Лийла Мийчам
Пепел от рози (72)

72.

На следващата сутрин отегчена, разочарована и гладна, Рейчъл се мота в мотелската стая до към девет и чак тогава разбра, че Пърси няма да позвъни. За всеки случай закуси бавно в кафенето и на връщане към стаята си спря на рецепцията, за да попита дали някой бе оставил съобщение за нея. Отпочиналият рецепционист от дневната смяна я уведоми, че няма. Върна се натъжена в стаята, нахвърля нещата си в колата и пое към Далас.

Мълчанието от „Уоруик Хол“ не вещаеше нищо добро. То гласеше, че след като снощи е разгледал доказателствата срещу себе си, Пърси е решил, че не му пука. Ще започне да му пука обаче, каза си тя. Беше глупаво от нейна страна да очаква отговор толкова бързо. Пърси Уоруик не беше от хората, които се поддават лесно, дори когато всичко е срещу тях. Сигурно имаше нужда от време, за да може Еймос да събере екип от най-добрите адвокати и заедно да го убедят, че би било лудост да отхвърли искането й.

Щом излезе от Маршъл, тя набра офиса на Тейлър от телефона в автомобила.

— На пръв поглед, Рейчъл, имаш многообещаващ казус — заяви той, когато тя докладва за онова, което беше открила в архива на съда. — Говори ли с Пърси?

— Говорих с внука му. Казах му предложението си и му дадох копия от писмата. Когато дядо му ги прочете, няма да иска да ходи на съд.

— Убедена ли си?

— Напълно. — Рейчъл реши да не споменава, че е очаквала капитулацията на Пърси, преди да напусне Маршъл. — Казах на Мат, че дядо му има седмица, за да вземе решение. Ако до понеделник не ми се обади, ще заведа дело.

— Внукът какво смята? Дядо му ще бъде ли склонен на размяна?

Тя се замисли.

— „Склонен“ едва ли е най-подходящата дума. Мат се страхува как ще му се отрази, ако трябва да върне „Съмърсет“.

— А ти какво мислиш по въпроса?

Тейлър отлично знаеше как да я подхване. Тя отговори по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Мисля, че другата възможност е значително по-лоша. Сигурна съм, че той не би избрал подобен вариант.

Мълчанието на Тейлър й подсказа, че той не споделяше увереността й.

— Това означава ли, че двамата с внука му не сте се разделили в добри отношения.

Тя се постара да подбере внимателно думите.

— Той е… много е наранен. Преди бяхме приятели.

— Приятелите могат да се превърнат в ожесточени врагове, Рейчъл.

Тя прехапа устни.

— Виж, Тейлър, този път имам чувството, че участвам в Инди 500^[1]. Трябва да затварям.

— Просто помисли от какво се отказваш заради онова, което ще получиш — предложи той, без да обърне внимание на думите й. — Кари твърди, че сте повече от приятели.

— Този разговор задължителен ли е за моето дело, Тейлър?

— Помисли и в какво ще се забъркаш, ако се заемеш с тази работа — продължи Тейлър, сякаш не беше чул въпроса й. — Семейство Уоруик могат да превърнат живота ти в Хаубъткър в истински кошмар.

Рейчъл се засмя насила.

— Нищо ново, след като знам историята на семейства Толивър и Уоруик. Идваме от воюващи фамилии.

— Моля?

— Някой път ще ти разкажа. Между другото, около обед ще съм в Далас.

— Тогава да започваме. Не идвай в офиса. Аз ще дойда у Кари.

Той натисна звънеца минути, след като тя беше пристигнала. Беше облечен в смачкан костюм, разхлабена вратовръзка, понесъл два плика от кулинарния магазин. Още с влизането се насочи към термостата.

— Дъщеря ми се мисли за полярна мечка — изръмжа той и го нагласи на по-висока температура. Вдигна пликовете. — Нося нещо за похапване. Ще направя горещ чай, за да не треперим от студ. Какво има в кашоните, които видях в джипа?

