Лийла Мийчам
Пепел от рози (75)

75.

Атланта, Джорджия, седмица по-късно

Бети пресече антрето към хола, където около две маси за бридж се бяха настанили гостенките, които беше поканила господарката й. Прислужницата надникна през мрежестата врата на входа и видя един черен линкълн да спира пред къщата. Шофьорът изскочи веднага и Бети едва не изпусна платото със сандвичи, които се канеше да поднесе, когато той отвори вратата на пътника на задната седалка.

— Мили боже! — възкликна тя, остави платото на масичката в антрето и приглади престилката си. — Мили боже!

Никога не го беше виждала на живо, само на снимки във вестниците, когато беше по-млад, но веднага разбра кой е. Наблюдаваше го как слиза, остарял, разбира се, но отговаряше на образа, който си беше създала за него през изминалите години. Беше си го представяла висок, облечен в изискани дрехи да пристъпва изпънал гръб и на всички им става ясно, че е човек с власт, но без да се натрапва… истински massa^[1]. Страхопочитанието й се превърна в ужас, когато шофьорът му подаде ваза с една-единствена червена роза. Госпожица Луси ненавиждаше розите.

Бети бързо затвори плъзгащите се врати към хола, за да заглуши глъчката след някое раздаване, и застана край вратата. Шофьорът се върна зад волана на лимузината, отпусна глава назад, смъкна шапката над очите си, сякаш знаеше, че има достатъчно време, за да подремне.

— Добър ден — поздрави тя през мрежестата врата, когато Пърси се качи на верандата. — Май вий сте господин Пърси Уоруик, а?

Той кимна, за да потвърди думите й.

— Бети — заговори той фамилиарно, сякаш я беше познавал години наред, — жена ми вкъщи ли е?

— Да, господине тук е, в хола. — Бети отключи вратата и му отвори. — Играе бридж с приятелките си.

— Обичайното неделно събиране на бридж.

— Да, господине. Може ли да почакате в антрето, докат й кажа? Тя… май не ви очаква.

— Не, не ме очаква — кимна Пърси, — но съм сигурен, че няма да има нищо против, че я прекъсвам. — Той й подаде вазата. — Би ли й я занесла?

— Ама, господине… — сгърчи лице Бети. — Тя хич не обича рози.

Той се усмихна.

— Тази ще я хареса.

Бети забрави за платото със сандвичи, плъзна вратата, затвори я след себе си и протегна вазата напред, сякаш беше протекъл памперс.

— Госпожице Луси, имаш гост.

Луси я погледна злобно.

— Защо шушукаш? И какво, за бога, е това?

— Роза, Луси — реши да й подскаже една от дамите.

Луси я стрелна с отровен поглед.

— Много добре виждам, Сара-Джо. Откъде се взе?

— От съпруга ти — отвърна Бети. — Във фоайето е.

Всички глави с коси в различни нюанси, които не можеха да скрият, че са минали седемдесетте, се обърнаха едновременно към Луси, която скочи от масата за бридж и преобърна чашки кафе и чинийки.

— Какво? Пърси е тук?

— Да, госпожо. Чака в антрето.

— Не е възможно…

Вратата на хола се отвори.

— Възможно е — отвърна Пърси и пристъпи вътре. — Здравей, Луси.

Всички зяпнали усти и насълзени от възрастта очи се обърнаха към фигурата в тъмен костюм, за когото се носеха какви ли не слухове. Той кимна и се усмихна.

— Дами, бихте ли ни извинили? Трябва да обсъдя със съпругата си неотложен въпрос.

Дамите станаха и бързо посегнаха към чантите и бастуните си. По-дръзките си позволиха да подадат ръка на Пърси, докато се изнизваха, и зашепнаха, че им било много приятно най-сетне да се запознаят със съпруга на Луси. Луси не помръдваше, като поразена от светкавица, а Бети не знаеше дали да излезе с групата, или да остане с розата.

— Ами, госпожице Луси, аз какво да правя с туй?

— Занеси я в кухнята и я натопи във вода — сопна се Луси. — Ще те повикам, ако имаме нужда от нещо. — Когато остана сама със съпруга си, тя се обърна към него. — Какво правиш тук, Пърси?

— Защо питаш, след онова, което направи за нас?

— Рейчъл вече беше говорила с адвоката си, когато се видях с нея. Можех да си спестя разкарването. Не съм направила нищо. — Омекналите й крака се опряха в стола и тя успя да седне с някакво подобие на елегантност.

— Просто си я убедила, че е взела правилното решение. Благодарение на теб двамата с Мат вече имат шанс.

— Не знам дали съм му направила услуга.

