Лийла Мийчам
Пепел от рози (37)

37.

Старата година приключи, а новата 1922 донесе подобрения и придобивки за фирмите на триумвирата на Хаубъткър. В отсъствието на Мери Хоуги Картър беше управлявал „Съмърсет“ изненадващо успешно и беше прибрал реколта, която й позволи не само да изплати дълга си щатска банка „Хаубъткър“, но и макар че не й останаха средства, да подобри напоителната система в плантацията. Семейство Уоруик откриха няколко клона за добив и обработка на дървен материал, затова смениха името на фирмата на „Уоруик индъстрис“, а Оли Дюмонт отвори втори магазин в Хюстън.

С наближаването на пролетта фигурата на Луси се разшири до неузнаваемост. Клатушкаше се на всяка крачка и бебешки меката й кожа непрекъснато блестеше от пот заради нечуваната жега. Тъй като не можеше да излиза заради огромното си туловище, тя се сближи с Биатрис през последните седмици на бременността. Пърси на няколко пъти се натъкна на двете жени, седнали заедно, докато шият бебешки дрешки и си говорят тихо като стари приятелки.

— Тъжно ми е да я гледам, когато ти влезеш в стаята — сподели Биатрис със сина си. — Прилича на ръмжащо кутре, размахало опашка.

— Знам, мамо.

След празненството по случай завръщането на семейство Дюмонт Пърси свикна да се отбива в дома им след работа, поне два пъти в седмицата. Въпросът никога не бе повдиган, но Мери и Оли се настаниха в къщата на семейство Толивър и оставиха Ейбъл да скучае сам в приличния на замък семеен дом в края на улицата. Пърси очакваше да има неловко мълчание, когато се отбие у тях в понеделника след партито, но той жадуваше за компанията им и беше привлечен от бебето, чийто образ почти не напускаше мислите му. Трябваше да се сети, че Оли няма да му позволи да се чувства неудобно.

— Пърси, приятелю! — бе извикал старият му другар, когато му се обади по телефона в магазина. — Тъкмо посягах към слушалката, за да ти звънна. Исках да те поканя у нас след работа, да обърнем заедно една бутилка. Мери може и да не остане с нас. Нали знаеш как е, когато се засажда памукът.

— Знам — отвърна тихо Пърси.

Само че Мери се оказа у дома, отпиваше лимонада и полюшваше бебето, слушаше двамата мъже, които минути след като се събраха, заговориха както едно време. Пърси предположи, че Мери си мълчи, защото не е сигурна за отношението му към тях двамата. Той си каза, че ще отнеме време, докато разбере, че идва само като приятел. Не биваше да позволява бракът й да го лиши от единствените двама, които го даряваха с щастие. А сега вече и Матю.

Луси никога не присъстваше на тези сбирки. Не беше поканена, а доколкото Пърси можеше да прецени, тя нямаше представа, че им ходи на гости. Двете жени не направиха опит да се видят отново след партито и той реши да не се намесва. Отсъствието на съпругата му му даваше възможност да се забавлява, да се отпусне, да се порадва на детето; то вече го познаваше, махаше с ръчички и крачета и започваше да гука, щом го видеше.

Скоро Мери се поотпусна и стана почти каквато беше едно време, така че се смееха заедно и се преструваха заради всички, на които държаха, че любовта им не е съществувала. По взаимно, негласно споразумение избягваха физически контакт, не се поглеждаха в очите, а Оли и Матю бяха параваните, през които двамата успяваха да се зърнат.

Понякога, когато Пърси пристигнеше, Мери беше все още в плантацията, отсъствието й беше очаквано, но също така обидно. Не трябваше ли в този късен час да е у дома, при съпруга и сина си, питаше се той, но в тези часове двамата с Оли можеха да останат сами с кръщелника му. Оли изнасяше малкия на заградената с мрежа против комари веранда, за да усети вечерния полъх, и двамата с Пърси си говореха, пийвайки се редуваха кой да люлее люлката.

— Пак си ходил у семейство Дюмонт, нали? — попита Луси една вечер. Беше в салона и подгъваше последната синя дрешка за бебето.

Той направи кисела физиономия, сякаш се изненадваше, че тя знае за посещенията му, макар вече да бе наясно, че почти нищо не убягва на съпругата му.

— Можеше и ти да дойдеш.

Луси захапа ожесточено конеца с малките си остри зъби. Пърси я съжали и й подаде ножиците, които тя сама не можеше да достигне. Тя ги взе, без да му благодари, клъцна конеца и продължи:

— За да те гледам как се лигавиш с Матю ли?

Пърси въздъхна.

