Лийла Мийчам
Пепел от рози (74)

74.

Рейчъл вдигна поглед от последната страница на семейната история и премести невярващия си поглед към розовия облак от цветовете на златен корен, които тъкмо се опрашваха, захванали се на оградата от ковано желязо. Оплождане в действие, помисли си тя нещастно, постижение, на което семейство Толивър, владетелите на „Съмърсет“, се оказваха неспособни. Жуженето звучеше като подигравка на фактите, за които тя нямаше представа, нито пък бе подозирала. Нито един от собствениците на плантацията не бе отгледал достатъчно деца и само по едно дете от всяко поколение беше оцелявало, за да наследи земята. Томас и Върнън бяха единствени наследници, едничкото дете на леля Мери беше починало, а сега, след смъртта на баща й и брат й, единствено Рейчъл оставаше да продължи рода Толивър. Тя не откъсваше очи от стария том. Това ли беше проклятието на рода Толивър?

Не бе възможно. Глупости като проклятия не съществуваха. Само че прадядо й беше вярвал, също и леля й Мери. Казала е на Еймос, че я е спасила от проклятието. Мили боже… да не би леля Мери да се е страхувала, че като й остави „Съмърсет“, ще я обрече на бездетие? Спомни си снимката на Матю Дюмонт на нощното шкафче на леля Мери и болезнените думи, написани на гърба. Баща й го беше описал като страхотен човек — мил, търпелив, учел го на английски, позволявал му да играе с големите момчета, да се включва в игрите, които двамата с Уайът организирали на поляните пред домовете им. Леля Мери и чичо Оли били съкрушени, когато той починал. Двамата продължили живота си, но искрицата била угаснала. Нямали други деца…

Да не би леля Мери да е искала да й спести трагедията, която тя самата бе преживяла?

Телефонът в кухнята иззвъня нетърпеливо и пчелите забръмчаха по-силно. Тя скочи. Интуицията й подсказа кой се обажда. Остави книгата на масата във вътрешния двор и стана сковано като робот, за да плъзне вратата и да влезе в бялата кухня. Протегна ръка към слушалката на стената.

— Ало?

— Здравей, Рейчъл. Обажда се Пърси Уоруик.

Тя го изслуша с безизразно лице, докато той я уведомяваше за решението си, след което й пожела всичко хубаво и затвори. Тя се върна бавно в двора и остана под лъчите на слънцето цял час, замислена над жуженето на пчелите около цветовете на златния корен. След това взе решение и набра номера на Тейлър Съдърланд.

Половин час по-късно на входната врата се звънна. Рейчъл реши, че Кари отново си е забравила ключовете или че Тейлър е решил да намине, за да й подържи ръката. Надникна през шпионката и разбра, че греши. Видя облак снежнобяла коса, пухкава като захарен памук. Спусна поглед надолу и срещна необикновено познати сини очи, впити в стъкленото око на вратата. Обзета от любопитство, тя отвори. Жената беше пристигнала в черна лимузина, шофьорът в ливрея се беше подпрял отпред и щракаше със запалка, за да запали цигара. Гостенката, ниска и закръглена жена в средата на осемдесетте, облечена в костюм в същия цвят като очите, напомни на Рейчъл за кексче с глазура.

— Да? — попита тя.

Жената примигна.

— Хана беше права — рече тя. — Ти си копие на Мери, само не чак толкова… — тя се вгледа по-внимателно в Рейчъл, — натрапчиво красива.

— Моля?

— Аз съм бабата на Мат — представи се жената. — Луси Уоруик. Може ли да вляза?

Беше шест. Термостатът беше нагласен на по-висок градус и температурата в къщата беше приятна. Майната им на бележките, които Кари беше закачила. Телефонът звънна веднъж или два пъти, но тя не се обади. Рейчъл не стана от стола нито веднъж, след като бабата на Мат включи касетофона. През прозореца на хола тя забеляза как шофьорът крачи край лимузината, а пушекът от цигарата му излиза от ноздрите като на дракон. Сигурно му беше горещо, сигурно беше жаден и имаше нужда да отиде до тоалетната, но нямаше земна сила, която да я накара да стане от стола и да му предложи вода или да ползва тоалетната.

Двете жени не размениха любезности, нямаше предложение за кафе или чай. Подпряна на бастуна си, Луси Уоруик беше влязла в хола, а след като се настани, отвори чантата си.

— Сега, момиче, ще изслушаш тази касета, независимо дали искаш, или не — беше заявила тя, след което извади и касетофон и го остави на масичката. — Има неща, които не знаеш за рода Толивър и за човека, когото си твърдо решила да вкараш без време в гроба. Така че сядай и слушай, след това ще си тръгна, а ти ще постъпиш както е редно.

И така, тя седна да слуша и жалостта й към Пърси и леля Мери потече като капка, която се превърна в поток, докато касетата разгръщаше скритите години на трагичния им живот. Докато слушаше, позна и собствената си история, нещо като отражение от лика на младата Мери Толивър на стъклото на старата снимка в библиотеката. Често си беше мислила, докато стоеше пред нея, че чертите им са еднакви, а сега осъзна, че и животът й досега беше същият като на леля й Мери.

— Това е — обяви Луси и пъхна касетката в чантата си. Затвори я и се подпря на бастуна, за да стане. — Надявам се утре да вземеш под внимание онова, което научи днес.

— Дойдохте твърде късно, госпожо Уоруик — отвърна Рейчъл. — Пърси ми позвъни по-рано днес, за да ме уведоми за решението си, а аз свързах адвоката му с моя. Той вече е уведомил Еймос Хайнс…

Бузестото лице на Луси пребледня.

— Ясно…

— Не, нищо не ви е ясно. Моля ви, не си тръгвайте, ще ви обясня.

— Не съм в настроение да ми замазваш очите, млада госпожице.

— Какво ще кажете тогава да научите голата истина?