Лийла Мийчам
Пепел от рози (33)

33.

Историята на Пърси

Хаубъткър, октомври 1920

Влакът изтрополи на гарата със закъснение. Пърси спа неспокойно през седмицата, откакто се качи в Онтарио: ставаше преди зазоряване, за да пуши на платформата отзад, застояваше се след полунощ в бара, изпи литри кафе и се проклинаше, че се е проявил като истински глупак. Трябваше да каже на родителите си, че се прибира, но майка му щеше да съобщи на Мери, а той не беше сигурен как ще реагира тя, след като много добре помнеше раздялата им. Щеше да я изненада, да я притисне до себе си, да я целува до безсъзнание, да й повтаря, че я обича, че не дава пет пари за манията й по „Съмърсет“, достатъчно беше тя да се съгласи да се омъжи за него и да живеят завинаги заедно.

През последната нощ обаче спа дълбоко и не чу последното повикване за закуска и за малко да пропусне момента, в който Пайни Удс се показва от познатата му страна на Тексаркана. Събуди се стреснато, нахлузи панталоните и ризата си, мина бързо през вагоните, за да излезе на задната платформа. Стисна перилата, вятърът изду наполовина закопчаната му риза и той пое дълбоко тръпчивия въздух на Източен Тексас в началото на есента. И сега стоеше там, спомняше си времето, когато с момчетата се връщаха от Франция. Никога през живота си нямаше да забрави образа на Мери, застанала на перона с демодираните си дрехи, напрегната, но господи, беше толкова красива… неговата Мери. „Почти стигнахме… почти стигнахме… почти стигнахме…“, пееха колелата и той вярваше на обещанието им.

Точно така, почти беше стигнал вкъщи, почти усещаше прегръдката на Мери, която никога повече нямаше да напусне. Беше заминал наранен, гневен и решен да я изтръгне от мислите и сърцето си. Никога досега не си беше позволявал да свири втора цигулка в ничий живот, нямаше да допусне да заеме второто място и в обичта на съпругата си. Или щеше да е пръв, или всичко това трябваше да прекъсне.

Студът в канадските планини беше смразил самомнението му. Изолацията беше заличила гордостта му. Нощем в лагера слушаше как мъжете си разказват истории за жени, вникваше под хвалбите и долавяше тъгата им, горчивината, самотата и усещаше леденият вятър да го пронизва до онази негова част, която единствено Мери можеше да стопли. Един ден, докато сечеше и товареше дървета, извисили се чак до небесата, у него се разгоря желание по нея, по-разяждащо от глад, по-силно отколкото жаждата за глътка въздух или вода, или хапка храна.

В края на втория месец не издържаше повече. Беше почти на двайсет и шест. Копнееше за съпруга, дом и деца… за Мери. Искаше да е до сърцето му, в леглото му, да може да протегне ръка през масата и да я докосне, вечер да се отпуска на съседния стол. Можеше да се научи да свири и тази музика. Важното беше да попадне в оркестъра.

Отново застана в коридора. Влакът щеше да влезе в Хаубъткър след петнайсетина минути. Добре, че не съобщи на родителите си, че се връща. Така щеше да види Мери пръв. Днес майка му играеше бридж в кънтри клуба, а баща му щеше да е в кантората. Можеше да се качи в колата, без да се налага да дава обяснения. Ако не откриеше Мери вкъщи, щеше да поеме право към плантацията, а по-късно, след като се видеше с родителите си, щеше да им съобщи, че й е предложил брак.

В коридора се натъкна на младия прислужник негър, родом от Хаубъткър, който знаеше името му.

— Ама, господин Пърси, днес пропуснахте закуската. Искате ли да ви донеса нещичко дребно.

— Не, Тайтъс, благодаря. Пристигаме след няколко минути, а аз знам къде мога да си осигуря най-хубавата закуска от тази страна на Сабин.

— И къде е това, господине?

— На масата на Саси в Хаубъткър.

Тайтъс кимна.

— Тя работи в дома на госпожица Мери Толивър, доколкото си спомням. Май трябва да кажа „госпожа Оли Дюмонт“. — Той се усмихна доволно, че е запознат с клюките, и лампата в коридора хвърли ослепителен блясък по едрите му зъби.

Пърси усети как кръвното му пада рязко и се подпря на перилата отзад.

— Извинявай, Тайтъс. Какво каза?

— А, нищо. Вие тъкмо се прибирате, а те вече заминаха, но си мислех, че знаете за сватбата. Не че беше голяма. Госпожица Мери и господин Оли се ожениха бързо и неочаквано, щот той заминаваше за Париж за известно време. Пътуването имало нещо общо с магазина на баща му. Щели да съчетаят бизнеса с удоволствията.

Пърси усети пълната тишина, която познаваше от окопите, когато заряд на минохвъргачка беше паднал наблизо. В продължение на няколко парализиращи мига, докато всичко около него притъмня, той виждаше как устните на Тайтъс се движат, но до ушите му не достигаше и звук.

