Лийла Мийчам
Пепел от рози (69)

69.

В кухнята на ергенското си жилище — елегантен апартамент с шест стаи над магазини с изглед към площада — Еймос оглеждаше какво има в килера, за да си приготви нещо бързо за вечеря. Беше гладен, но твърде нещастен, за да си готви нещо специално, а пък ако излезеше, можеше да пропусне обаждане от Мат или Пърси или дори — смееше ли да се надява? — от Рейчъл. Цял следобед чакаше някой от тях да му позвъни с надеждата да научи защо тя е дошла в Хаубъткър. Тук нямаше нищо за нея, освен, разбира се, хората, които я обичаха, но по всичко личеше, че тя не желае да има нищо общо с тях.

Пълнозърнест корнфлейкс, реши той и извади купичка. Господи, беше депресиран! Откакто почина Клодия, майката на Мат, не се беше чувствал толкова нещастен. Знаеше какво ще си помисли тя за тази каша. Както бе предположил, последствията от проклетия кодицил се оказваха пагубни за всички — най-много за Рейчъл, разбира се, но основната му грижа беше Пърси. Никога досега не беше виждал друг да се срива толкова бързо. Винаги безупречно облечен, самоуверен, енергичен, сега приличаше на прикован към леглото болен, който имаше нужда от пилешка супа. Очакваше да се състари, но не и да се отпусне чак толкова — не и Пърси Уоруик, магнатът, принцът, героят му.

Интеркомът на апартамента рязко прекъсна нерадостните му мисли. Сърцето му трепна. Рейчъл! Остави млякото и забърза обнадеждено.

— Да?

— Еймос, аз съм, Мат.

— Мат! — Добре, че някой се беше сетил да се отбие. Натисна копчето, за да отключи вратата към улицата. — Качвай се.

Излезе на площадката. Надяваше се да види Рейчъл зад широките рамене на Мат, но надеждата полетя надолу като взето под наем хвърчило, когато Мат пристъпи сам през вратата, а изражението му не вещаеше нищо добро.

— Не я ли намери? — попита той, когато Мат тръгна към него.

— Напротив, намерих я.

— И тя те заплю в лицето?

— Може и така да се каже. Имаш ли бира?

— Неограничен запас. Влизай.

Еймос поведе госта си в малък хол с френски врати, които се отваряха към тераса над великолепно поддържания градски парк. Това беше любимото му място.

— Ако не ти е твърде топло на терасата, ще ги изнеса навън — предложи той.

Чу как френските врати се отварят, когато влезе в кухнята, върна млякото в хладилника и извади две кутии бира. Зловещ хлад плъзна по кожата му. Умееше да надушва лошите новини също като заплаха от буря.

— Къде я откри? — попита той, когато се върна при Мат и му подаде кутийката с бира. Мат така и не беше седнал. Еймос имаше чувството, че усеща как топлината от потиснатите чувства го държи на крака, но също така долавяше леденостудения контрол, който донякъде му напомняше за грубия му баща пехотинец, когото беше опознал благодарение на разказите на Клодия.

— В един мотел в Маршъл. Сетила се е, че ще я открия, ако наеме стая в Хаубъткър. По една щастлива случайност научих от Хенри къде се намира. Заминава за Далас утре сутринта. Не го приемай лично, че не ти се е обадила, Еймос. Не ни е дошла на гости.

— Тогава защо е била в града? — учуди се той и реши да седне.

Мат отпи дълга глътка бира, остави кутийката и свали сакото си. Метна го на облегалката на шезлонга и извади две писма от джоба.

— Ти чувал ли си името Майлс Толивър?

Еймос кимна.

— Братът на Мери. Бащата на Уилям. Починал е във Франция, когато Уилям е бил на около шест и момчето е останало сирак. Затова Мери му е станала настойник.

— Добре познаваш историята на семейство Толивър. Ще ми се и аз да бях понаучил нещичко досега, но ще ти разкажа нещо, което съм готов да се обзаложа, че не знаеш.

Еймос го изслуша мълчаливо, с отворена уста, а бирата в устата му започна да киселее. Когато Мат приключи и той прочете копията от писмата на Майлс и Пърси, единственото, което успя да каже, беше:

— Колко наивен съм бил да си въобразявам и вярвам, че съм знаел нещо за семейства Толивър, Уоруик и Дюмонт от Хаубъткър, Тексас. Рейчъл какво възнамерява да прави с информацията?

— Ще съди дядо за измама, ако той не изпълни условията й.

Еймос смъкна очилата от носа си.

— Ти сериозно ли говориш? А какви са условията й?

