се надигне от леглото, в което се е търкаляла години, за да ти организира тържество за рождения ден.

— И на мен така ми се струваше, но тя го направи. Очевидно усилието й е дошло в повече. Надявам се, не ме обвиняваш за нищо, Майлс. Брат, който може да избяга от майка си и сестра си, които имат нужда от него, едва ли е в положение да сочи обвинително с пръст друг, за когото предполага, че е пренебрегнал семейните си задължения?

Постараха се, но връзката помежду им беше прекъсната. Майлс вече й беше непознат, а на Мери й се искаше да не го бяха открили. Той имаше вид на истински несретник. Нямаше никакво желание да отнесе този образ у дома, защото по всяка вероятност щеше да е последният от брат й. Възпитанието и остатъците от сестринска обич я накараха да покани Майлс в хотела, за да види племенника си, макар да се надяваше той да откаже.

Оли се връщаше. Когато видя как зет му се клатушка към тях с помощта на патериците, Майлс заговори:

— Бъди добра с Оли, малка сестричке. Той ти е пратен от Господ. По-добър няма да намериш. Дано го оценяваш.

— Оценявам го — увери го Мери.

Майлс не прие поканата да види племенника си и Оли и Мери заминаха от Европа, без да го видят отново. Отплаваха за дома седмица по-късно, тъкмо навреме за последната обиколка преди прибирането на реколтата в края на септември. Синът им беше почти на пет месеца и никой от хората, които гукаха над бебето, не се усъмни в твърдението на родителите, че се е появил на света осем седмици по-рано.

 

 

Мери Толивър Дюмонт отвори очи на верандата. Слънцето се беше спуснало зад покрива и вече не блестеше толкова силно. Полата на зеления й ленен костюм беше влажна и смачкана на скута. Почувства се объркана и за момент не можа да си спомни нито коя година е, нито къде се намира. На масата до нея бе оставена шампаниера, а върху полуразголения лед се потеше почти празна бутилка „Тетинже“. По тънката висока чаша се виждаше червило на мястото, откъдето беше отпивала.

Хиляда деветстотин осемдесет и пета, спомни си тя. Беше август хиляда деветстотин осемдесет и пета. Седеше на предната веранда на къщата съвсем сама и си припомняше миналото.

Връщането беше дълго. Единствено споменът за раждането на сина й я върна към настоящето — това и странното усещане, пропълзяло по гръбнака й. Пътуването с вълшебното килимче със сигурност беше приключило. Искаше да престане. Усети болезнена тръпка под гръдната кост, но тя винаги се появяваше, когато се замисляше за Матю. Каква глупачка е била, та да не разбере кога е бил заченат. В онези дни момичетата не знаеха почти нищо за телата си, особено момичетата без майки, а тя беше без майка от много време.

Само ако бе знаела, пътуването към миналото щеше да е много различно. Животът им щеше да е различен. Пърси беше пристигнал в деня, в който двамата с Оли бяха заминали. Ако беше звъннал, за да съобщи на родителите си, че се връща, тя щеше да отмени сватбата и двамата с Пърси щяха да разполагат с достатъчно време, за да оправят нещата. Ако не беше минала покрай хижата в онзи ден, жадна да усети плътта му до своята, устните му, ръцете му. Ако той се беше съгласил да й стане гарант. Оказа се, че той е нямало да загуби и цент. Реколтата следващата година даде възможност да изплати ипотеката на „Феър Ейкърс“ с един замах. На другата година изплати и ипотеката на „Съмърсет“, плантацията беше нейна завинаги.

Само че не ставаше въпрос за пари. И двамата бяха наясно.

Това бе просто удобно прикритие и всички вярваха, че се е омъжила за Оли, за да спаси „Съмърсет“. Хората от града очакваха тя да го превърне в своя кукла, но той ги изненада. Оли не се остави просто така, въпреки че се държеше приятелски и бе готов да угоди на всички. Бракът им беше щастлив, градеше се на уважение, хумор, изключително разбиране и взаимна подкрепа. Тя му остана вярна, дори след като той почина и двамата с Пърси можеха да се съберат, но тогава беше твърде късно.

Мери тъжно поклати глава. Колко много „ако“, а последствията бяха застигнали всички. Пърси и Луси. Матю и сина на Пърси, Уайът. Майлс и мама. Уилям и Алис. И Мери Толивър Дюмонт. Всички загубиха заради „Съмърсет“.

Поне един живот можеше да спаси от проклятието на семейство Толивър — този живот, щеше да спести съжаленията, които щеше да отнесе в гроба. Отне й прекалено дълго време, за да разбере какво трябва да направи, но накрая беше сторила нужното, преди да се окаже прекалено късно. Утре щеше да се качи на самолета до Лъбок и да разкаже истинската история на семейство Толивър на Рейчъл, да й разкаже онези истории, които Еймос не беше чел, да разкрие истините, останали скрити толкова години. Щеше да накара Рейчъл да разбере. Щеше да я убеди, че допуска същите грешки, че завива накъдето не трябва, че дава същата жертва пред олтара на семейство Толивър, каквато беше поднесла старата й леля, и то защо? Веднъж беше прочела: „Не земята е важна, а уроците, научени от тази земя.“ Намръщи се при тази мисъл, но сега вече вярваше, че казаното е истина. „Съмърсет“ беше добър учител, но тя не научи добре уроците си. Беше накарала Рейчъл да внимава и може би тя щеше да научи нужното.

Първо трябваше да свърши още една задача, след това можеше да напусне спокойна този свят. Трябваше да се качи на тавана, където беше армейският сандък на Оли. След като слезеше, щеше да похапне от хубавата гозба на Саси. Не че беше гладна. Напротив, дори й се гадеше. Болката в гърдите не си отиваше и пълзеше към брадичката й. Добре, че Саси идваше.

Тя се изправи неуверено на крака.

— Госпожице Мери! Госпожице Мери! — чу тя гласа да долита отдалече тъкмо когато нова болка, този път злобна, силна, я проряза чак до челюстта. Тя стисна парапета на верандата.

— Не! — промълви тя, когато разбра какво става. — Трябва да се кача на тавана, Саси. Трябва…

Краката й подадоха и в продължение на няколко секунди, докато се напрягаше да не изпусне светлината, тя видя очертанието на познато лице, което прие формата на сива мъгла и се спусна към нея. Оли, помисли си тя, но се появиха чертите на Рейчъл — красива, гневна, непрощаваща.

— Рейчъл! — извика тя, но образът изчезна в сгъстяващата се мъгла и тя усети болката от стрелите, които бе изстреляла.