Лийла Мийчам
Пепел от рози (36)

36.

Биатрис остави телеграмата на Оли в скута си и свали очилата. Погледна към другия край на хола, където синът й наливаше аперитив, преди да седнат да вечерят. Луси рядко присъстваше на този ритуал. Понякога дори не идваше на вечеря.

— Колко е мил Оли, че ни съобщава кога се връщат. Ще станеш ли кръстник на детето?

— Разбира се — отвърна Пърси. — За мен е чест.

— Знам, че се прибират с радост — обади се Джереми. — Ейбъл няма търпение да прегърне внука си. Трябва да организираме нещо в тяхна чест. Биатрис, какво ще кажеш за малко тържество?

Всички разбираха какъв е проблемът. Ставаше въпрос за Луси. Каквато бе капризна и непредсказуема, как можеха да разчитат, че ще се държи прилично на партито за добре дошли в чест на семейство Дюмонт.

— Оставете Луси на мен — предложи Биатрис, когато долови тревогата в гласа на съпруга си. — Ще се държи прилично.

Пърси отпи глътка скоч. Ако имаше човек, който да успее да се справи с Луси, то това беше майка му, но напоследък се опъваше дори на нея. Неразположението в началото на бременността в съчетание с отвращението й към него я подтикваха да се държи по начини, които дори тя не бе мислила, че са възможни. Беше наругала неколцина търговци, беше ударила шамар на момчето, което доставяше мляко, нарече доктор Танър шарлатанин в лицето. Няколко от прислужниците, работили за семейството дълги години, напуснаха, почти спряха да канят гости, понеже не бяха сигурни дали Луси ще изтърпи глупците, които семейство Уоруик търпели години наред. Пърси вярваше, че единствено задръжките, резултат от обучението в „Белингтън Хол“, страхопочитанието към свекърва й и слабата надежда, която таеше, че бракът й може да бъде спасен, я възпираха да се държи още по-зле. Когато Мери и Оли се върнеха, адът можеше да се отвори.

Само че живееха в дома на семейство Уоруик, където Биатрис оставаше пълновластна господарка. Все едно дали Луси щеше да се държи прилично, те щяха да организират парти по случай завръщането на семейство Дюмонт.

Привечер в деня на събитието повикаха Пърси в склада, защото изникнало нещо спешно, и той пропусна пристигането на почетните гости. Бяха поканени рано и вече седяха с останалите поканени на празненството в хола; Мери се беше настанила до плетената детска люлка, когато той се появи на вратата. Луси не беше слязла, забеляза той с облекчение. Насочи поглед първо към Оли, вместо към гъвкавата фигура в дреха с цвят на слонова кост, която се изправи до съпруга си, щом Пърси влезе.

— Пърси, стари негоднико! — възкликна Оли, ухили се от ухо до ухо и запристъпва към него с помощта на патериците. Прегърнаха се сърдечно, а Пърси се просълзи от радост, че приятелят му отново си е у дома.

— Добре дошъл, стари приятелю — отвърна той. — Да знаеш само колко ни липсваше. — Обърна се към Мери. — И ти, агънце.

Тя излъчваше зрялост, която се долавяше най-вече в очите. Никога не бе предполагал, че някоя жена може да е толкова красива. Мекият цвят на роклята придаваше на кожата й меден оттенък и още по-тъмен нюанс на косата, сега подстригана късо, прихваната с обсипана с пайети лента за коса.

Не се прегърнаха. Пърси се беше питал дали тя ще избягва погледа му, но тя го погледна право в очите, без да трепне. Подаде му ръка и заговори тихо:

— И ти ни липсваше, Пърси. Много се радваме, че се върнахме. — Той се наведе и я целуна по бузата, която не беше обърната към присъстващите, затвори очи и си позволи да се отдаде на миг тъга. Пръстите й го стиснаха по-силно. Той също ги стисна, след това ги пусна. Обърна се с усмивка. — Я сега да видим малкото човече.