Тя го последва в кухнята.

— Счетоводни книги, написани с почерка на дядо. Има и лични писма и спомени, останали от пралеля. Мислех, че може да са от помощ… не исках непознати да се ровят в тях. — Когато Тейлър изви вежди, тя настръхна. — Това е последното и най-малкото, което мога да направя в нейна памет.

— Щом казваш. Хубаво, че си ги донесла. Може да открием нещо полезно. — Той си свали палтото, нави ръкави и пъхна чайника под чешмата. — Гладна ли си?

— Не, но ще похапна. Трябва да си върна формата. — Тя потри ръце. — Не само за да се изправя срещу семейство Уоруик, ами за да не ми е непрекъснато студено.

Тейлър огледа безупречно чистата кухня, бяла, както и останалите стаи в къщата.

— Това иглу едва ли е много уютно за едно фермерско момиче.

— Компанията ми дава онова, което липсва на интериора, но няма да оставам дълго — само до понеделник.

— Така ли? — Той запали котлона. — Ами после?

— Отивам в Хаубъткър и се настанявам в къщата на Ледбетър в плантацията. Сигурна съм, че Пърси няма да има нищо против. В момента управителят използва къщата за офис, но аз имам намерение да я превърна в свой дом. Винаги съм искала да живея в „Съмърсет“.

Тейлър отвори един шкаф, за да извади чаши и чинии.

— Значи си сигурна, че Пърси ще се съгласи с размяната.

— А ти не си ли? Че как могат да се защитят от мен?

Тейлър, изглежда, не я чу. Извади пластмасовите кутии от пликовете.

— За теб има салата от варени скариди, сандвич с пържени скариди за мен.

— Защо не отговаряш на въпросите ми? — попита тя, докато той наливаше врялата вода в чайника.

— Защото не искаш да чуеш, че се хвърляш в дълбоки води — заяви той, — а и не искам да ти развалям апетита. Да поговорим на пълен стомах.

След като вдигна масата, Тейлър предложи:

— Да се хващаме на работа. — Поиска да види фотокопията от съдебния архив. — Мат Уоруик каза ли защо Пърси, след като е бил наясно, че върши измама, е купил земята на баща ти?

— Да, каза точно каквото и ти предположи. Времената били трудни. — Тя предаде накратко обяснението на Мат и добави, че Оли Дюмонт не е знаел, че продажбата е измама.

— Защо просто не е приел заем от Пърси, след като е бил чак в такава безизходица? — учуди се Тейлър.

Рейчъл обясни, че семействата били решили нито да дават, нито да искат заеми едни на други.

— Пърси казал на Мат, че Оли предпочитал да изгуби магазина, вместо да приеме и един цент от него.

Тейлър я погледна с огромно любопитство.

— А ти защо не му вярваш?

Тя се намръщи. Беше ядосана.

— Какво значение има дали вярвам, или не? Не се съмнявам, че Пърси е искал да помогне на чичо Оли, но преди всичко се е водил от интересите на дърводобивна фирма „Уоруик“. Парцелът е бил съвършеното място, на което да построи дървопреработвателен завод, и е разбрал, че затрудненията на чичо Оли са идеална предпоставка, за да получи каквото иска.

— Със сигурност мога да ти кажа, че това изобщо не е в стила на Пърси Уоруик.

Рейчъл гневно оттласна стола си назад.

— Ти на чия страна си, Тейлър? — Тя грабна чайника и го пъхна под чучура на чешмата. — Имам чувството, че участваш в лова с хрътките, но сърцето те тегли към лисицата.

