Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рози (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Лийла Мийчам. Пепел от рози

Английска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Мариела Янакиева

История

  1. — Добавяне

4.

— Мат? — повтори Мери и примигна към сериозното лице на внука на Пърси.

— Да, аз съм — потвърди Мат.

Господи, помисли си Мери, когато объркването премина и тя забеляза изражението на Мат. Беше издала една много стара тайна. Как да се измъкне от този гаф? Никак не й се искаше да се откаже от спомените за онзи ден, докато чувствата бяха толкова живи. Колко прекрасно беше да се върне към онези възхитителни моменти, когато соковете все още напираха, а кръвта й кипеше. Да види Пърси отново, на деветнайсет…

Старостта си имаше своите предимства.

Усмихна се на Мат и погали с ръка колосаната му риза. Също като дядо си, дори през лятото той носеше сако и вратовръзка.

— Здравей, миличък. Да не би да ме хвана, докато си говорех сама?

— Човек може да проведе най-хубавите разговори единствено със себе си, госпожице Мери — отвърна Мат, а очите му бяха наситено сини също като на баба му, искрящи от любопитство и изненада. — Радвам се да те видя. Много ни липсваше през изминалия месец, най-вече на дядо. Накъде си тръгнала? Ще те изпратя.

— Всъщност, миличък, тъкмо се върнах — Мери се усмихна загадъчно. — От миналото — добави тя и забеляза как той извива вежди. Предположи, че я е наблюдавал от прозореца на съда и знаеше, че не е ходила никъде. А и вече нямаше значение. Мат беше достатъчно млад, за да преживее какво ли не, и достатъчно възрастен, за да разбере старите прегрешения, в които подозираше нея и дядо си. Погледна го с обич. — Не си живял толкова, че да имаш минало, но един ден ще си спомняш.

— Скоро ще стана на трийсет и пет. Вече чукат на вратата — ухили се Мат. — Накъде беше тръгнала?

— Нямах определена цел. — Неочаквано се почувства уморена. Забеляза, че гладът на Хенри го е принудил да излезе от заведението и да се огледа за нея. Тя кимна към лимузината и той се отправи с готовност към кантората на Еймос.

— Хенри отиде за автомобила — обясни тя. — Би ли ме изпратил до ъгъла? Отдавна не се бях разхождала. — Хвана Мат под ръка, а с другата стисна бастуна. — Кога ще се ожениш, Мат? Имаш богат избор.

— Ще се изненадаш. Изборът наистина е голям, но нито една не е подходяща. Кажи как е праплеменницата ти? Има ли шанс скоро да ни посети? Не съм я виждал, откакто господин Оли почина. По онова време беше на шестнайсет или седемнайсет и вече беше забележителна красавица.

— На седемнайсет — прошепна Мери и усети как гърлото й се стяга. — Родена е през 1956 година.

Ето още нещо, за което трябваше да се погрижи — да държи Мат и Рейчъл далече един от друг. Откакто се запознаха, когато Рейчъл беше на четиринайсет, тя не спираше да мисли над невероятната ирония, че двамата се привличат и между тях има нещо. На втората им среща, на погребението на Оли, три години по-късно, те вече се бяха заели с професиите, на които смятаха да се отдадат. Рейчъл беше плантаторка, а Мат търговец на дървен материал — комбинация, която нямаше да се получи… не и за „Съмърсет“.

Тогава забеляза искрите между тях, долови интереса на Мат, възхищението на Рейчъл и реши, че двамата никога не бива да попадат в Хаубъткър по едно и също време. Оказа се трудно. Мат вече бе завършил колеж и през по-голямата част от младия му живот, дядо му го изпращаше да овладява бизнеса на „Уоруик индъстрис“ далече от дома. Когато се прибираше за кратки посещения и ваканции, Мери се стараеше да намери работа на Рейчъл някъде другаде. Дори праплеменницата й да проявяваше интерес към красивия внук на Пърси, тя не допусна нещо да се случи, тъй като никога не си позволяваше да спомене името му или просто променяше темата. Разликата между тях беше пет години и тя разчиташе, че по времето, когато Рейчъл завърши Тексаския университет и е готова да се установи, Мат ще е вече женен.