— Господин Пърси, добре ли сте? — попита Тайтъс и помаха с ръка пред втренчения му поглед.

Пърси едва намери сили да раздвижи устни.

— Ти откъде знаеш?

— Ами че всичко беше във вестника. Дори имаше снимка на младоженците. Госпожица Мери се беше нагласила в бяла рокля, а пък господин Оли се беше спретнал в един от елегантните си костюми. Господин Пърси, простете, ама не изглеждате много добре. Да ви донеса ли нещо за хапване?

— Не, Тайтъс, недей. Как изглеждаха? На снимката.

— Ами, той, господин Оли, беше наперен като младоженец. Има само един крак, знаете, но това не му пречеше да гледа госпожица Мери по единствения начин, по който един мъж… — Замълча засрамено и цветът му сякаш стана един нюанс по-светъл. — Искам да кажа… тоест… то…

— Знам какво искаш да кажеш. Разправяй за госпожица Мери.

— Тя, госпожица Мери, не беше толкова наперена. Повечето жени не са, когат се омъжват… — Прислужникът отново се притесни. — Искам да кажа, че госпожица Мери е трябвало да се занимава и със сватбата, и да се подготви за дългото пътуване до Европа. То туй е достатъчно да те изтощи… — Тайтъс замълча. — Господин Пърси, май чаша кафе ще ви дойде добре. Връщам се веднага.

Пърси се облегна тежко на ламперията в коридора. Невъзможно. Сънуваше. Мери не можеше… не би се омъжила за друг, освен за него. Двамата си принадлежаха. Те бяха едно. Това беше грешка. Последва опипом перилата, докато стигна до своя вагон. Отпусна се тежко, неспособен да повярва, докато най-сетне чу прислужника на вратата. Облегна се на мивката и закопча ризата си.

— Влез! — провикна се той със спокоен глас. Не можа да познае себе си. Устата му беше изтъняла, безкръвна. За пет минути беше остарял с десет години. — Остави го там, Тайтъс. Бакшишът е на нощното шкафче.

— Ще си взема само петаче, господин Пърси. Добре дошъл у дома.

Вероятно беше станала грешка, повтаряше си той. Само че умът му потвърждаваше онова, което сърцето отхвърляше. Нямаше никаква грешка. Мери се беше омъжила за Оли, за да спаси „Съмърсет“, след като той я беше отхвърлил и като кръгъл глупак беше избягал, без да каже и дума. Как бе възможно да му причини подобно нещо, как можа да се омъжи за най-добрия му приятел, за мъж, когото не обичаше и никога нямаше да обикне като него… нямаше да го обича така, както Оли заслужаваше да бъде обичан.

Заби юмрук в стената до огледалото и се отпусна на леглото, докато болката утихне. Яростта му, насочена колкото към него самия, толкова и към Мери, заплашваше да го задуши. Пристигна в Хаубъткър подпрян на рамката на леглото в купето, стиснал глава между ръцете си, а недокоснатото кафе беше изстинало на нощното шкафче.

Още преди влакът да спре, той скочи и се провикна към Айзък, един от двамата собственици на таксита в Хаубъткър.

— Къщата на семейство Толивър на „Хюстън Авеню“ — нареди той, хвърли багажа си във файтона и се качи до кочияша, защото искаше да почувства освежаващия октомврийски вятър по лицето си. Щом Айзък спря конете пред верандата на семейство Толивър, той скочи. — Чакай ме тук — заповяда той и хукна към входната врата.

Саси отвори, когато чу нетърпеливото звънене на камбаната.

— Я най-добре влезте — рече тя, прочела изражението му, а отпуснатата й долна устна потвърди казаното от Тайтъс.

— Истина е, нали? — изстреля Пърси.

— Ожениха се вчера и заминаха с влака в пет. Всичко стана толкова неочаквано, ама заради господин Оли, щот трябвало да замине за Париж за някакви дрехи, поне така каза госпожица Мери.

— Какво означава това „поне така каза госпожица Мери“?

Саси сви рамене и отпусна ръце на пъстрата си престилка.

— Така каза, това е. Господин Оли я обича, ако т’ва ще ви утеши, господин Пърси.

Гласът му трепереше от мъка, когато попита:

— Защо го направи, Саси? — изплака той.

Саси го прегърна, привлече главата му до рамото си и го погали по косата.

— Тя тъгува много за вас, господин Пърси. Разболя се от толкова болка. Мислеше, че сте заминали завинаги. Господин Оли й помогна да се измъкне от кашата със „Съмърсет“, а тя сигурно е решила, че му е длъжница. След като нямаше да се омъжи за вас, за кого друг?

Пърси се разрида на рамото й.

— Какво направих, Саси?

— Млади бяхте, това ви е грешката и на двамата с госпожица Мери. Любовта не трябва да ходи при младите. Само старите имат достатъчно акъл, та да се отнесат както трябва с нея. Бих ви предложила нещичко, но в таз къща няма и капка.

