Лийла Мийчам
Пепел от рози (45)

45.

Когато Уайът завърши гимназия и категорично отказа да учи в колеж, Пърси го заведе при управителя на производството, чийто кабинет се намираше в централната сграда и го назначи за негов асистент. Уайът прие повишението мълчаливо, както обикновено, на събрания слушаше внимателно и си водеше бележки, въпреки че не владееше стенография. В продължение на две години търпеше кротко опитите на Пърси да го държи във фирмата като единствен наследник и непрестанното настояване на Луси да се съгласява с всичко.

Беше спасен през декември 1941 година, когато Съединените щати обявиха война на Япония заради бомбардировката над Пърл Харбър. Няколко седмици по-късно, без да съобщи на родителите си, Уайът се записа в американската морска пехота.

— Трябва да го спреш! — молеше Пърси ужасената Луси.

— И как според теб да го сторя? — изохка съпругът й, не по-малко разстроен от нея. В съня си отново чуваше тътена на оръдията, виковете от болка, предсмъртните вопли, усещаше миризмата на потта, избила от страх, вонята на ужас и паника, будеше се с вкус на пепел в устата. В кошмарите, сред виещия се дим, виждаше не изтощените от боевете лица на падналите си другари, а сините нетрепващи очи на Уайът, вгледани право в смъртта с мъчителния въпрос „Защо?“, стаен в тях.

— Той е почти на двайсет, Луси. Вече е мъж. Не мога да го спра.

— Ако можеше, щеше ли да го направиш? — попита тя с болка, без следа от обвинение. Между тях вече нямаше обвинения. Тя знаеше, че той беше положил усилия с Уайът и от дълго време косите й погледи, когато разговаряше с Уайът, му подсказваха, че тя е забелязала промененото му отношение към сина им.

— Да, за бога. Предпочитам лично да го застрелям, вместо да го пусна там, закъдето се е отправил — промълви той, задушен от чувства.

— Трябваше ли да се записваш толкова рано? — попита той Уайът две седмици по-късно, докато синът му си събираше багажа във войнишката торба. Беше началото на януари 1942. Уайът беше получил заповед да се яви в срок от три дни в частта на американските морски пехотинци в Кемп Пендълтън, близо до Сан Диего, Калифорния, където щеше да започне първият етап на обучението му в лагера за новобранци. Влакът му потегляше от Хаубъткър след час.

— Защо не — отвърна Уайът. — Всеки здрав и прав мъж ще бъде необходим, за да се сложи край на това безумие.

— Може и да си прав — отвърна Пърси, припомнил си собствените аргументи, когато се записа в армията. Гледаше мълчаливо как Уайът натъпква чорапи в платнената торба, всяка вещ, сложена вътре, го доближаваше до момента, когато щеше да затегне вървите и да метне торбата на рамо.

Адът не съществува, мислеше си Пърси. Адът е тук, на земята. Нима съществува по-изгарящ адски огън от този, в който се печеш, докато наблюдаваш как синът ти се подготвя да отиде на война и не знаеш дали ще се върне? Мястото в сърцето му, което трябваше да заема Уайът, беше празно открай време — нямаше спомени за споделен смях, нито разговори, още по-малко доверени мъжки тайни. Никога не бяха разговаряли за него, за мечтите му, за амбициите му, за идеите и принципите му. Пърси осъзна шокиран, че има само обща представа за сина си, че никога досега не беше обръщал много внимание на детайлите. Все още помнеше Матю, начина, по който очите му отразяваха светлината, разположението на лизнатия кичур над челото, малкия кръгъл белег над окото, спомен от шарката. Чертите на Уайът обаче си оставаха смътни, замъглени, сякаш лицето му се намираше под вода и щеше да му е трудно да си го представи, след като заминеше.

— Синко… — Пърси пристъпи напред, изпълнен с отчаяната решителност да не позволи на момчето да замине, преди да си осигури поне нещо, което да запълни празнотата, нещо, с което да го запомни.

— Да, господине — отвърна Уайът, без да спира с багажа.

— Кажи ми нещо, преди да заминеш.

— Разбира се. Кажи какво.

— Защо престана да мразиш Матю Дюмонт така изведнъж? Защо станахте толкова близки приятели, почти… като братя.

Секундите отлитаха. Уайът дори не трепна, едрият му профил остана безизразен, докато прибираше от леглото нещата, които щеше да отнесе на бойното поле. Натъпка и последното в торбата, преди да отговори.

— Защото ми беше брат, нали?

Оглушителна тишина нахлу в ушите на Пърси, сякаш отново беше застанал прекалено близо до минохвъргачката. Сви юмруци в джобовете.

— Откога… знаеш?

Уайът сви рамене, без да го поглежда.

— Досетих се онзи следобед в хижата, когато ме удари. Не помниш ли, че ти се издаде сам? — Усмихна се тъжно на Пърси.

— Каза: „Ако само посмееш да погледнеш накриво бра…“, но се усети навреме. Тогава се досетих. Беше инстинкт, но бях убеден, че искаше да кажеш „брат си“. Реших, че може и да ми избиеш зъбите, задето съм пребил чуждо дете, но ще ме заплашиш да ме убиеш само ако пребия сина, когото обичаш.