Всички тези маневри бяха замислени години, преди да лъсне ясната картина на трагедията… преди Рейчъл да се скара с майка си и да се раздели с пилота от военновъздушните сили. Как би могла да предположи, че Рейчъл почти на трийсет, а Мат почти на трийсет и пет, със същата разлика както между тях двамата с Пърси, ще са все още необвързани? Мат се установи в града за постоянно. Пое ръководството на „Уоруик индъстрис“ и ако не беше кодицилът, Рейчъл също щеше да се върне у дома… Тя спря. Ами ако бе съсипала още една възможност? Мисълта прониза като нож дробовете й.

— Какво има, госпожице Мери? — той покри пръстите й, обвили ръката му, и се намръщи притеснено. — Кажи ми.

Мери обърна тревожния си поглед към Мат. Беше наследил ръста на дядо си, изглеждаше красив като него, макар и по по-грубоват начин. Предпочиташе неговото лице пред това на Пърси. Беше й приятно, че той има свое излъчване. Не различи никакви следи от съпругата на Пърси, бабата на Мат, освен светлокестенявата коса и яркосините очи.

— Как е Луси? — попита тя.

Изненаданият Мат й отправи усмивка — същата като на дядото.

— Нищо ново. Бълва огън и жупел. Току-що се върнах от Атланта. Ходих й на гости. Да й кажа ли, че съм говорил с теб следващия път, когато се чуем?

Мери вдигна ръка.

— За бога, недей! Може да получи сърдечен удар.

Мат се разсмя.

— Ама и вие сте едни. Няма ли най-сетне да ми кажете какво е станало между вас? — „Според мен ти вече имаш доста добра представа“, помисли си Мери развеселено и се запита дали Мат ще зададе на Пърси същия въпрос. Едва ли. Защо му е да мъти водата? Можеше да измъкне нещо, което да постави дядо му в твърде неудобно положение. А и всичко се беше случило твърде отдавна.

— Разбирам, че няма да задоволиш любопитството ми — подхвърли Мат, — така че дай да се върнем на Рейчъл. Кога ще дойде пак?

— След две или три седмици — отвърна Мери и насочи вниманието си към лимузината, която тъкмо спираше край тротоара. Беше бяла, стара, но безупречно поддържана, както доскоро тя самата мислеше за себе си. — Ето го и Хенри, така че ти казвам довиждане, Мат.

Тя вдигна поглед към него, без да сваля слънчевите си очила, и усети как гърлото й се стяга. Той бе толкова добро момче. Спомни си, когато двамата с майка му Клодия, снахата на Пърси, дойдоха да живеят в „Уоруик Хол“. Мат беше на няколко месеца. Напомняше й на съименника си Матю. Мат беше тяхната дъга след разразила се буря. Болка прониза гърдите й.

— Мат… — започна тя, но с ужас усети, че от гърлото й се изтръгна ридание.

— Недей… какво става? — привлече я той в прегръдката си. — Прекрасна си, а плачеш.

Тя бръкна в чантата, за да извади кърпичка.

— А ти си с чудесно сако, така че не мога да си позволя да плача върху него — отвърна тя, напипа кърпичката и я притисна към мокрото петно на ревера му, ужасена от себе си. — Извинявай, Мат. Не знам какво ми стана.

— Понякога спомените така въздействат на хората — обясни той с разбиране и търпение. — Какво ще кажеш, двамата с дядо да наминем за по чашка към шест часа? Много му липсваше през последния месец, повече отколкото предполагаш.

— Само ако обещаеш да не споменаваш и дума за… поведението ми.

— За какво поведение става въпрос?

Хенри бе слязъл от автомобила, за да й помогне.

— Леля Саси е приготвила шунка с грах, зеле и пържен царевичен хляб за обяд — уведоми я той. — Това ще оправи нещата.

— Май всичко ще бъде наред — засмя се Мат, но Мери забеляза съзаклятническия поглед, който си размениха двамата с Хенри. Преди да затвори вратата, той се наведе и постави пръсти на рамото й. — Ще се видим довечера, госпожице Мери, нали?

Тя го погали по ръката.

— Добре — кимна тя.

Съвсем не беше добре. Щеше да измисли някое извинение и по-късно да помоли Саси да позвъни в „Уоруик Хол“, за да се извини. След месец раздяла Пърси сигурно щеше да пощръклее, но тя не беше в състояние да се види с него. Имаше нужда да съхрани цялата си емоционална и физическа сила за утрешната среща с Рейчъл, освен това й предстоеше последната задача на тавана.

