Лийла Мийчам
Пепел от рози (12)

12.

Хаубъткър, октомври 1919

Влакът закъсняваше. Поне за десети път през последните десет минути Мери сведе поглед към ревера на старомодния си тъмнозелен шивиотен костюм, преди да се вгледа за последен път в празните релси.

— Сигурно е тръгнал със закъснение от Атланта — подхвърли Джереми Уоруик, за да разсее сгъстяващото се напрежение сред малката група на перона. Джереми и Биатрис Уоруик, Ейбъл Дюмонт и Мери чакаха сред по-голяма тълпа, дошла на гарата, за да приветства „момчетата“ със завръщането им от войната. Гимназиалният оркестър беше тук, подреден и готов да засвири „Звезди и райета завинаги“ в мига, в който първият в униформа слезеше от влака. Надпис „Добре дошли у дома, синове на Хаубъткър“ беше закачен на входа на гарата, а друг се виждаше пред съда, където по-късно днес щеше да има парад.

Войната беше свършила преди почти цяла година, но не и за Майлс, Оли и Пърси и хилядите други членове на Американските експедиционни части, които бяха забавени във Франция, защото нямаше достатъчно кораби, които да ги приберат, или заради окупационните им задължения в Германия.

Единствено Пърси се прибираше без драскотина. Майлс беше сериозно обгазен в края на войната и вместо да го оставят, капитан Уоруик и капитан Дюмонт доброволно останаха и след подписването на примирието, за да помогнат за демилитаризирането на враждебната Рейнланд. Малко след Коледа, докато бил в окупационния гарнизон, Оли бил ранен от граната, която откъснала крака му от бедрото.

Семействата на завръщащите се войници ги очакваха дълги двайсет и шест месеца. Военните години бяха източник на предостатъчно тревоги, във вестниците непрекъснато разказваха за войници, преживели неописуеми болки и трудности в битките, а след това били поразявани от инфлуенцата, която върлувала в армията и покосявала по десет хиляди на седмица. Последваха новините за края на войната и те причиниха още повече мъка с разказите за ранени мъже в критично състояние, премествани от болниците в лагери, където трябвало да се възстановяват без медицинска помощ и лекарства.

Когато четяха всичко това, близките им съвсем изгубиха вяра. И без това беше ужасно, като си представяха как момчетата се бият в окопите, как треперят в палатките и нямат достатъчно гориво и одеяла през най-студените зими, поразявали някога Европа, но когато мислеха за Майлс и Оли, ранени, забравени, далече от дома, се притесняваха и за Пърси, застрашен от същата съдба. Всеки ден беше истински кошмар.

Поща не пристигаше нито от едната, нито от другата страна на Атлантика. В малкото писма, които се промъкваха успешно от Стария континент, войниците се оплакваха от безобразната пощенска служба, а пък семействата, получили известие, споделяха новините с всички останали и имаха чувството, че чуват жалните самотни викове, скрити между редовете.

Биатрис Уоруик, тъй като не намерила сили да откаже, позволила и на Луси да прочете писмата на сина й и тя ги препрочиташе отново и отново. Бившата съквартирантка на Мери вече се беше установила в „Мери Хардин-Бейлър“ и гостуваше често на „Хюстън Авеню“, където се възползваше от доброто възпитание на семейство Уоруик и не се колебаеше да им се натрапи в стаята за гости. Луси предпочиташе да нахалства у тях, вместо да отсяда в безрадостната къща на семейство Толивър, където очевидно не беше добре дошла.

Естествено, че и днес ще бъде тук, помисли си Мери с познатото раздразнение, когато погледна към Луси. Значително по-слаба, модерно облечена в патладжаненолилава рокля, която много й отиваше и подчертаваше извивките на фигурата й, Луси се разхождаше и не спираше да се оглежда в прозорците на гарата. Господи, това момиче умееше да се намърда там, където искаше. От готвачката на семейство Уоруик Мери беше научила, че Биатрис, страховита жена, която никой не можеше да накара да направи нищо против волята си, нямала представа как да се отърве от натрапницата, досадната Луси.