— На твоя страна съм, Рейчъл — заяви Тейлър, без да трепне, — но е моя работа да вляза в ролята на адвокат на дявола. Налага се да подчертая всички слабости в казуса, за да сме подготвени за тях, защото мога да те уверя, че защитата няма да пропусне нищо. Ще изтъкнат всички смекчаващи вината обстоятелства, които са в полза на Пърси, и също така ще изтъкнат, че за мъж с неговото положение не е изненада…

Тя остави чайника върху котлона и се обърна към него, подпряла ръка на кръста.

— А пък ти ще убедиш всички, че смекчаващите вината обстоятелства нямат отношение към извършеното престъпление, нали?

Пламъци близнаха страните на чайника.

— Точно така — отвърна той и стана, за да намали газта. Погали я по рамото. — Отивам да донеса кутиите. Не изгаряй къщата, преди да се върна.

Прегледаха заедно съдържанието на кашоните и пиха чаша след чаша горещ чай. Тейлър заяви, че счетоводните книги били достатъчно потвърждение за подписа на Майлс и разрови внимателно и останалите кашони, за да открие нещо, което би принудило Пърси да върне „Съмърсет“. Писмата и бележките му до Мери бяха подходящ материал. Те доказваха, че двамата са имали връзка, че са се обичали през всичкото време и това е повлияло на Мери да завещае плантацията на него, вместо на Рейчъл, очаквания наследник.

— Съчувствието ще бъде насочено към нас — прецени той. — Съдията ще нареди на съдебните заседатели да не се влияят от чувствата, но те все пак са хора. Фактът, че си прескочена заради Пърси, няма да има отношение към делото, но поне ще обясни защо искаш нещо, което навремето е било собственост на семейството. — Той отвори пакета с плетени ленти и розови сатенени панделки. — Какво е това?

— Не съм сигурна — вдигна рамене Рейчъл. — Като че ли някой е искал да изплете кувертюра, но така и не я е довършил. Знам, че не е била леля Мери. В училище са я накарали насила да се научи да плете и оттогава избягваше игли, прежди и плетива като огън.

Тейлър прокара пръсти по кремавите ленти.

— Сигурно са били изработени от човек, на когото е държала, след като ги е запазила. Да не е била майка й?

— Не знам. Леля Мери никога не е споменавала майка си, но тя едва ли би избрала розови панделки за покривка на дъщеря си.

— Защо не?

Тя се зачуди как най-точно да обясни.

— Защото в семействата ни — Толивър, Уоруик и Дюмонт — розовото означава, че не желаеш да простиш. Няма да намериш подобно определение в речника, но означава точно това. С червеното искаш прошка, с бялото прощаваш, а розовото означава, че не си простил. Затова ми се струва, че става въпрос за човек, който не е от семейството.

Тейлър я погледна, очевидно омагьосан, макар да не разбираше.

— И как го правите, бе хора? Да не би да развявате знаме в съответния цвят от прозореца, за да покажете чувствата си?

Рейчъл се разсмя.

— Не. Подаряваме рози. — Тя бръкна в кутията и извади книга. — Можеш да прочетеш тук. Написаното ще обясни за какво говоря по-добре, отколкото аз мога и ще разбереш защо имената Толивър и „Съмърсет“ означават толкова много за мен.

Тейлър прочете на глас заглавието.

— „Рози“. Заинтригува ме, Рейчъл. Започвам да я чета довечера. — Той притегли един стол. — Сега сядай. Ще ми напишеш две колони, А и Б — разпореди се той и извади бележник и химикалка от куфарчето. — „А“ е за подсъдимия, „Б“ е за ищеца. Ако стигнем до съд, съдебните заседатели ще чуят, установят и интерпретират фактите от случая. Трябва да сме сигурни, че те са в наша полза. Затова трябва да очакваме и да сме готови за всеки факт, който защитата възнамерява да използва. Казваш, че Пърси искал да се срещнете, за да ти обясни защо пралеля ти му е завещала плантацията. Трябваше да се срещнеш с него, Рейчъл…

— Не! Не искам да го слушам.