Пърси направи крачка към него.

— Уайът… — започна той, но залялата го вълна от мъка не му позволи да продължи.

— Няма нищо татко. Не те виня, че обичаше Матю. По дяволите — изсмя се дрезгаво той, — всички го обичаха, дори мамчето. — Той спря да се занимава с багажа и вдигна открит поглед към баща си. — Само че никой не го обичаше повече от мен. Искам да го знаеш. Никога не съм мразил Матю. Просто му завиждах. За това беше прав. Само че не му завиждах, задето беше какъвто аз никога нямаше да бъда, завиждах му, защото имаше онова, което аз исках… което мислех, че трябва да е мое по право. Наказвах го, че беше спечелил уважението и одобрението ти, докато аз не можех — момче, което дори не ти е син, поне така си мислех. Когато разбрах каква е истината… — Той подпря торбата на леглото. — Е, тогава нещата си дойдоха на мястото.

На Пърси му се искаше да стисне ръцете на Уайът, да не му позволи да затегне вървите на торбата.

— И след онзи ден не се усъмни нито веднъж, така ли?

— Не, господине — отвърна Уайът и стегна торбата. — Не и откакто чух да признаваш пред мамчето по-късно същата вечер, че Матю ти е син. Бях излязъл в коридора, идвах да ти се извиня и да ти обещая, че никога повече няма да го нараня, когато чух скандала ви.

Пърси се подпря на таблата на леглото.

— Всичко… ли чу?

— Аха. Всичко. Обясних си много неща.

Пърси преглътна, сякаш правеше безсмислен опит да освободи слуха си от оглушителната липса на звуци.

— Значи затова… затова двамата с теб… затова не се получи между нас.

— Напротив, татко, получи се — по единствения възможен начин. Не ми се иска да замина и да те оставя да мислиш, че Матю е причината отношенията ни да са такива. Дори да не беше роден, онова, което изпитваше или не изпитваше към мен, нямаше да бъде по-различно. Просто нещата изглеждаха по-зле, защото можех да сравнявам с отношението ти към Матю. Като научих истината онзи ден, аз открих брат си.

„И изгуби баща си“, изстена безмълвно Пърси, парализиран от копнеж да протегне ръка и да го притисне до себе си в минутата, преди да замине, да го прегърне, както никога не бе правил, докато беше момче. „Обичам те… обичам те“, искаше да извика. Чувството се беше събудило като по чудо, освободено като птица от дълъг плен, ала Уайът никога нямаше да повярва, че думите бликат от сърцето му, че не са породени от емоционалния момент. „Прости ми…“, искаше да го помоли той, но се страхуваше от отговора на Уайът. Не можеше да позволи този спомен да запълни празнината.

— Още нещо — промълви Пърси. Трябваше да разбере. — Ти… ти каза ли на Матю?

— Не, а и той никога не се досети. Матю не го биваше много да разнищва нещата. Той ги приемаше такива, каквито са. — Уайът посочи бюрото. — В най-долното чекмедже е тениската от футболния екип на Матю, която ми подари за рождения ми ден. Мислех да я взема, за да ми носи късмет, но не искам нещо да й се случи. Ако не се върна, твоя е.

Неспособен да промълви и дума, Пърси кимна и остана да наблюдава как Уайът с едно движение метна торбата на рамо. Знаеше, че всеки опит за сдобряване ще бъде напразен, защото синът му ще го отблъсне, затова остана безпомощен, отчаян, докато синът му оглеждаше за последно стаята. Уайът винаги го беше уважавал. Можеше да запази поне уважението му.

— Е, това е — рече младежът и погледна Пърси — нещо, което рядко се случваше. Очите му, бистри като пролетен поток, не го обвиняваха, в тях нямаше нито злоба, нито укор. — Най-добре да не идваш на гарата с нас, татко. Двамата с мама само ще се скарате, а не искам да ви запомня по този начин. След това тя ще отиде да играе на карти. Приятелките й ще й помогнат по-лесно да преживее раздялата. — Той протегна ръка, Пърси я пое бавно и я стисна здраво. С ужас усети, че очите му се пълнят със сълзи.

— Много ми се иска… Иска ми се отношенията ни да бяха различни.

Уайът стисна ръката му.

— Мъжът не избира синовете си. Нещата са такива, каквито са. Матю беше добро момче. Радвам се, че не е замесен в тази работа. — Отпуснаха ръце. — Грижи се за мамчето, доколкото можеш, стига тя да ти позволи — поръча той и изви устни в усмивка, която превърна грубоватите му черти в миловидни.

Само че Пърси не можеше да се откаже.

— Когато се върнеш, може ли да започнем отначало.

Момчето поклати глава.

— Нещата няма да се променят. Аз съм си аз, а ти си ти. Довиждане, татко. Ще пиша.