— Хенри — обади се тя и вдигна очилата, за да избърше и последните сълзи. — Мога ли да те помоля да свършиш нещо, когато се приберем?

Хенри я погледна слисано в огледалото за обратно виждане.

— Преди да сме обядвали ли, госпожице Мери?

— Преди да обядваме. Качи се на тавана и отвори сандъка на господин Оли от Първата световна война. Накарай Саси да ти даде ключовете от най-горното чекмедже на бюрото, за да го отключиш. Остави ги горе. Няма да ти отнеме много време, след това ще похапнеш шунка с грах.

Хенри присви очи в огледалото.

— Госпожице Мери, добре ли сте?

— С ума си съм, Хенри, ако за това питаш?

— Добре — закима той с известно съмнение.

Очите й бяха вече сухи, когато завиха по широката „Хюстън Авеню“, обточена с дървета, хвърлящи плътна сянка покрай величествени къщи, издигнати сред ширнали се, безупречно поддържани морави.

— Когато стигнем пред къщата, Хенри, би ли ме оставил отпред? — помоли Мери.

Хенри отново я стрелна учудено в огледалото.

— Пред къщата ли? Не искате ли да ви закарам до задния вход?

— Не, Хенри, отпред. И не слизай да ми помагаш. Мога и сама.

— Както кажете, госпожице Мери. И да питам за войнишкия сандък на господин Оли. Как да го позная?

— Убитозелен, до задната дясна стена. Отгоре е написано името му: „Капитан Оли Дюмонт, Армия на САЩ“. Няма как да го сбъркаш, след като почистиш прахта. Капакът не е отварян отдавна, така че може да ти трябва лост.

— Добре, госпожо — отвърна Хенри и спря лимузината пред широките стъпала на верандата. Наблюдаваше притеснено как работодателката му се надига от задната седалка и се изкачва към верандата с белите колони. Беше по средата, когато се обърна и му помаха, но той изчака, докато тя стигна последното стъпало. След малко Саси номер две, наречена така, тъй като беше втората икономка на име Саси в дома на семейство Толивър, отвори със замах вратата и веднага надигна глас:

— Госпожице Мери, какви ги вършиш тук, отпред? Много добре знаеш, че тази жега хич не ти се отразява добре.

— Нищо ми няма, Саси, честна дума — отвърна Мери от едно от двете дълбоки кресла, които красяха просторната веранда. — Казах на Хенри да ме остави отпред, защото ми се прииска отново да се изкача по стълбите и да вляза в дома си през парадния вход. Не съм го правила цяла вечност, а и толкова отдавна не бях сядала тук, за да огледам квартала.

— Няма какво да му гледаш на квартала, освен как расте тревата. Всички са се скрили вътре, на хладно. А правичката да ти кажа, нито едно стръкче трева не се е променило, откакто седя тук за последен път, госпожице Мери. Защо избра точно сега? Яденето е почти готово.

— Обядът, Саси — поправи я строго Мери. — Обядът е почти готов. Откога започнахме ние, южняците, да казваме на обяда ядене?

— По същото време, както и останалата част от света.

— Останалата част от света може да върви по дяволите. Отсега нататък тук се обядва. Обяд и вечеря. Ще употребяваме тези две думи.

Саси сви ръце на закръгления си ханш и погледна търпеливо работодателката си.

— Щом казваш. Та за обяда ти. Ще си готова ли след десетина минути, когато Хенри слезе от тавана?

— Добре — съгласи се Мери. — Даде ли му ключа за сандъка на господин Оли?

— Дадох му го. За какво ти е притрябвало да го отваряш?

— Искам да извадя нещо. Ще се кача, след като обядвам.

— И Хенри може да го свали.

— Не! — изстреля Мери и стисна страничните облегалки на креслото, обзета от паника. Тъмното лице на Саси се разкриви от страх и тя заговори по-меко: — Само аз знам какво търся. Трябва да свърша сама тази работа.

— Добре де, добре — погледна я смръщена икономката. — Искаш ли студен чай?

— Не, благодаря. Не се суети около мен, Саси. Знам, че днес се държа малко странно, но пък е толкова хубаво да се стегнеш и да си свършиш сам работата.