Пърси се разсмя, дръпна друг стол и се настани със самоувереността на господар на къщата.

— Времето ще покаже, но се обзалагам, че те ще са от онези, за които с чиста съвест може да се каже, че са живели щастливо до края на дните си. Тя замина за Сан Анджело, за да помогне на болен приятел от университета. Ще управлява памуковата му плантация, докато той се вдигне на крака.

Усети, че не й достига дъх и започна да си вее.

— Кажи ми, кое те накара да решиш, че Рейчъл блъфира? Не рискуваше ли прекалено много наследството на внука ни?

— Може би, но се вгледах в канарата и дупката на ямата.

— Канарата и дупката на ямата ли?

— От Светото писание. Исая 51:1.

Луси го погледна недоумяващо.

— Няма ли да ми обясниш по-точно?

— Бях готов да се обзаложа, че ще постъпи правилно — също като пралеля си.

Луси сведе поглед, за да попие нещо разлято върху масата за бридж, да не би да забележи той как изпива всяка негова черта с поглед. Възрастта беше взела своята дан, но той остаряваше красиво. Все още бе мъжът, който можеше да разбие сърцето й.

— Защо си донесъл розата?

— А, просто обща молба за прошка за начина, по който се стече всичко, за да се извиня, че не бях по-добър към теб.

Болката набъбна в гърлото й и тя стисна здраво зъби, за да не заплаче. Трябваха й няколко секунди, преди да се осмели да заговори:

— За мен ти беше най-добрият, Пърси. Освен това аз се държах ужасно с Мери. Ако знаех от началото какво сте изпитвали един към друг, щях… очакванията ми щяха да бъдат съвсем различни. Щях да се примиря и с приятелството ти. То щеше да ми бъде достатъчно.

— Заслужаваш повече, Луси.

Тя изсумтя и продължи:

— Всички заслужаваме повече. Мат ми каза, че няма да се разведеш с мен. Наистина ли?

— Наистина.

— Много… много си мил. — Тя се опита да прочисти гърлото си. — Какво ще правиш със „Съмърсет“?

— Дарих го на Тексаския университет за експериментален център. Къщата на Ледбетър ще бъде превърната в музей в памет на приноса на поколенията от семейство Толивър за памукопроизводството в Тексас.

Тя усети как лицето й пламва от възхищение.

— Истински цар Соломон. Сигурно Рейчъл много ще се зарадва. — Присъствието му, както винаги, затопли стаята… като слънце в зимен ден. — Мислиш ли, че тя ще ви прости с Мери, задето не сте казали на баща й за наследството му?

— Времето ще покаже — отвърна той с тънка усмивка, която издаваше онова, което знаеха и двамата: че не им остава много време! — Като стана въпрос за това, една от причините да дойда, е, за да те помоля да се върнеш у дома, ако между Мат и Рейчъл се получи. Сигурно си спомняш, че има предостатъчно стаи, ти си имаш свои, а на децата ще им бъде приятно прабаба им да е около тях.

Очите й пареха, вече не можеше и да преглъща. Беше казал на момичетата, че трябва да обсъдят неотложен въпрос. Отмахна няколко трошици, полепнали по деколтето й.

— Ще помисля, разбира се. Нещо друго?

— Май… няма — отвърна той и за неин ужас се изправи, малко неуверено, но все още по познатия й бавен начин, по който се изправяше в цял ръст и изпъваше рамене — в такива моменти не можеше да откъсне очи от него. — Просто исках да ти донеса розата и да ти благодаря, че ни се притече на помощ.

Тя се насили да стане и да спре долната си устна да трепери. Сякаш беше вчера, когато за последен път стояха един срещу друг.

— Довиждане, Пърси — рече тя, както при сбогуването им на гарата преди четирийсет години.

Забеляза, че той си припомни същото, но за разлика от тогава, този път той я прегърна през раменете и се усмихна.

— Поне за малко, Луси — настоя той и тя затвори очи, за да си спомни по-добре краткото докосване на устните му по бузата й.

Бети, както винаги уцели момента и се показа, за да го изпрати. Луси не помръдна от мястото си, докато не чу хлопването на входната врата и завръщането на Бети.

— Виж ти, виж ти! — рече Бети.

Луси се усмихна унесено.

— Нали — отвърна тя.

 

 

Мат остана за момент край роувъра и се огледа. Беше паркирал пред просторна къща, облицована с дъски, обградена от двете страни и отзад от избуял памук. Две автоматични берачки на памук бяха спрени отстрани на черен път, а самотна фигура в далечината — мъж, не беше Рейчъл — се беше привела над напоителна тръба. Освен него не се виждаше или чуваше друг човек сред задрямалата тишина на неделния следобед. Нямаше и берачки, и други автомобили. Очакваше да открие беемвето на Рейчъл паркирано в двора, за да се увери, че е попаднал на правилното място. Спокойствието наоколо подсили нетърпението му. Щеше ли да понесе новината, че Рейчъл не желае да има нищо общо с него сред тази тишина и спокойствие?