Надникна в люлката и останалите се надвесиха заедно с него.

— Нали е красавец? — обади се Ейбъл. — Може и да съм предубеден, но никога досега не съм виждал толкова съвършено бебе.

— Бъди колкото искаш предубеден — засмя се Биатрис. — И аз ще съм същата, когато се роди нашето.

— Невероятен е — прошепна Пърси, докато наблюдаваше заспалото бебе. По личицето му нямаше и следа от Оли. Беше истински представител на рода Толивър от тесните изящни стъпала до калпачето гъста черна коса на съвършено оформената главица. Разчувстван от нежност, която едва не го задуши, Пърси погали мъничката длан. Детето се събуди в същия миг, стисна пръста на Пърси и впери в него любопитен поглед. Пърси се отдръпна и се разсмя, очарован от допира на малките пръсти. — Колко е голямо малкото тигърче?

— На три месеца — произнесоха в един глас родителите му и Оли добави, докато си наместваше патериците, че ще разчита кръстникът му да го научи да рита топка.

— С най-голямо удоволствие — усмихна се Пърси, а малката ръчичка все още не пускаше пръста му. — Как се казва моят кръщелник?

— Матю — отвърна Мери, застанала от другата страна на люлката. — Матю Толивър Дюмонт.

Той вдигна поглед към нея.

— Точно така — кимна и побърза отново да сведе очи към детето, неспособен да понесе удара и спомена за красотата й. Наблюдаваше запленен как малката розова устичка се отваря за прозявка, как поема глътка въздух, след това се затваря, за да заспи отново. С огромно нежелание измъкна пръста си от нежната хватка и се отдръпна от люлката, за да посрещне другите гости и съпругата си, която слизаше по стълбите.

Облечена в широка рокля, подхождаща на цвета на очите й, тя се държеше неустоимо чаровно, докато обикаляше сред гостите от елита на Хаубъткър. Обръщаше се към Пърси с „любими“, преплиташе пръсти с неговите, усмихваше се на всички в стаята. Той не се подведе. Разбираше отлично какъв е мотивът на съпругата му, за да се представя като съвършената домакиня. Това беше първото й голямо парти като съпруга на Пърси Уоруик и тя нямаше да позволи никой да се пита защо се е оженил за нея, вместо за поразително красивата Мери Толивър. Може и да не беше красавица, но беше топъл човек, с когото бе приятно да се посмееш и да поговориш. Никой не се чувстваше застрашен от нея. Може и да се носеха слухове, че била избухлива и използвала грубичък език, но нали това бе нормално при бременните жени?

След като надникна в люлката на Матю, Луси не погледна повече бебето.

— Е — обърна се тя към Мери, — няма как да сгрешиш, като гледаш тази черна коса и лизнатата коса над челото. Ами я погледни трапчинката на брадичката? Оли, има ли изобщо нещо от теб?

Мери отговори вместо него.

— Сърцето му, надявам се.

— Да се надяваме — повтори Луси.

Погледите на двете жени се срещнаха. Бившите съквартирантки се бяха поздравили хладно. Нямаше прегръдки и целувки, които да отбележат срещата им. Маската на приятелството беше паднала завинаги. Безмълвните им погледи обявиха началото на война.

— Мери, мила, дали да не отнесем люлката в библиотеката и да оставим мъника на спокойствие — предложи спокойно Оли.

— Чудесна идея — съгласи се Луси.

Същата вечер, когато Пърси влезе в стаята на съпругата си, за да й пожелае лека нощ, тя се обади от стола пред тоалетката.

— Оли добре се е уредил, въпреки че тя е толкова висока и върлинеста, че сигурно има чувството, че се катери по дърво всеки път, когато се опитва да я изчука.

Пърси стисна зъби.

— Мери е метър и седемдесет и ти сигурно се чувстваш като джудже до нея — отговори той с глас, който издаваше желанието му да я удари.

Луси го погледна накриво, тъй като не бе сигурна дали забележката му имаше за цел да я обиди.

