Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рози (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Лийла Мийчам. Пепел от рози

Английска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Мариела Янакиева

История

  1. — Добавяне

14.

Мери стоеше сама в гостната; Майлс беше на горния етаж, в стаята на майка им. Тя сплете ръце около раменете си — често го правеше, когато беше разстроена, — застанала пред един от френските прозорци с изглед към великолепната розова градина. Няколко от старите храсти бяха оцелели след ожесточеното нападение на майка й няколко дни след прочитането на завещанието. Повечето ги беше изпочупила и отсякла до земята през нощта, когато останалите спяха. Тоби беше открил прекършените червени и бели цветове рано на следващата сутрин и беше тръгнал да намери ножа, понеже се страхуваше, че господарката му може да реши да стори същото и с дъщеря си, докато момичето спи.

Розите бяха засадени отново в друга част на градината и сега на мястото на унищожените розови храсти бяха избуяли бурени и трева, за щастие скрити от улицата, благодарение на дървена решетка, която отчаяно се нуждаеше от нова бяла боя. Само няколко бяха разцъфнали дръзко на тънки стебла в края на сезона.

В къщата нямаше никакъв алкохол и на Мери й се прииска да бе накарала Тоби да купи бутилка шампанско по случай завръщането на брат й. Нямаше да могат да го споделят с майка им, разбира се, но двамата можеха да отпразнуват събитието тайно в салона.

Не че имаше за какво да празнуват. Брат й беше болен, сприхав човек, превърнал се в напълно непознат. По пътя към къщи беше седял в мълчание, само от време навреме кашляше в кърпичката си. Щом се прибраха, той остави войнишките си торби до вратата, сякаш нямаше намерение да остава, ами се беше отбил колкото да види майка си, преди да замине на друга война. Беше прегърнал топло Саси, но остави приготвеното специално за завръщането му ястие да изстива на масата, подредена с най-красивите им прибори.

— Сега не ми се яде — беше казал той. — По-късно ще изям един сандвич в стаята си.

Ами горкичкият Оли. Веселото настроение, което беше показал пред тълпата, се изпари в мига, в който седна в новия кадилак на баща си, един от първите произведени от Хенри Форд. Ейбъл беше купил автомобила като подарък по случай завръщането му, но Оли не беше в състояние да го кара. Ейбъл беше все още в шок от ампутирания крак на сина си. За минути се беше превърнал в старец, когато поведе групата към кадилака, паркиран до пакарда, сред не толкова модерните возила на гражданите на Хаубъткър.

Ами Пърси. Той дължеше живота си на Оли. Дали Пърси знаеше за обещанието, което Оли й беше дал? Заради тях ли беше поел удара? Те бяха по-близки дори от братя. Може би Оли беше действал инстинктивно от обич към най-добрия си приятел, без дори да се замисля за обещанието си. Ако обаче Оли беше спасил Пърси заради тях, какви задължения имаше тя към тях двамата?

Щеше да добие по-добра картина за положението, след като с Пърси си поговореха довечера, но тя вече знаеше отговора на най-належащия въпрос. Чувствата на Пърси към нея не се бяха променили.

Непроменени бяха и нейните чувства към Пърси. Дори бяха станали по-силни за времето, докато бяха разделени. Всяка сутрин тя се будеше с мисълта за него и всяка вечер си лягаше разтревожена за безопасността му. Имаше моменти, когато се изтръгваше от някой кошмар, в който се сбъдваше най-ужасният й страх — дори по-потискащ от загубата на плантацията. Сънуваше, че Пърси е убит.

Ето че беше изправена пред дилема. Пърси очакваше тя да е разколебана по отношение на „Съмърсет“, но тя бе по-изпълнена с решителност да опази имота повече от когато и да било. В името на всичко свято тя заслужаваше тази награда за направените жертви. Когато Майлс замина и посочи Емит Уейт за попечител в негово отсъствие, тя уволни Джетро Смарт, управителя, който беше наела на мястото на Лен Дийтър, и пое неговата работа, като понякога се случваше да работи по осемнайсет часа на ден. С помощта на Емит и благодарение на непреклонността и решителността й „Съмърсет“ излезе на печалба. Тогава тя увеличи вноските за ипотеката и почти изплати дълга към банката няколко години преди срока, упоменат в договора.