Беше готов да презареди самолета и да отлети при нея в мига, в който се върна в Хаубъткър и чу страхотната новина, но дядо му го посъветва да изчака.

— Дай й малко време, синко, за да размисли над всичко.

Той се съгласи, макар да се опасяваше, че всеки изминал ден даваше на Рейчъл — жената, която обичаше повече от когато и да било — причина да го прати по дяволите. Хрумна му, че може да има нещо между нея и колегата, на когото се беше притекла на помощ. Кари го описа като стар приятел от университета — памуков плантатор като нея, когато се обади, за да попита за адреса.

— Женен ли е? — не се стърпя той, а тя го отряза.

— Ще те оставя сам да разбереш, мой човек.

Сърцето му запрепуска, като натисна звънеца, и се сви, когато красив мъж с момчешко излъчване отвори вратата. Беше висок колкото него, едър, макар и с патерици заради гипса на крака, така че нямаше смисъл дори да обмисля как да го изблъска от пътя си.

— Добър ден. Кажете? — поздрави той.

— Моля да ме извините за безпокойството. Търся стара приятелка — Рейчъл Толивър.

— Така ли? — отвърна той. — А вие кой сте?

— Мат Уоруик.

— Така ли? — Огледа го преценяващо в продължение на няколко секунди, след това се развика: — Скъпа!

Сърцето на Мат се сви още повече, докато не се показа красива блондинка, стиснала за ръцете две малки деца, третото на път, ако можеше да съди по коремчето, скрито под престилката.

— Питат за Рейчъл.

Младата жена се усмихна.

— Тогава се дръпни, Люк, за да го поканя. Деца, вървете да си измиете ръцете и сядайте на масата.

— Здрасти — обърна се тя към Мат, — аз съм Лесли, а тази канара е съпругът ми, Люк Райли. Ти сигурно си Мат Уоруик. Влез. Рейчъл те очаква.

— Наистина ли? — попита изуменият Мат.

Съпругът й очевидно бе сдържал усмивката си. Тя се разля по лицето му, широка и щастлива, когато му подаде ръка.

— Мила, не трябваше да му казваш — намигна той на Мат. — Здрасти, Мат.

— Като я знам каква е Рейчъл, може да не разбере намека. Идваш тъкмо навреме за обяда, Мат. Нали обичаш пържено пиле?

Напълно замаян, с преливащо от щастие сърце, Мат отвърна, че обожава пържено пиле и последва Лесли, а Люк изтрополи с патериците зад тях. Влязоха в огромна кухня, обляна от слънцето, в която се разнасяше ароматът на пържено пиле. Рейчъл подреждаше масата, но вдигна поглед — най-красивата гледка, която някога бе виждал.

— Здравей, Рейчъл — каза той.

Тя кимна и страните й се обагриха в руменина.

— Здрасти, Мат.

В настъпилото мълчание Лесли погледна първо единия, после другия.

— Вие двамата, защо не се поразходите, преди да седнем да обядваме? На пилето му трябва още малко време.

— Става — съгласи се Рейчъл. Свали престилката, отдолу се показа елегантна рокля без ръкави и без да каже и дума, тя поведе Мат навън, а Люк вдигна окуражително палци зад гърба й.

Тръгнаха мълчаливо по пътеката към ливадата пред конюшнята. Мат забелязваше с периферното си зрение загорялата й ръка и няколко кичура коса, навили се примамливо край врата. Сети се, че по-рано двамата с Лесли са ходили на църква и се запита как ли е могъл човекът, седнал зад нея, да слуша внимателно службата. Когато стигнаха до оградата, той вдигна крак на най-долната летва, подпря ръце на най-горната и насочи вниманието си към великолепен дорест жребец, който пасеше трева.

— Разбрах, че си ме очаквала — започна той.

— Знаех си, че Кари не умее да пази тайна.

— А искаше ли да я опази?

— Разчитах, че не знае да си затваря устата.

Той въздъхна от облекчение.

— Дядо каза, че адвокатът ти е позвънил на Еймос с решението ти още преди да чуеш касетата. Изобщо не си имала намерение да завеждаш дело, нали?

Жребецът ги забелязан изцвили, поздравът очевидно беше насочен към Рейчъл. Тя се наведе над оградата, размаха пръсти и той дотича.

— Исках да убедя дядо ти и Еймос, че ще ги съдя.