Пърси се изправи, извади си кърпичката и избърса лице.

— Няма нищо — отвърна той. — Няма проблем да си намеря бутилка.

Когато се върна при таксито, попита:

— Колко искаш за бутилката джин, дето я криеш под седалката, Айзък?

— Два кинта. Наполовина пълна е.

— Ще ти дам петарка, ако ми вземеш още една на път към мястото, на което отиваме.

Айзък изплющя с юздите по задницата на сивата кобила.

— Ще го уредим, господин Пърси.

Половин час по-късно Пърси слезе пред хижата в гората. Извади десетачка и я подаде на кочияша.

— Айзък, дай ми двайсет и четири часа, без да казваш на никого, че съм се прибрал и къде съм. След това се обади на родителите ми и им кажи да ме приберат от тук.

— Както кажете, господин Пърси.

Биатрис дойде да го вземе сама. Баща му бил в кантората, когато Айзък телефонирал. Пърси научи по-късно как майка му наредила в конюшнята да подготвят двуместната карета, след което избрала някои неща от килера. После се качила в стаята му, за да събере дрехи в един куфар. Пъхнала вътре шапка и ръкавици и без да каже на икономката къде отива, подкарала двойката дорести коне към хижата в гората.

Завари сина си да лежи буден на канапето, прежълтял, със стъклен поглед, вперен в тавана. Слънцето от отворената врата падаше по наболата руса брада и двете празни бутилки джин на пода. Хижата вонеше на евтин алкохол и повръщано, полепнало по предницата на ризата.

Биатрис остави вратата отворена, вдигна прозорците и запали огън в печката. Свали мръсните дрехи на Пърси, след това го отведе гол под душа край езерото и изпомпваше вода, докато той се насапунисваше разтреперан под студените струи. Той се избърса с кърпа и се уви в одеялото, което тя му подаде, след това се върна в хижата и седна пред чиния гореща, домашно приготвена супа и чаша прясно сварено кафе. След това заговориха.

— Обичам я, мамо, и тя ме обича.

— Очевидно не толкова, колкото обича „Съмърсет“, а ти колкото гордостта си.

— По дяволите да върви гордостта ми. Не си струва цената, която платих, за да я запазя.

— На един мъж ще му бъде безкрайно трудно да живее със съпруга, която поставя името на семейството и интересите си над неговите. Отначало може и да се получи, но с течение на времето… след като страстта отшуми…

— Можех да живея с манията й, а страстта ни никога нямаше да си отиде.

Биатрис въздъхна, без да спори. Щом погледна изражението на сина си, веднага прие думите му.

— Сигурно целият град знае защо Мери се омъжи за Оли? — Зададе въпроса тихо, с надеждата да чуе, че греши.

Тя вдигна чинията от масата.

— Така е, сине, за хората от града няма съмнение, че Мери се омъжи за Оли, за да спаси „Съмърсет“.

— Ами ти какво мислиш?

— Ти постъпи неразумно, като я остави, сине. Тя имаше нужда от теб. Към кого друг, освен към Оли можеше да се обърне, когато мислеше, че си я изоставил завинаги? Беше сама. Оли беше до нея…

Пърси стисна глава с ръце.

— Господи, мамо. Как ще се справя?

Биатрис отпусна ръка върху русата коса, също като свещеник, който дава благословия.

— Трябва да ги обичаш колкото досега, Пърси, но не поотделно. Това ще бъде твоят дар за тях. Когато се върнат, ще търсят прошка и ти трябва да им я дадеш искрено, без уговорки, като бяла роза. Трябва да простиш и на себе си.

— Как да го направя? — простена Пърси и вдигна насълзени очи към лицето на майка си.

Биатрис се приведе и нежно избърса сълзите на сина си.

— Като си напомняш, че трябва да приемеш онова, което не можеш да промениш. Като го приемеш — особено ако двамата са щастливи заедно, — ще откриеш силата да си простиш.

Успокоен от думите на майка си, Пърси изпи още една чаша кафе, разтреби хижата, облече чистите дрехи, които тя беше донесла, и се прибра вкъщи с нея. Същия следобед безупречно облечен и избръснат, той изненада баща си в кантората на фирма „Уоруик“.

Джереми не скри радостта си, че го вижда. Гордостта му личеше в ръкостискането и блесналите очи. Синът му беше преминал достойно през кръщението на огъня, беше вдигнал гордо глава, докато обикаляха фирмата и персоналът го приветства с добре дошъл. Закален от войната, преминал изпитанията на бойното поле, закоравял след преживяната загуба, той се бе превърнал в сериозен мъж и баща му беше сигурен в това, когато остави купчина доклади на бюрото.

— Когато ги прочетеш — започна той като човек, който мислеше единствено и само за бизнес, — ще се съгласиш, че е време да разширим дейността си в Канада.