Истина бе, че нямаше пари за глезотии. Майлс със сигурност щеше да недоволства, когато видеше колко е занемарена къщата, че сами се справят с домакинството, но тя бе сигурна, че наближава денят, когато ще могат да модернизират дома си и да заменят конете и файтона с автомобил.

Освен това, ако здравето на майка й не налагаше допълнителни разходи за лечение и ако реколтата беше толкова добра, колкото се очакваше, щяха да потекат пари, които тя възнамеряваше да инвестира в земята, за да стане по-продуктивна. Сега, след като войната беше приключила, индустрията и науката се насочваха към нуждите на фермерите. Пробваха се нови методи за отглеждане на посеви. На пазара излизаха по-ефективни машини, подобрени сортове семена и нови препарати за борба с вредителите. Щяха да ги използват за „Съмърсет“ веднага щом покриеха ипотеката.

Къде беше мястото на Пърси в плановете й? Беше ли готов да приеме и нея, и „Съмърсет“? Дали преживяното по време на войната го беше смекчило, или го беше направило по-непреклонен; беше ли готов дадели съпругата си с рисковете, които съпътстваха грижите за памуковата плантация? Скоро щеше да навърши двайсет и пет. Щеше да реши, че е време да се задоми, да има деца, да насочи вниманието си към семейния бизнес. И тя искаше същото, повече от всичко друго на този свят.

Но не и като жертваше „Съмърсет“. Никога, абсолютно никога нямаше да се откаже от плантацията. Това означаваше да предаде баща си и неговия баща, и всички от семейство Толивър преди тях, които се бяха борили да отнемат земята от горите, бяха се трудили неуморно, бяха давали жертви, бяха загивали в името на хилядите акри, които бяха разцъфтели с плодовете на техния труд. Никога не би пожертвала „Съмърсет“ заради нечия мъжка гордост! Само че… тя обичаше Пърси. Той беше трън, забил се в плътта й, който тя не успяваше да изтръгне, колкото и да опитваше. Искаше го, имаше нужда от него. В това нямаше съмнение. Той нямаше да чака повече, а тя не беше сигурна дали ще успее да му устои.

— Изглежда зле.

Застаналата до прозореца Мери се стресна.

— Извинявай, не исках да те уплаша. — Майлс дотътри крака в стаята, мушнал ръце дълбоко в джобовете на провисналите панталони. Беше се облякъл в цивилни дрехи и оглеждаше хола като човек, попаднал в чужд дом, несигурен къде да седне. — Мама изглежда ужасно, нали? Мястото, на което си я изпратила, направо я е съсипало.

Мери се ядоса.

— Всъщност, изглеждаше чудесно, когато си тръгна от санаториума — отвърна тя, като се стараеше да говори спокойно. — Емит каза, че била както преди, но във влака от Денвър настинала и после настинката се превърна в пневмония. Болестта си каза думата.

— Тя казва, че си я изпратила в санаториума в Денвър, за да се отървеш от нея, докато се справиш с миналогодишната реколта.

— О, Майлс, това не е вярно! — надигна тя обидено глас. — Тя имаше нужда от професионална помощ. Нямаш представа какво измисляше и на какво беше готова за една бутилка. Държеше се толкова зле с гледачките, които наех, че нито една не пожела да остане, а Саси беше напълно изтощена.

— Ами ти? Ти къде беше?

— Много добре знаеш къде съм била. Трябваше да се погрижа за реколтата. Нали знаеш колко работа има в една плантация. Работата се върши цяла година, ден след ден, от изгрев до залез.

Майлс я прониза с поглед.