— А защо не го направи? Беше ни спипала, Рейчъл.

— И без това „Съмърсет“ беше причинил твърде много болка. А и защо ми е завод за преработка на дървен материал?

— За да си отмъстиш може би.

Тя поклати глава.

— Не ми е в стила.

Очите му се напълниха със сълзи. Нима съществуваха такива жени?

— Много съм ти благодарен.

— Затова ли дойде, за да ми благодариш?

— Не само. — Разговаряха един до друг, като мъже, когато обсъждат времето или някой друг незначителен въпрос.

— А за какво друго? — Тя погали бялото петно на челото на жребеца.

— Първо, Еймос ти изпраща нещо от Мери, което в деня на смъртта си го е помолила да ти предаде.

— Какво?

— Перлите й.

Тя престана да гали коня.

— Аха — кимна тя и с крайчеца на окото си той забеляза усилието, с което тя преглътна, и как бързо затрепкаха клепките й.

— Според мен моментът е съвършен. Какво друго?

— Мислех, че искаш да научиш какво възнамерява да прави дядо със „Съмърсет“.

Забеляза как тя притаи дъх.

— Казвай — погледна го тя и стисна оградата с две ръце. Когато той приключи с обясненията, едната й ръка беше притисната към гърлото. — Колко… разумно решение. Постъпил е като изключително чувствителен човек — призна тя с неприкрито възхищение.

— Много се радвам. Леля Мери също би се зарадвала.

— Освен това съм тук, за да разбера какви са плановете ти — продължи той, свали ръце от оградата, а гласът му стана по-приглушен. — Сигурно ще… ще създадеш друг „Съмърсет“ някъде, за да отглеждаш памук и тикви.

Отново разговаряха застанали един до друг.

— Може да се каже, че ще остана в агрономството — отвърна тя, — но памукът и тиквите изгубиха притегателната си сила.

— Значи ще отглеждаш други култури.

— Не. Вече нямам желание да отглеждам нищо — не и на чужда земя.

— Купи си собствена.

— Няма да е същото.

Той пое ръцете й и я обърна към себе си.

— Не разбирам, Рейчъл. Мислех, че фермерството е твоята страст, призванието ти, че искаш да се занимаваш единствено с това. Да не би да си решила да се откажеш?

Конят изцвили, подразнен, че не му обръщат внимание, и тя му подаде ръката си.

— Ти чувал ли си за бейзболиста Били Ситън? — попита неочаквано тя.

Мат кимна недоумяващо.

— Играеше първа база за нюйоркските „Янки“ в началото на седемдесетте.

Тя погали за последен път жребеца и тръгна към помпата, за да си измие ръцете.

— Беше от родния ми град. Когато го прехвърлиха в друг отбор, той престана да играе. Сега е треньор. Откри, че страстта му към бейзбола и мечтата да играе за нюйоркските „Янки“ са били едно и също — неразривно свързани — и когато едната част липсвала, другата не работела. Щом го пуснаха да си отиде, той изгуби желанието си да играе за друг отбор. Сега разбираш ли?

Разбираше напълно. Кръвта туптеше в ушите му. Извади кърпичката си и й я подаде.

— С други думи, за теб няма смисъл да обработваш земя, която не е на семейство Толивър.

— Дори аз нямаше да го кажа по-точно.

Той гледаше как си бърше ръцете и едва устоя на желанието да поеме лицето й между ръцете си, да я целуне по очите, по устата, по косата, да я привлече до себе си и да не я пусне никога повече. Конят ги беше последвал и тръсна глава над оградата. „Какво чакаш, момче?“

— В такъв случай — започна той, като се стараеше гласът му да звучи спокойно и самоуверено, — предложението ми може да те заинтригува.

Тя му върна кърпичката.

— Казвай.

— Търся си партньор, който да ми помогне да се справя с един парцел край Сабин. Може да се каже, че земята е на семейство Толивър. Веднъж каза, че имаш законен интерес, помниш ли?

— Не разбирам нищо от отглеждане на дървета.

— Не е много по-различно от отглеждането на тиква и памук. Пъхваш семенце в земята и го наблюдаваш как расте.

Очите й овлажняха. Посегна отново към кърпичката.

— Май не е чак толкова различно от онова, с което съм свикнала. Ще ми дадеш ли време да размисля?

Той погледна часовника си.

— Разбира се. Пилето би трябвало да е готово.

Тя се усмихна.

— Не рискуваш ли прекалено много, като ме каниш за партньор?

— Ни най-малко — поклати глава той и я привлече до себе си, където й беше мястото.

— Защо? — попита тя и вдигна поглед.

— Не помниш ли? Винаги залагам на сигурни неща.