— Не ти ли стига, че ревнуваш от Мери? И от сина й ли трябва да ревнуваш?

Луси отпусна ръце върху огромния си корем. Погледна го по-мило. По време на разговора им той беше останал прав. Никога не оставаше достатъчно дълго при съпругата си, за да седне.

— Добре, ревнувам. Ревнувам от всичко, което тя има, а би трябвало да е мое.

Той усети хладна тръпка по гърба си. Сви вежди.

— Това пък какво трябва да означава? — попита той по-остро, отколкото възнамеряваше.

— Много добре знаеш какво означава. Тя… ти си й приятел, а сега стана приятел и на сина й.

Пърси изпусна сдържания дъх и посегна към ръката й.

— Искам да сме приятели, Луси, но ти не ми позволяваш.

Тя го погледна, сякаш бе хипнотизирана от неочаквания допир на ръката му.

— Ами, ще… ще се опитам да бъдем приятели заради бебето, така или иначе няма да получа нищо друго от теб. — Вдигна сините си очи, без да крие желанието си. — Не говорех сериозно, когато ти казах, че няма да те допускам до бебето. Искам… искам да опознае баща си.

— Знам, че не говореше сериозно — успокои я той и пусна ръката й. — Знам, че не си казала сериозно много неща.

Няколко седмици преди да се роди бебето Оли помоли Пърси да го откара до Далас, за да му вземат мерки за изкуствен крак, първия, който изявяваше желание да пробва.

— Бих отишъл и с влак — обясни той, — но проклетиите са толкова неудобни, да не говорим, че на тях не може да се разчита. Не ми се иска да моля Мери, защото е насред чистенето на памука. Тя, разбира се, ще зареже всичко на секундата, но просто не е нужно, освен това… — Оли посочи подгънатия си крачол, — при дадените обстоятелства, предпочитам ти да ми правиш компания.

У Пърси се надигна възмущение към Мери и остави в устата му кисел вкус като от пресечено мляко. Съгласи се, че в този случай помощта му е по-подходяща, отколкото тази на Мери, но остана с впечатление, че Оли не смее да иска от съпругата си да изпълнява задълженията си, докато има работа в плантацията. Мери и проклетият й памук.

— Ами Матю? — попита той. — Къде ще го оставим, докато ни няма?

— Няма проблем. Саси обича момчето като свое дете.

Пърси сподели за молбата на Оли с Луси. От вечерта на последното примирие двамата успяваха някак да се спогодят. Той знаеше, че тя се страхува от раждането и също се страхуваше за нея. Тя не обичаше да чете, затова той беше извадил книгите за раждане от библиотеката и вечер й ги четеше на глас. Луси слушаше внимателно и след това обсъждаше чутото с него, без следа от враждебност.

Примирието им едва се крепеше и Пърси я попита с чувство на вина дали има нещо против да замине в такъв момент. Както обикновено, тя го изненада.

— Трябва да го заведеш, Пърси. Знаеш защо Оли не иска да замине с влак, нали?

Той призна, че няма представа.

— Ами, защото… Вие колко дълго пътувахте с влака от Ню Джърси?

— Около шест дни.

— Представяш ли си как се е чувствал Оли, какво му е било през тези дни и нощи, докато се е връщал към Хаубъткър без крак? Нищо чудно, че не обича влаковете. Трябва да го закараш. Аз съм добре. Майка ти и баща ти ще се грижат за мен, но за всеки случай ще те изчакаме да се върнеш. — Тя му се усмихна и му върна спомена за старата Луси. Държанието й напоследък му напомняше за момичето, което беше, преди да се оженят. Промяната не беше — както би казала майка му — „престорена“, ами се дължеше на истинско желание да станат приятели.

— Благодаря ти, Луси — отвърна той на усмивката й. — Ще се върна веднага щом мога.

Пърси тръгна с просторния шестцилиндров седан пакард, но пътуването до болницата за ветерани в Далас се оказа дълго и горещо. Когато пристигнаха, Оли беше зачервен от жега и изтощение. Челото му беше мокро от пот, яката на ризата му бе подгизнала, а Пърси го заболя, като наблюдаваше колко трудно приятелят му излиза от автомобила. Дотича санитар с инвалидна количка, но Оли отказа да седне в нея и нагласи патериците под заякналите си мишници.

— Да вървим да ги сразим, Пърси, приятелю — рече той и пое след санитаря, който тласкаше напред празната инвалидна количка.

Забавиха се безкрайно дълго, докато попълнят бланките за постъпване в болницата, но най-сетне пристигна служител, стиснал под ръка медицинския картон на Оли, за да го отведе до кабинета за преглед. Намираше се в края на дълъг коридор и Оли погледна ужасен разстоянието.

