Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рози (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Лийла Мийчам. Пепел от рози

Английска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Мариела Янакиева

История

  1. — Добавяне

19.

Щом се върна, Мери се отправи към кабинета, за да довърши сметките, но спря в коридора, когато чу майка й да я вика от хола.

— Мери? Ти ли си? Ела тук.

Обзета от подозрение, тя пристъпи към вратата на стаята и видя, че майка й седи в любимия си люлеещ стол пред френските прозорци грижливо облечена, а Саси я наблюдаваше от канапето. Икономката я погледна недоволно, за да й напомни, че е станало четири часа, много по-късно, отколкото беше обещала да се прибере, за да я освободи да отиде на пазар. Това беше задължение, което тя очакваше с нетърпение, тъй като това бе единственият й шанс да поизлезе и да се разнообрази.

— Саси те чака, за да приготви вечеря — скара й се Дарла и намръщеното й чело и недоволен тон напомниха на Мери за всички онези случаи като дете, когато й се беше карала. Тогава се притесняваше. Сега прие упрека на майка си като знак, че тя се връща към нормалното си състояние. Дарла огледа неодобрително блузата и полата за езда, която дъщеря й беше избрала за посещението във „Феър Ейкърс“. — Едва ли това са обичайните ти работни дрехи. Къде, за бога, си била?

— Имах малко… работа в града. Извинявай, че закъснях. Саси, ще ти се реванширам. Иди в града утре сутринта и не бързай да се връщаш; аз ще се оправя с обяда. Мамо, радвам се, че си слязла.

— Свободна си, Саси — махна Дарла с ръка, за да освободи икономката. — Гледай да не изгориш царевичните питки.

— Слушам, госпожо — отвърна икономката и погледна измъчено Мери, като излизаше.

Мери придърпа един стол и седна до майка си. Тя беше с очила, а в скута й лежеше „Хаубъткър газет“. Бяха изминали четири години, откакто беше взимала в ръка вестник. В избледняващата светлина на следобеда Мери за пореден път остана поразена, че забележителната красота на майка й е повехнала. Тя беше сред първите от своето време, които започнаха да използват руж, но сега той само подчертаваше хлътналите й бузи. Косата й, преди гъста и лъскава, беше изгубила блясъка и обема си. Спускаше се на изтънели кичури, прозрачни като пух, толкова безплътни, че Мери различи острите очертания на костите под шала.

— Сигурно забелязваш, че в града много неща са се променили, откакто си чела „Газет“ за последно — заговори тихо Мери.

— Все едно попадам в друг свят! — Дарла обърна нова страница и я показа на Мери. — Погледни моделите, които Ейбъл представя в рекламите си. Поли до прасеца! Нали ми каза, че в Хаубъткър имало кино?

— При това много хора го посещавали, поне така казват — усмихна се Мери. — Аз още не съм ходила. Искаш ли някоя вечер да отидем?

— Няма да е веднага. Трябва да си пазя силите. — Майка й остави вестника и свали очилата. — Говори ли с Биатрис?

Мери се намръщи.

— Извинявай, мамо, съвсем забравих. Ще поговоря с нея довечера.

— Няма нужда. — Дарла загърна кокалестите си рамене по-плътно с шала. — Вече не искам да се виждам с нея. Не ми трябва, за да организирам тържеството. Искам и за нея да е също толкова изненадващо, колкото и за теб. Преди това обаче имам друга цел.

Мери усети смътно безпокойство.

— Все още ли имаш намерение да помагаш на Тоби в градината?

— Да, точно така. Тоби има нужда от помощ. И градината, и дворът не приличат на нищо. Днес ги обиколих набързо. Ще трябва да извадя старата си шапка и престилка. Не искам да почернея като теб. Сигурно все още не се пазиш от слънцето. Не заслужаваш такъв тен, след като толкова малко усилия полагаш за него… — Тя замълча, когато видя как се ухили Мери. — Кое му е смешното?

— Ти. — Усмивката на Мери стана още по-широка. — Много ми е приятно, че отново започна да се суетиш около мен.

— Ти обаче никога не слушаш. Не знам защо изобщо си правя труд.

— Сигурно, защото ме обичаш — отвърна Мери.

Майка й, изглежда, беше доловила надеждата в гласа й. Изражението й омекна и тя погали ръката на Мери.

— Да, защото те обичам — потвърди тя. — Никога не го забравяй. Сега съм си поставила цел. Искам да ти оплета нещо за рождения ти ден и трябва да се хващам на работа веднага. Ще ми бъде необходима всяка секунда, така че ме закарай до града, за да купя прежда. Нали имаме достатъчно пари, за да си позволя няколко чилета?

— Да, майко. Имаш отделна сметка в банката, в която всеки месец съм прехвърляла твоите двайсет процента.

Съжали, че е споменала сумата по завещанието, отделно от печалбата и се уплаши, че по този начин ще подкладе отново омразата на майка си към баща си, но изражението на Дарла си остана все така угрижено.