— Веднага пролича, че лапна по детето й — продължи тя.

— Казва се Матю, Луси. Да, красиво дете. Ако имаме син, надявам се да се радват на приятелство като нашето с Оли.

— Ще видим тази работа. Иска ми се да проявяваш към нероденото ни дете поне половината от интереса, който тази вечер показа към сина на Оли и Мери.

— Атмосферата тук не предразполага към подобно нещо — отбеляза сухо Пърси.

— Да не би да си мислиш, че ще бъде по-добре, когато бебето се роди? Отсега да ти кажа, че няма да имаш думата при възпитанието на детето. Бебето е мое. Дължиш го на мен.

— Бебето е наше, Луси. Не можеш да го използваш като чук, с който да ме налагаш по главата. — Пърси никак не се трогна от заплахата й. Съпругата му разбираше, че съществува граница, която не биваше да пресича. Чувството му за вина щеше да й помогне единствено да го обижда. Той обаче не я винеше, задето мислеше, че не се вълнува от предстоящото раждане. Независимо от проблемите в съвместния им живот той намираше апатията си за странна и се питаше как ли се е чувствал Оли преди раждането на Матю. Трябваше да го попита.

Семейството на Пърси Уоруик заемаше две спални, а прислугата предполагаше, че Луси спи отделно заради бременността си. Пърси нямаше представа какво извинение ще измислят след това. Беше на вратата, когато Луси подхвърли:

— Само гледай, Пърси. Защо ми е да се занимаваш с възпитанието на детето?

— Защо не? — погледна я с любопитство той и се върна в стаята. — Аз съм му баща. — Също като Луси той мислеше, че бебето ще бъде момче.

— Защото… — Забеляза как в сините й очи проблесна паника при спокойния му въпрос и тя бързо се изправи на крака.

— Кажи защо, Луси?

— Защото си… ти си…

— Какво съм? — настоя Пърси.

— Ти си… хомосексуалист!

В продължение на няколко секунди Пърси гледаше съпругата си застинал от изумление, след това избухна в смях.

— О, Луси, това ли измисли?

Тя подпря ръце на ханша си.

— А не си ли?

— Не.

— Изобщо правил ли си го преди?

— Да — отвърна той, все още развеселен.

— Колко пъти?

Нямаше желание да й причинява болка, но в никакъв случай нямаше да й позволи да използва тази случайна бременност като оръжие, с което да изправи детето му срещу него.

— Достатъчно често, за да те уверя, че няма защо да се притесняваш, че мога да окажа неблагоприятно влияние върху сина ни.

— Не ти вярвам. Само това обяснение има смисъл. — Тя бавно изви гръб и го погледна изпод вежди, разтвори халата и разкри голото си тяло. Заобленият й корем издаваше, че носи дете. Тя обхвана налетите си гърди с ръце. — Как можеш да откажеш това? Всеки мъж, който ме погледне, ще иска да ги вземе. — Пристъпи към него, вирнала едрите гърди. — Не са ли прекрасни, Пърси? Не са ли най-прекрасното нещо? Защо не ме искаш?

— Престани, Луси — нареди тихо Пърси и я загърна в халата. Не я желаеше. Бременното й тяло го привличаше сексуално и той изпитваше желание да я поеме на ръце да я отнесе в леглото си, да навлезе в нея и да дари и двамата с облекчението, за което жадуваха. Само че нищо не се беше променило и едва ли актът щеше да е задоволителен, само щеше да усложни нещата.

Тя усети как той се отдръпна и дребното й кръгло лице се разкриви от ярост и безсилие. Загърна се стегнато в халата.

— Копеле! Изобщо няма да те допусна до сина ни. Ще бъде единствено и само мой, Пърси. Ще се погрижа за това. Няма да позволя един педал да ми казва как да възпитавам момчето си! Педал, педал, педал — пискливо повтаряше тя, докато той излизаше. Затвори тихо вратата след себе си, за да заглуши болезнения звук.