— Иска дядо да размени „Съмърсет“ за земята, която е откраднал от нея.

— Мили боже. — Еймос затвори очи и разтри носа, където го бяха стягали очилата. След тези ужасни разкрития как бе възможно Рейчъл да иска подобно нещо?

— А Пърси дали ще се съгласи? — замисли се той.

— Ами… не знам. Каза, че ще постъпи както е редно, каквото и да означава това. Дойдох, за да те попитам дали сме загазили, ако лодката на Рейчъл все пак бъде пусната на вода.

Еймос му подаде писмата.

— Дядо ти може и да няма друг избор, освен връщането на „Съмърсет“, Тези писма са истинска заплаха. Така че отговорът е да, аз лично бих казал, че сте загазили, а нейното не е никаква лодка, ами фрегата с опънати от вятъра платна.

Мат бръкна в джоба на сакото.

— Да идем да се видим с дядо, Еймос. Трябва да го чуе от теб, защото ти си единственият човек, който може да го убеди.

 

 

Пърси беше в библиотеката, когато Мат му се обади да ги чака с Еймос. Той върна бавно слушалката на място. Беше съкрушен.

— Рейчъл няма да дойде, дядо — съобщи Мат по телефона. — Тя е интерпретирала фактите по свой си начин и колкото и да я убеждаваме, няма да постигнем нищо. Решила е да си върне „Съмърсет“ и, изглежда, е открила начина да го направи. Двамата с Еймос идваме, за да обсъдим възможностите.

— Тя… как е тя? — попита той.

— Чувства се предадена и измамена и е много зле разположена към семейство Уоруик и към паметта на пралеля си.

— Колко несправедливо към Мери — бе прошепнал Пърси.

— Ще трябва да ме убедиш, че е така, дядо.

— На всяка цена.

Пърси въздъхна и се надигна от стола с разтреперани крака. Досегашните му надежди се бяха стопили. Не се чувстваше добре. Челото му беше обсипано със ситни капчици пот, а пантофите му тежаха като олово — това не беше никак добър знак. Затътри се до интеркома и натисна копче.

— Савана, променяме плановете — изграчи той на микрофона. — Специалната ни гостенка няма да дойде тази вечер, но вкусното ти ястие няма да остане. Мат и Еймос са тръгнали насам и те ще се възползват от усилията ти. Остави всичко топло, ние сами ще си сервираме.

— И ордьоврите ли?

— Тях ги прати горе. Момчетата ще имат нужда да се подкрепят. Прати и купа лед и бутилка от най-хубавия ми скоч — додаде той.

— Господин Пърси, не звучите много добре.

— Защото не съм добре. Искам да говоря с Грейди. Имам още една молба.

Когато излезе в коридора, който в момента му се струваше като Еверест, той се качи в асансьора; използваше го много рядко, но тази вечер трябваше да се пази за онова, което му предстоеше да стори. На неговата възраст, а и както се чувстваше, утре можеше да се окаже късно. След като Рейчъл отказваше да чуе разказа му лично, той имаше намерение да оправи нещата по друг начин в присъствието на Еймос и внука си, независимо какво щеше да му струва, имаха право да научат истината.

 

 

Мат пристигна десет минути по-късно, последван от Еймос с неговия автомобил. От кухнята се разнасяше мирис на нещо вкусно и той забеляза цветята и красиво аранжираната маса и му домъчня. Гощавката беше готова, но Рейчъл нямаше да присъства. Каква трагична и ненужна загуба. Той вярваше, че ако разполага с достатъчно време, ще успее да потисне чувствата, да я забрави, но сега, след като вече знаеше на какво е отдала сърцето си, си даваше сметка, че няма да успее. Тя беше просто частица от момичето, което той помнеше, покафеняла като речна скала с остри ъгли, ала въпреки това го бе накарала да притаи дъх, когато влезе в мотелската стая, и той бе готов да й даде всичко, което притежава на този свят, за да я поеме на ръце и да я отведе някъде… за да я люби, докато заличи болката и нещастието. Дядо му го беше предупредил и на него му се прииска да го беше послушал. Тя не беше жената, с която искаше да прекара живота си. След нея нямаше да има друга. Може би щеше да си намери съпруга, но друга жена нямаше да има.

Влезе в хола и откри дядо си, безупречен както винаги, но болезнената му бледност разтърси Мат.

— Как си, дядо?

— Готов за всичко, което съм планирал за тази вечер. Сядайте, момчета. Еймос, би ли налял? — Той посочи бутилката скоч, оставена до сребърната кофичка с лед на бара.