— Не е нужно да е така. Ако бяхме продали земята, след като татко почина, това нямаше да се случи.

Мери се въздържа да отговори, но преди това цялата потръпна. Тя дори не желаеше да мисли по този въпрос — колко различно щеше да бъде всичко. Вдигна сребърния чайник от подноса.

— Искаш ли чаша кафе? Има и сладкиш с джинджифил. Саси го направи специално за теб.

— Не, благодаря. Разкажи ми за мама. Мислиш ли, че някога ще се оправи?

— Все още не е възстановила се алкохоличка. — Мери отпи от горещото кафе, за да навлажни гърло. — Все още копнее за алкохол и бяхме предупредени…

— Ние ли?

— Ние с Емит Уейт. Той ми помагаше да се оправя с нея. Не знам как щях да се справя без него. Той намери санаториума за мама. Дойде с мен с влака до Денвър и ми помогна да я върна у дома.

— Сигурно воден от чувство за вина.

— От състрадание. — Мери се насили да говори търпеливо, докато защитаваше адвоката. — Казаха ни, че мама трябва да бъде наблюдавана години наред, преди да я оставим да прави каквото пожелае. Седни, Майлс, и ще поговорим. Ако предпочиташ, се качи в стаята си и си почини.

— Да поговорим. — Той се тръшна на канапето и отпусна ръце между кокалестите си колене, свел глава. След малко произнесе тихо. — Поиска да й занеса нещо за пиене.

— О, Майлс, недей… — Мери дори не се беше замисляла над възможността майка им да се опита да накара Майлс да й даде глътка — та тя зависеше от алкохола, мислеше само за него. Откакто разбра датата, на която се връщаше Майлс, тенът й стана по-бистър, сякаш криеше някаква тайна. Мери реши, че завръщането на сина й я е зарадвало, но едва сега разбра, че очаква от него да й помага да си намира алкохол.

— Ти какво й каза? — погледна тя предпазливо брат си. Майлс открай време беше като памук в ръцете на майка си.

— Отказах й, разбира се.

— Тя какво направи?

Майлс прокара ръка през увисналата си оредяла коса и от нея се посипа пърхот като прашинки.

— Не изпадна в истерия, ако за това питаш. Поне това не прави вече. Заприлича ми на кукла, на която пълнежът е изваден.

Мери седна до него.

— Мислех, че ти си причината да се пооправи, а тя се е надявала да й донесеш бутилка.

— Само че не й донесох — сопна се Майлс. Преплете пръсти и отново сведе поглед към пода.

Мери отпусна ръка на рамото му.

— Какво има, Майлс? Струваш ми се разочарован от всичко. Не се ли радваш, че си вкъщи?

Той се изправи рязко и натъпка ръце в джобовете си, след това започна да крачи из стаята с отпуснати рамене — познат знак за Мери, че събираше смелост да й съобщи нещо.

— Няма да остана тук — заяви най-сетне той. — Искам да се върна във Франция. Там се запознах с една медицинска сестра, жена, която ме върна към живота, малкото живот, който ми е останал… — Прекъсна го кашлица. След като си пое дъх и се стегна, се обърна към сестра си. — Дробовете ми са съсипани, агънце, и не знам още колко време ми остава.

— Майлс, скъпи…

Той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Не съм сантиментален. Познаваш ме добре. Просто съм откровен. Искам да прекарам времето, което ми остава с Мариета. Имай още нещо. Станах… комунист.

— Майлс? — скочи Мери. — Не е възможно! — Тя се изненада от обзелия я ужас. Та това не беше нещо необичайно. Брат й пробваше всяко ново политическо движение, което се появеше, и го отхвърляше веднага щом развееха знамена следващите идеолози. Но един Толивър да стане… комунист!