Наистина пишеше. Пърси изчиташе с настървение писмата му, следваше всяка стъпка на взвода му в Южния Пасифик от Корегидор, през Гуам, чак до Иво Джима. Уайът се отличи, точно както предполагаше Пърси, и печелеше медал след медал за храброст на бойното поле. Пърси четеше писмата и статиите във вестниците за войната в джунглата, за ужасните капани и японските жестокости, за дъждовете, калта и разнасящите малария комари и се питаше дали Матю не се грижи за брат си на бреговите плацдарми, в стрелковите гнезда и не го пази.

Накрая, най-сетне, всичко свърши и Уайът щеше да се прибере. Нямало да се върне за постоянно, пишеше той. Бил открил своята ниша. Щял да остане в морската пехота. Бил произведен в офицерски чин на бойното поле и имал намерение да запази званието лейтенант първи ранг. Пърси и Луси го посрещнаха на гарата. Едва го познаха, когато слезе от влака, лявата страна на униформата му беше впечатляващо свидетелство за битките, в които беше оцелял. Бяха изминали четири години, откакто се видяха за последен път. Пърси беше отпразнувал петдесетия си рожден ден, а Луси, на четирийсет и пет вече бе побеляла.

— Здравейте — поздрави простичко той, отсреща си сякаш виждаха лицето на непознат, очите му бяха чужди и на двамата. Луси не бързаше да прегърне мъжа, когото беше отгледала. Той беше едър, по-висок дори от Пърси и будеше страхопочитание. Закален в битките, заякнал, той приличаше на войн, открил своето племе, съдбата си, своя мир.

— Значи нямаш намерение да се връщаш в бизнеса? — попита по-късно Пърси.

— Не, татко.

Той кимна. Значи нямаше да има ново начало. Протегна ръка и стисна здраво десницата на Уайът.

— Тогава ти пожелавам безопасни десанти, синко — рече той.

Луси го обвини за решението на Уайът. Вече бе разбрала, че той е знаел, че с Матю са били братя.

— Защо му е да се върне вкъщи и да работи за баща, който е предпочитал първородния си син?

— Според мен, Луси, Уайът отдавна е приел фактите — отбеляза Пърси.

В очите й заблестя старата болка. Пърси разбираше, че тя е дълбоко наранена, задето е лишена от сина си. Беше очаквала с нетърпение той отново да се върне вкъщи, да се ожени, да я дари с внуци.

— Може и така да е, но не ти е простил, Пърси — въздъхна тя. — И никога няма да ти прости. Доказателството е, че остава в морската пехота.

Една сутрин на закуска, пет месеца след като Уайът се върна при частта си, Пърси вдигна поглед от вестника и откри, че Луси е застанала до него. Беше облечена в костюм и шапка, наметната с дълъг визонов шал.

— Къде си тръгнала толкова рано сутринта? — попита изненадано той. Съпругата му рядко се будеше преди десет.

— В Атланта — отвърна Луси, докато си слагаше ръкавиците. — Ще живея там, Пърси. Тук вече не ме задържа абсолютно нищо, след като Уайът няма да се прибере. Вече съм наела къща на „Пийч Трий“ и се разбрах с Хана Баруайз да ми събере нещата и да ми ги изпрати. — Извади лист от чантата и го подаде на слисания Пърси. — Ето адреса и списък с разходите ми. Освен това искам ежемесечна издръжка за лични нужди. Общата сума е написана най-отдолу. Може и да ти се стори безобразно висока, но ти можеш да си я позволиш, освен това си струва, за да се разкарам от пътя ти.

— Не искам да се разкарваш, Луси. Никога не съм го искал.

— Не, разбира се. Ти си съвършеният джентълмен, но така е най-добре и за двамата. Сега, заради едно време, би ли ме закарал до гарата?

Той не се опита да я разубеди, но когато стигнаха на гарата, Пърси погледна кръглото лице, вече на жена на средна възраст и си спомни момичето, което беше дошъл да посрещне на същото това място преди двайсет и шест години.

— Много вода изтече, Луси — рече той, притиснат от тъга.

— Да — съгласи се тя. — Бедата е, че я наблюдавахме как изтича застанали на двата бряга.

Шапката й се беше изкривила на една страна. Той я оправи и попита замислено:

— Искаш ли развод, докато все още има време да наблюдаваме как водата изтича, застанали на един бряг с някой друг?

— В никакъв случай! — изсмя се остро тя. — Няма да стане. Заплахата ми все още важи. Никакъв развод, освен ако не го поискам аз, а това няма да стане, докато Мери Толивър Дюмонт е жива.

Не се прегърнаха, когато дойде време тя да се качи. Луси нямаше желание да се притисне в прегръдката на Пърси и му подаде бузата си. Позволи му да я прихване за лакътя, за да й помогне да се качи, и се обърна.

— Сбогом, Пърси — прошепна тя.

— За кратко — отвърна той, когато прозвуча свирката на влака и я прегърна през кръста, както едно време. Жестът му я свари неподготвена и той чу как дъхът й изсъска, преди да се отдръпне, сякаш се беше опарила. Задържа погледа му секунда по-дълго, отколкото искаше, после му обърна гръб и хлътна във вагона.