— С удоволствие — отвърна Еймос и двамата с Мат се спогледаха разтревожено.

Мат се настани в обичайния фотьойл с висока облегалка. Изглежда, призраците от миналото витаеха в къщата тази вечер. Неочаквано усети копнеж за майка си, за бащата, когото не познаваше. Никога досега не се беше чувствал толкова самотен. Забеляза, че възглавницата на стола беше измачкана, и това му напомни още по-осезаемо за нежната му, деликатна майка. Тя беше обзавела стаята. Тя беше избрала тапетите в синьо, кремаво и зелено, възглавниците в наситено бургундско, вече поизбелели. Помнеше разговорите, докато закусваха и обсъждаха тапетите, а дядо му казваше:

— Ще харесам всичко, което ти одобриш, Клодия. Ти не би могла да ме разочароваш.

Очевидно не го беше разочаровала. През последните двайсет и пет години тук не беше променена дори една лампа. Единствено картината над камината не беше избрана от нея. Беше от баща му, донесена от негов приятел, също пехотинец, от чужбина след смъртта му.

— Не е ли време да преобзаведем, дядо? — попита той. — Започва да личи, че всичко е много старо.

— Не ми остава още много време — отвърна Пърси и отказа да му налеят питие. — Ще те оставя ти да се занимаваш с тази работа някой ден.

— Започни с това — заяви сухо Еймос и кимна към картината.

Пърси го погледна с крива усмивка.

— Ти май не разбираш, Еймос.

— Наистина не разбирам. Извинявай, че ще го кажа, но качеството на картината е под всякаква критика.

— Тогава огледай я отблизо и ми кажи какво виждаш.

Еймос се надигна от фотьойла и пристъпи, за да огледа неуспешния опит на художника да пресъздаде импресионистичен пейзаж. Мат също изви глава. Какво намекваше дядо му? Картината беше висяла тук толкова години, че вече дори не я забелязваше. Дядо му я държеше от сантименталност, иначе тя не притежаваше никакви художествени качества.

— Някакво момченце тича към градинска порта… — започна Еймос.

— Какво държи в ръце?

— Май са… цветя.

— Какви цветя?

Еймос се обърна към Пърси, лицето му беше грейнало от изненада.

— Я… че това са бели рози.

— Синът ми Уайът беше поръчал да ми я донесат и я получих след смъртта му. Картината не е кой знае какво, но посланието означава безкрайно много за мен.

Мат знаеше какво ще последва. Долови вълнението в гласа на дядо си, забеляза сълзите в очите му. Усети как сърцето му се свива.

— Какво послание, дядо?

— Прошка. Ти знаеш ли легендата за розите, синко?

— Може да съм я знаел, но вече съм забравил.

— Разкажи му, Еймос.

Еймос със задавен глас припомни легендата, адамовата му ябълка подскачаше, както често се случваше, когато бе завладян от силни чувства. След като урокът по история приключи, той попита:

— Значи татко казва, че ти прощава. За какво?

— Задето не го обичах.

Мат бавно изпъна гръб.

— Какви ги говориш? Та ти обожаваше баща ми.

— Да, така беше — потвърди Пърси, — но го обикнах много години, след като се появи на света, когато важните години вече бяха минали. Имах още един син. Него обикнах от самото начало. Другия — баща ти — не го обичах.

Двамата мъже го бяха зяпнали, стиснали чашите, без да помръдват.

— Двама ли? — изграчи Еймос. — Какво е станало с първия?

— Почина на шестнайсет от инфлуенца. Уайът е положен до него. Има негова снимка на нощното ми шкафче. Мери ми я е изпратила в деня, когато почина.

— Но… но… това не е ли Матю Дюмонт? — заекна Мат.

— Да, синко. Съименникът ти. Матю беше наш син с Мери.

Мат и Еймос посрещнаха в пълно мълчание спокойното признание, нарушено от тихото почукване на Грейди и отговора на Пърси.

— Влез.

Грейди влезе на пръсти, сякаш при болен човек, и остави поднос, от който се носеше апетитен аромат. На него имаше чиния с ордьоври и касетофон. След като излезе, Пърси се обърна към изпадналите в шок слушатели. Мат изглеждаше така, сякаш адът беше зейнал пред нозете му, а Еймос сякаш небесата се бяха разтворили.

— Яжте, момчета, преди суфлетата на Савана да спаднат — нареди той. — Очаква ни дълга нощ.

— Дядо — рече най-сетне Мат, — май е време да ни разкажеш историята си.

— И аз мисля, че е крайно време — съгласи се Пърси и включи касетофона.