— Знаех си, че ще реагираш по този начин — поклати глава Майлс, — знам, че мислиш, че това е поредната кауза, към която се хвърлям, но те уверявам, че грешиш. Болшевишкото въстание е най-великата революция в историята на човечеството. То ще направи повече за света, отколкото…

— Престани, моля те! Престани! — Мери запуши уши. — Не искам да чуя и дума повече в тази къща в защита на политическа система, по-кървава дори от онази, която сменя. Комунист, значи? — Тя дори не се постара да прикрие отвращението си. — Ами Мариета? И тя ли е под въздействието на същите политически заблуди?

— Тя е предан член на Комунистическата партия.

— За бога! — Мери се обърна уморено. — Значи, какво излиза, ще се върнеш във Франция, за да станеш комунист ли?

— Искам да се върна във Франция, за да се оженя за Мариета. Вече съм комунист.

— Доведи я тук.

— Няма. Политическият климат за един комунист е по-благоприятен там.

— А, ясно… — Мери изви подигравателно устни. — Ами мама? Разчитах да ми помагаш с нея, да облекчиш поне малко Саси. Те с Тоби и Биатрис са единствените, които допуска в стаята си. Мен не може да ме търпи.

— В състоянието, в което се намира, тя мечтае единствено и само да се докопа до бутилката, Мери, така че не се нуждае от мен. Ти също не се нуждаеш от мен. Обзалагам се, че „Съмърсет“ не е бил в по-добро състояние от смъртта на татко. Сигурно си впрегнала всички нещастници на работа. Струва ми се, че искаш да се отървеш от мен, за да не оплескам нещата.

Тя не се интересуваше дали той ще се меси в добре обмисленото й управление. Двамата с Емит щяха да се погрижат да не пречи.

— Не плантацията има нужда от теб. Ние с мама имаме. Трябва отново да станем семейство.

— Заминавам, Мери. — Брат й се обърна към нея със стиснати зъби. — Трябва да мисля за Мариета и за себе си. Върнах се у дома единствено за да съм сигурен, че момчетата са пристигнали и да видя теб и мама за последен път.

Сълзи на разочарование напълниха очите й. Откъде се беше появило желанието на Майлс да се втурва към политически каузи, толкова далечни на възпитанието и наследството му? Семейството и приятелите му щяха да приемат убежденията му сериозно, ако той не ги променяше непрекъснато, но този път беше очевидно, че го губят завинаги. Той нямаше да има сили да прекоси океана отново. Нямаше представа как, но трябваше да го накара да остане, докато новата му страст не утихнеше, а Пърси и Оли щяха да променят намеренията му.

Тя прокара пръсти по необръснатото му лице.

— Поне остани, докато позаякнеш. Нека прекараме малко време заедно.

Майлс стисна ръката й, след това пое и другата и ги обърна, за да ги огледа.

— Колко работа са видели тези ръце още от ранна възраст. Мери… Мери… — Гласът му омекна от загриженост, която тя не беше чувала от години. — Ако си умна, ще се омъжиш за Пърси. Той е най-добрата партия в цял Тексас и е луд по теб. Не мисля обаче, че си умна, не и като жена. Умната жена знае кое е най-важното. Каква е ползата от огромната реколта, ако нямаш дом и любим човек, при когото да се прибереш? Не, ти ще послушаш сърцето си на плантатор, което казва, че не можеш да имаш и Пърси, и „Съмърсет“. Наистина не можеш, Мери. Гордостта му няма да го допусне.

Тя отдръпна загрубелите си, зачервени ръце и ги натъпка в джобовете на полата си. Лицето й гореше.

— Защо да съм аз тази, която прави жертва? Не може ли Пърси да се лиши от онова, което му е скъпо?

Майлс изви устни.

— Защото и той е глупак. Само че аз не съм. Затова си отивам у дома, при Мариета. — След тези думи той й обърна гръб и излезе, както правеше след всеки спор, откакто бе прочетено завещанието. На вратата подхвърли през рамо: — Кажи на всички, когато се видите у семейство Уоруик, че няма да дойда. Не искам да участвам в патриотичните глупости на кмета.