По-рано същия ден, когато родителите на Пърси я взеха в лъскавия им нов пакард — Луси се мъдреше на задната седалка — някогашната й съквартирантка беше във възторг, че е облякла старата си зелена рокля от шевиот.

— Изглеждаш чудесно — беше извикала тя, когато Мери вдигна старомодната си дълга пола, за да се качи. — От колко години само обожавам тази рокля.

— Също и Пърси — обади се провлачено Биатрис от предната седалка. — Колко предвидливо да облечеш нещо, което той помни, агънце. Толкова много неща се промениха, откакто момчетата заминаха.

Луси потъна в мълчание и когато Мери видя как се е нацупила, разбра, че най-сетне някой я е поставил на мястото й. В този момент Мери усети вълна от топла обич към Биатрис Уоруик. Знаеше, че тя я обича и уважава много повече от собствената й майка. Освен това тя никога не би допуснала някой да се отнася снизходително към момиче от техния кръг, особено натрапница, която не криеше намеренията си към сина й.

Мери я погледна — беше застанала изправена до съпруга си, облечена в костюм, с ръкавици, със скъпа черна шапка. Още откакто момчетата заминаха, тя се обличаше, както всички се изразяваха, във „вдовишки одежди“. Не че не вярвала, че момчетата ще се измъкнат от челюстите на смъртта, твърдеше тя. Това бил нейният начин да се бунтува срещу войната като цяло, срещу глупостта на нациите да разрешават несъгласията си по такъв варварски начин. Обличаше жалейни дрехи заради всички синове, които нямаше да се завърнат.

Мери премести поглед от Луси към Ейбъл Дюмонт. По изражението му й стана ясно, че бащата на Оли, вдовец още от времето, когато Оли беше на десет, си представяше как синът му ще слезе от влака с патерици — истинска трагедия. Беше уредил хирурзи в Далас да възстановят крака, доколкото беше възможно. Изпълнена със съчувствие към него, тя го хвана под ръка; беше си сложила ръкавици, за да скрие издайническите следи от работа. Ярко изразените му бръчки около очите се врязаха още по-силно, когато той се усмихна и я погали по ръката с разбиране. Мери се надяваше да й е простил, задето не е облякла красивата рокля в комплект с болеро, която висеше в гардероба й. Беше я обличала, за да я покаже на модно представление за универсален магазин „Дюмонт“. Като награда за участието им всички млади момичета, представили комисията, получиха роклите, които бяха показали. Мери беше напълно убедена, че модното представление е било организирано заради нея, за да може Ейбъл да й даде възможност да се сдобие с нова рокля, с която да посрещне момчетата при завръщането им. Тя оцени жеста, но Толивърови все още не бяха готови да приемат подаяния.

Отдалече се понесе дългоочакваното просвирване на влака.

— Чух го! — провикна се някой и тълпата се размърда отново, като заобиколи малката група от елита, пристъпила по-близо до ръба на перона.

Мери имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне, когато чу повторно свирката на влака и забеляза в далечината тънката нишка виещ се дим. Колко ли променен ще бъде… Пърси Уоруик, златното момче на града? Сигурно войната го е променила. Дали ще се върне все така небрежен, винаги готов да се разсмее, зареден със същата самоувереност, с която досега посрещаше живота? Все още ли желаеше да се ожени за нея?

Дори сега кръвта й кипна, когато си припомни последните им мигове заедно, на същото това място, преди повече от две години. Пред погледите на всички той я беше привлякъл до себе си… малък остров на интимност сред скупчилата се тълпа. Двамата почти не се виждаха, откакто той я закара вкъщи от гарата и деня, в който замина за офицерския тренировъчен лагер, нито пък през дните, когато се върна вкъщи преди заминаването отвъд океана. Дори тя да не прекарваше всеки ден в плантацията, а вечер да не свеждаше глава над счетоводните книги, тя се съмняваше, че той щеше да се опита да се срещне с нея. В момента беше решил да играе на изчакване, сигурна беше — чакаше да й омръзне да се занимава със „Съмърсет“ и да е рухнала от умора и отчаяние, когато най-сетне се прибереше вкъщи.