— Да бе — измърмори Саси. — Ще те повикам веднага щом Хенри слезе.

Мери забеляза угрижения поглед на Саси и съжали, че й причинява тревога. Двамата с Хенри сигурно си мислеха, че вече е превъртяла. Щеше да й е приятно да пийне нещо студено. Съжали, че отказа чая, но не й се искаше да разкарва Саси.

Отпусна се удобно и огледа улицата. Къщата на семейство Толивър беше построена на достатъчно високо място и от верандата се разкриваше чудесна гледка. Прапрабаба й се беше погрижила за мястото. Колко много обичаше и къщата, и улицата. Почти нищо не се беше променило от времето, когато беше момиче. Навесите за карета сега бяха превърнати в гаражи, пръскачки бяха заменили водните помпи, за които се грижеха слугите, и няколко от старите дървета бяха най-сетне отсечени, но довоенният чар на улицата беше съхранен, частица от Юга, която все още не беше отнесена от вихъра.

Дали Рейчъл щеше да разбере какво й беше струвало да й отнеме дома? Дали щеше да си даде сметка как се е чувствала през последните седмици от живота си, след като е знаела, че е последната от рода Толивър, живяла в семейния дом, в къщата, построена от прадедите й? Малко вероятно. Искаше прекалено много от момичето…

— Госпожице Мери, отново ли си говориш сама?

— Какво? — Стреснатата Мери присви очи към икономката.

Саси номер две се беше изправила пред нея.

— Пак си говориш сама. Я, къде са ти перлите? Когато тръгна, беше с тях.

Мери опипа врата си.

— А, оставих ги за Рейчъл.

— За Рейчъл ли? Леле божке, стига толкова. Госпожице Мери, веднага влез вътре, стига си стояла на тази жега.

— Саси! — Умът на Мери се проясни. Миналото се разпиля на късчета, пропъдено от настоящето. Тя бе отново на себе си и владееше положението. Никой не си позволяваше да й казва какво да прави, дори Саси, която беше част от семейството и имаше пълното право. Мери насочи бастуна си към икономката. — Ще вляза, когато реша, че искам. Вие, двамата с Хенри сядайте да обядвате. Бъди така любезна да ми сложиш и остави чинията във фурната.

Саси не се обиди от опита на Мери да я постави на мястото й.

— А искаш ли чаша студен чай?

— Никакъв чай, Саси. Донеси ми чаша шампанско от бутилката „Тетинже“ в хладилника. Накарай Хенри да я отвори. Той знае как. Всъщност, донеси цялата бутилка. Сложи я в шампаниера.

Саси се опули.

— Шампанско ли? Ще пиеш шампанско в тази жега? Госпожице Мери, че ти изобщо не пиеш алкохол.

— Днес ще пия. Прави каквото ти казах, преди на Хенри да му прилошее от глад. Чак тук се чува, че стомахът му къркори като тигър, затворен в автомобил.

Саси поклати посивялата си глава, влезе и след малко се върна с шампанското. Стовари подноса шумно на масичката до Мери.

— Доволна ли си?

— Чудесно — отвърна Мери. — Много ти благодаря, Саси. — Вдигна поглед към икономката си, изпълнена с гордост и обич. — Казвала ли съм ти досега колко много те ценя?

— Недостатъчно — отвърна жената. — Виж, госпожице Мери, пет пари не давам какви ги приказваш и да знаеш, че ще идвам често-често да те проверявам как си, така че внимавай какво си приказваш, ако не искаш тайните ти да излязат наяве.

— Много ще внимавам какви разговори провеждам със себе си, Саси. И още нещо. Хенри успя ли да отвори сандъка на господин Оли?

— Да.

— Добре — кимна доволно Мери.

След като Саси влезе, Мери си наля шампанско във високата тясна чаша и я поднесе към устните си. От момиче не беше пила нищо по-силно от няколко глътки шампанско на Нова година. Знаеше, че не бива. Алкохолът притежаваше силата да я запокити назад във времето, към места, които бе положила огромни усилия да забрави. Сега обаче искаше да се върне. Искаше да си припомни всичко. Това щеше да бъде последният й шанс да преживее отново миналото, а шампанското щеше да й помогне. Отпи спокойно и зачака пристигането на вълшебното килимче. След малко усети как се връща към вчерашния ден и разбра, че пътешествието й е започнало.