— Дори това да ни даде муниции за делото ли?

— Как ще стане? Ако изходът на делото ни зависи от това дали продажбата е била законна, искам да го видя как ще го спечели.

Тейлър плъзна към нея бележника и химикалката.

— Тъкмо това ще бъде ползата от двете колони. Напиши името на Пърси в колона „А“ и твоето в колона „Б“.

Рейчъл го стори.

— Май се сещам накъде отива тази работа — рече тя. — Какво да напиша под „Пърси“?

— След като питаш, значи затова го правим. Пърси Уоруик е уважаван и обичан магнат, мъж, който цял живот е играл по правилата. Репутацията му е безупречна.

— Досега — натърти Рейчъл и записа: „Безупречна репутация“. — Ами „Б“?

— Ти ми кажи.

Тя го погледна обидено.

— Аз може и да не съм чак толкова обичана и известна, но пък съм честна.

— Няма съмнение — отвърна Тейлър, — но защитата ще те представи като жена от бедно семейство от Западен Тексас, приета от богатата си пралеля, когато е била още дете, взела те е на работа, обградила те е с обич и ти е оставила наследство, което възлиза на брутния продукт на малка страна. Какво друго е можела да направи за теб? Като капак на щедростта й, ти искаш земя, която е продала на Пърси Уоруик по време на депресията, а въпросната продажба е осигурила работа на стотици жители на област Хаубъткър и е спасила живота на двамата, на които са били поверени грижите за баща ти.

— Добре, разбрах накъде биеш — спря го тя. — Съчувствието на хората няма да е на моя страна — единствено необоримите студени факти. Само че аз не искам собствеността му. Искам „Съмърсет“. Затова съм те наела, Тайлър — да убедиш Пърси и адвокатите му, че фактите не му дават шанс да спечели в съда.

Адвокатът бавно остави чашката в чинийката.

— Когато приключим със списъка, сама ще разбереш, че може и да не успея да ги убедя. Те ще имат основание да рискуват. Най-убедителното, което мога да направя, е да ги накарам да разберат, че ти си решена да съдиш Пърси, ако той не се съгласи на размяната. Не забравяй, Рейчъл, че независимо дали спечелиш, или изгубиш делото, губиш „Съмърсет“ завинаги. Съдът не може да накара Пърси да ти го върне.

— Това няма ли да е в наша полза? — попита тя. — Аз нямам какво да губя. Тъкмо това му е хубавото.

— Говориш така, сякаш наистина нямаш какво да губиш.

Рейчъл го погледна напълно отчаяно. Ако не беше в състояние да убеди собствения си адвокат, че говори сериозно, как щеше да успее той да убеди Пърси?

— Единственото, което искам да знам, Тейлър, със или без списък, е дали имаме шанс да спечелим, ако отидем на съд?

Тейлър посрещна ядния й поглед с благосклонна усмивка.

— Не бих искал да ме мислиш за нескромен, но при положение, че ще те представям аз, бих казал, че да, имаш голям шанс да спечелиш — ако държиш да го наричаш така. Може накрая да се окажеш с огромна присъда за нанесени щети или пък да си върнеш земята на баща си и почти всичко на нея.

Рейчъл въздъхна облекчено.

— Тогава това ще убеди Пърси Уоруик. Знам, че на хартия той изглежда страхотно, Тейлър, но си остава фактът, че двамата с пралеля ми са ощетили баща ми.

— И какво от това? — попита небрежно той, готов да се наведе, ако Рейчъл го замери с чайника.

— Какво от това ли? — Тя беше готова да стисне дръжката. — Измамата, извършена от леля Мери и Пърси, ме лиши от майка, това!

— Аха — отвърна Тейлър, — сега вече стигаме до някъде. — Той дръпна бележника към себе си и стисна химикалката. — Разкажи ми за тази работа, Рейчъл. Разкажи ми всичко, което съдът ще чуе от теб.