— Спокойно, мой човек — успокои го Пърси и го последва. — Още няколко метра.

Бяха почти на края, когато Оли изпъшка.

— Пърси, отново не си чувствам крака, а и болката. Май ще седна в инвалидната количка.

Беше твърде късно. Единственият му крак се подгъна и той падна напред с разкривено от болка лице. Патериците и картонът на метална подложка издрънчаха на пода, докато служителят и Пърси се опитваха да го прихванат. Служителят хукна да повика санитари с носилка, а Пърси разхлаби вратовръзката на Оли и разкопча най-горните копчета на ризата му с разтреперани ръце. Видя отново тялото на приятеля си напълно безпомощно, потънало в кръв край пътя, под артилерийски обстрел.

— Да не виждам това изражение — нареди Оли с решителна усмивка. — Понякога се случва и се превръщам в парче разтреперана плът с изопнати докрай нерви, но преминава. Просто приготви по чаша скоч, когато се измъкнем оттук.

— Ще трябва лично да го сваря — отвърна Пърси.

Донесоха носилка и двама санитари прехвърлиха Оли на нея.

— Господине, ако вземете картона и го донесете, ще ви бъдем много благодарни — помоли единият. Пърси взе и патериците, и картона. Ръцете му продължаваха да треперят. Трябваше му минута, за да се овладее и да успокои собствените си нерви, преди да последва мъжете в бели престилки по коридора, но когато стигна кабинета за прегледи, те бяха вкарали носилката в стая, на която беше сложен надпис „Влизането забранено“.

Реши, докато изчаква някой да поиска картона, да разбере какво е състоянието на Оли. До днес не бе имал представа, че той продължава да изпитва болка в липсващия крайник. Никога не му се беше оплаквал, но Пърси добре разбираше каква е причината. Макар и умен човек и невероятен приятел, Оли знаеше, че нищо не се вклинява по-силно в приятелството от чувството за вина.

Първо бе приложен армейски доклад, написан бързо и нечетливо от полевия лекар, каквито бе чел десетки пъти на картоните, закачени на рамките на леглата на ранени, които бе посещавал в палатковите болници. В него на медицински жаргон беше описано нараняването на Оли, ампутацията, а след това в заключение към доклада имаше допълнително написан ред, който смрази кръвта му. Прочете го веднъж, разтри очи, за да се увери, че не му се привижда, след това го прочете отново. „В резултат на нараняванията на капитан Дюмонт, уретерът е податлив на инфекции поради задържане на отпадъчни секрети, които обикновено се изхвърлят с урината, а непоправимите наранявания на пениса не позволяват органът да бъде използван за полов акт и създаване на потомство.“

Металната подложка отново издрънча на пода. Пърси не чу звука. Скочи от стола и се заклатушка към отворения прозорец, за да си поеме дъх. Притисна чело към хладната рамка, за да накара стаята да спре да се върти. „Боже господи… Боже господи…“

— Добре ли сте, господине?

Беше санитарят, дошъл, за да вземе картона. От мястото си до прозореца Пърси прошепна:

— Добре съм. Погрижете се за капитан Дюмонт.

Срути се на стол до отворения прозорец и притисна длани към главата си. „Матю… е негов син…!“ Очевидният начин, по който се бяха развили събитията, се разгърна в мислите му като лента от нямото кино. Мери е разбрала, че е бременна, след като той беше избягал в Канада. Чакала е, но той така и не се беше върнал. Най-сетне се обърнала към единствения мъж, който можел да спаси нея и детето. „Оли беше тук“, нали така каза майка му. И така, Оли се оженил за нея и се съгласил да отгледа сина й като свое дете… Оли, който не би могъл да й даде други деца… който не би могъл…

Отпусна глава в ръцете си и простена, заливаха го дълбоки, неовладени приливи на мъка и го потапяха в бездната на отчаянието. Санитарят се върна трийсет минути по-късно и го откри отпуснат на стола под отворения прозорец, втренчил напред празен поглед като мъртвец, с посивяло, набраздено от сълзи лице.

— Моля да ме извините, господине, — каза той с неприкрито неудобство, — но идвам да ви съобщя, че капитан Дюмонт ще бъде хоспитализиран, докато не му сложат протезата. Това ще отнеме около седмица. Дадоха му успокоително и сега спи дълбоко. Можете да го видите в отделение Б, в часовете за свиждане от шест до осем довечера.

Неловката среща така и не се състоя: когато се обади у дома от болницата, Биатрис го накара да се върне незабавно. Беше станал баща.