— Намеренията ми не са се променили, Мери — беше заявил той същия ден. — Когато се върна, имам намерение да се оженя за теб.

— Никога — беше се зарекла тя, а сърцето й биеше толкова силно, че беше сигурна, че и той го чува. — Не и ако това означава да се откажа от „Съмърсет“.

— Дотогава вече ще ти е омръзнало да се занимаваш с плантацията.

— Никога няма да ми омръзне, Пърси. Приеми го.

— Приемам единствено, че искам да се оженим.

— Защо? — попита тя и запомни завинаги как слънчевите лъчи си играеха в косата му, колко загоряла беше кожата му, искрите в бистрите му очи. Беше пъхнал островърхата си шапка под мишница. — Много мислих и реших, че това между нас… то си е най-обикновена похот. Това е, нали? Според мен ти дори не ме харесваш.

Той се беше изсмял.

— Че какво общо има харесването? Разбира се, че има похот, но аз искам да се оженя за теб, защото те обичам. Обичал съм те през целия ти живот, още откакто ми се усмихна от детското си креватче. Никога не съм и помислял да се оженя за друга.

Тя не можеше да повярва на думите му. Пърси, който можеше да има всяко момиче, което пожелае… влюбен в нея още откакто е родена? Как не беше разбрала?

През двайсетте и шест месеца на отсъствието му тя си припомни хиляди пъти онзи момент… спомни си как той си сложи шапката, как обгърна кръста й с ръка и я привлече до себе си, а след това я целуна… как двамата се откъснаха един от друг изтръпнали от желание, как не им стигаха силите да се разделят. Тя усети вълната на шок, която ги заля, забеляза стреснатия поглед на брат си, извитите вежди на Биатрис, колко бързо Ейбъл извърна поглед и най-сетне… примирената усмивка на Оли, когато приближи до нея, след като Пърси я остави, за да отиде при родителите си.

— Не се тревожи, Мери — беше казал той, а веселите искрици в очите му бяха изчезнали. — Ще се погрижа да се върне жив и здрав.

— Оли, скъпи… — Гласът й заглъхна, след като изрече името му. Едва тогава осъзна, че е била твърде сляпа, че се е интересувала предимно от себе си, за да забележи, че и Оли е бил влюбен в нея. Ето че сега се оттегляше от състезанието и освобождаваше място на Пърси.

— Погрижи се и за себе си, Оли — прошепна тя и го притисна до себе си с всички сили; шитата по поръчка униформа му беше отесняла, тъй като през отпуската у дома беше качил килограми.

Замислена за Оли, тя усети студени тръпки, породени от подозрение, което не я оставяше на мира, откакто пристигна телеграмата със съобщението за нараняването му. В малкото последвали писма той не казваше почти нищо. Семействата научиха единствено, че Пърси и Оли патрулирали заедно, когато граната се взривила наблизо. През дългите безсънни нощи Мери често се беше питала дали е възможно Оли да се е жертвал заради Пърси.

Побутна я тъмнолилав ръкав и Мери се обърна с раздразнение към приятелката си.

— Луси, дай на семейство Уоруик възможност първи да прегърнат сина си.

Сините очи на Луси потъмняха от обида.

— Да не би да мислеше, че няма да го сторя, Мери Толивър? Тъкмо ти би трябвало да си разбрала какви са чувствата ми към Пърси.

— Едва ли има човек, който да не знае какви са чувствата ти към Пърси.

— Много добре знаеш какво искам да кажа. — Луси говореше шепнешком, с раздразнение, така че семейство Уоруик да не я чуят. — Сигурно всички си мислят, че си въобразявам, че имам шанс с Пърси, но ти знаеш, че никога не мога да го спечеля. Само че нищо не е в състояние да ме спре да го обичам, да се моля за него и да се радвам, че се е завърнал жив и здрав и ще бъда тук, докато не се влюби в някоя друга.