— Не ми се занимава с ходене до банката. Защо не ми дадеш парите назаем, а следващия месец просто ще приспаднеш сумата.

Мери въздъхна облекчено.

— Разбира се, но не е нужно да ми плетеш каквото и да било, мамо. Нямаш представа колко се радвам, че си отново на крака и си се заела с ежедневните неща. Това е достатъчно хубав подарък.

— Нищо подобно — възмути се с усмивка Дарла и погали дъщеря си по бузата. — Много отдавна не съм правила на агънцето си нещо със собствените си ръце. Намислила съм нещо, с което ще ме запомниш завинаги.

— Но нали си до мен — възрази Мери.

— Няма да е завинаги, миличка. Времето не е чак толкова милостиво. — Тя отдръпна ръка. — Искам да започна час по-скоро. Ще можеш ли да ме откараш до града утре следобед, за да понапазарувам? Няма да ходим при Ейбъл. Сигурна съм, че при него няма нищо, което да мога да си позволя. — Бледото й чело се намръщи, когато забеляза как трепна Мери. — Какво има? Не ти ли е удобно?

— Удобно ми е, разбира се — насили се да се усмихне Мери. Вече беше обещала да освободи Саси за сутринта, а ако откараше майка си в града следобед, щеше да изгуби целия ден. Утре бяха запланували да чистят отводнителните канали в плантацията, но щеше да се наложи работниците да започнат сами. По-важното беше майка й да излезе от къщата. — Ще се насладим на цял един прекрасен ден заедно — обяви тя, — а когато се върнем от разходката, ще се сгреем с по чаша горещ шоколад, както едно време, когато се прибирахме от пазар.

— Наистина ще бъде чудесно — отвърна Дарла и сгъна вестника с отривисти движения, което показа на Мери, че майка й не иска да се връща към старите дни, че предпочита те да останат заровени и забравени. Спомените бяха прекалено болезнени. Отсега нататък щеше да говори единствено за бъдещето.

По-късно, когато влезе в кухнята, Мери разпита Саси кога майка й е обиколила градината и двора.

— Ходи ли до розовата градина?

— Аха — потвърди Саси.

— Мислиш ли, че помни последния път, когато беше там?

— Аха. Хич не ми разправяй, че не помни как занесе лоста. Тоби каза, че спряла за няколко минути пред розите „Ланкастър“, след това продължила, без да каже и думичка. Казвам ти аз, че е намислила нещо.

— За бога, Саси — възрази остро Мери. — Ти какво очакваш да каже? Може би, че съжалява, че се чувства унизена? Прояви малко съчувствие към всичко, което тя преживя.

— Ще се опитам заради теб, госпожице Мери — примири се Саси.

На следващия ден, в уреченото време, Дарла беше облечена и готова за първото си посещение в града, откакто излезе от кантората на Емит Уейт. Модата се беше обърнала на сто и осемдесет градуса от времето, когато тя се гордееше с огромната си шапка с внимателно аранжирано птиче гнездо. Мери се почувства засрамена, докато я наблюдаваше как слиза по стълбите и слага дългите си ръкавици, изпъчена като кралица, която няма никаква представа колко демодирани са дрехите й.

Когато поеха по „Мейн Стрийт“, в каретата Дарла възкликна:

— Мили боже! Погледни всички тези карети без коне. Та те са превзели площада пред съда.

— И ние ще имаме автомобил някой ден.

— Няма да е, докато съм жива, агънце — отвърна Дарла.

Влязоха да напазарува в „Улуърт“. За облекчение на Мери в магазина почти нямаше клиенти и продавачът обърна специално внимание на Дарла. Избраха прежда в кремаво и я натрупаха на щанда. Мери не смееше да изпусне майка си от поглед, затова се дръпна настрани, за да не подслушва какво си шушукат. По едно време Дарла се разпореди.

— Мери, обърни се. Не мога да ти позволя да видиш каква ще бъде следващата ми покупка.

Мери се подчини безропотно и между Дарла и продавача последва тих разговор. Тя чу как нещо се развива от ролка, чу щракването на ножици, след това прошумоляването на опаковъчна хартия, докато увиваха покупката.

— Готово — заяви доволно майка й. — Сега вече можеш да се обърнеш.

Майка й беше поруменяла и се усмихваше доволно, докато се подрусваха в каретата по „Хюстън Авеню“. Радостна от огромното удоволствие, изписало се по лицето й, Мери попита:

— Щастлива ли си, мамо?

Дарла обърна грейналото си лице към дъщеря си.

— Не съм се чувствала толкова щастлива от много отдавна, агънце — рече тя.

Мери шибна гърба на Шоний с юздите. Трябваше да пише на Майлс, за да му съобщи новината за чудотворното пробуждане на майка им. Дарла Толивър най-сетне се беше върнала от мъртвите.