— Май говориш за собствената си гордост — предположи Мери. Как бе възможно една жена да се изложи така безсрамно на болка, също като кутре, което оголва коремчето си, готово да бъде ритнато?

— Гордост ли? — изсумтя Луси. — Глупости на търкалета! Гордостта не е нищо повече от ограничение, което те притиска на тясно, откъдето никога повече няма да видиш какво лежи отвъд планината. Помисли си добре за гордостта, миличка. Тя лесно може да те погуби.

— Идват!

Влакът намаляваше скорост и приближаваше гарата. Всички извиха глави към локомотива. Ейбъл стисна здраво бастуна си и бавно се изправи. Мери напълно забрави Луси и усети как очите й парят. Сълзите вече се стичаха по лицето на Джереми Уоруик, а Биатрис извади огромна кърпичка, обточена с дантела, от черния ръкав на роклята и я притисна към устата си. Диригентът на оркестъра вдигна палката. Началникът на гарата се изпъчи до мястото, където щеше да спре влакът.

— Виждам ги! — избоботи мъж, слязъл на релсите. Мери позна фермера, изгубил най-големия си син при гората Бело. Той смъкна шапка, започна да маха и да крещи към лицата, които надничаха от прозорците. Мери бе обзета от желание майка й да е до нея, но тя лежеше изтощена, у дома, в леглото. Дългата й битка с алкохолизма най-сетне беше приключила, но цената накрая беше твърде висока. Единствено времето щеше да покаже дали е успешна, а също и волята на майка й за живот. Може би завръщането на Майлс щеше да помогне. Може би той се прибираше навреме, за да я спаси, и те отново щяха да станат семейство.

Луси изписка до ухото й. Влакът бавно проскърцваше, докато спираше, и всички на перона се вглеждаха към отворените прозорци, търсеха да зърнат познати усмихнати лица сред множеството униформи. Началникът на гарата се качи на влака.

— Защо се бавят? — нетърпеливо попита Луси.

— Сигурно са се събрали в коридора и чакат да слязат — предположи Биатрис.

— Може би Бен предупреждава момчетата, че навън чака цяла тълпа. — Джереми говореше за началника на гарата.

— Или пък синът ми има нужда от помощ — подхвърли Ейбъл. — Изпращат подобна информация по телеграфа.

— Бен щеше да каже, ако е чул нещо такова — отвърна разумно Биатрис.

— Ама къде, по дяволите, се бавят? — изхленчи Луси, докато множеството нервничеше в очакване.

Началникът на гарата се показа отново, застана на стъпалото и вдигна ръце към насъбралите се.

— Слушайте всички. Капитан Толивър, капитан Уоруик и капитан Дюмонт ще слязат след малко. Моля всички, освен семействата им, да се отдръпнат. Не забравяйте, че има и други пътници. Моля ви, пропуснете ги да минат до сградата.

— За бога, Бен — сряза го Биатрис. — Стига си приказвал и пусни момчетата да слязат!

Началникът се поклони и скочи на перона.

— Господа! — провикна се той към вагона.

Тълпата притаи дъх, след това проехтя мощен вик, когато Пърси се показа. Оркестърът засвири и посрещаните и Луси се втурнаха напред, но очевидно той търсеше с поглед някой друг. Мери бавно вдигна ръка и той я зърна, задържа погледа й в продължение на един дълъг, трогателен момент, преди да слезе и да потъне сред множеството. Тя успя да мерне униформеното му кепе, преди да го скрият високата шапка на Биатрис и едрите рамене на баща му. Горката Луси подскачаше зад тях като ярко новооперено пиле, изтласкано от гнездото, неспособна да пробие през стегнатите им прегръдки.

Мери усети как цялото й тяло тръпне от радост. Заля я облекчение. Той беше жив… беше добре… беше цял. Беше се завърнал у дома.

След миг се показа Оли и усмивката му грееше както винаги. Пръстите на Мери, скрити в ръкавицата, се притиснаха към устата й. Застаналият до нея Ейбъл се напрегна и извика задавено.

— Господи! Отрязали са му крака.