Лийла Мийчам
Пепел от рози (10)

10.

Когато най-сетне седна във влака, Мери помаха за сбогом на Луси, която остана самотна на перона да чака каруцата за мляко, впила очи в прозореца на Мери, докато влакът не зави и тя не се скри от поглед. Мери свали шапката си и уморено въздъхна. Луси Джентри я изтощаваше.

Все още не се беше съвзела от шокиращата сцена отпреди две вечери, когато Луси научи, че Пърси се е записал в армията. Тя попита дали има писмо „от къщи“ — предположение, с което винаги пилеше нервите й. Мери й подаде писмото на Майлс и зачака покривът да се срути. Все едно, че наистина се срути. Както очакваше, Луси изпадна в истерия, разрида се, разпищя си и зареди ругатни с пълно гърло, започна да хвърля книги, да мята дрехи из цялата стая, запрати малкото си плюшено мече през прозореца. Мери никога не беше ставала свидетелка на такава мъка и гняв, нито пък беше чувала подобен език. Всички момичета на етажа дотичаха, включително и отговорничката, която не спираше да повтаря „Престани!“, докато наблюдаваха как Луси се освобождава от завладелите я демони и отблъсква онези, които се опитваха да я успокоят.

Мери стоя настрани и най-сетне Луси се свлече на пода, в ъгъла на стаята им, и зарови обляното си в сълзи лице в ръце. Насъбралите се момичета, започнаха да се разотиват и Мери тихо увери отговорничката, че ще я накара да си легне. Луси щяла да се оправи. Получила тежки новини и това бил нейният начин да се справи.

След това Мери пристъпи до Луси и я прегърна като дете. През памучната тъкан на роклята набитото й дребно тяло й се стори неестествено влажно и топло. От нея се разнасяше неприятен мирис, сякаш обзелата я горчивина се излъчваше през порите й. Въпреки това Мери държа ръката й, докато и последните тръпки и ридания не спряха.

— 3-з-защо не е поискал д-д-да го освободят? — заекваше и хълцаше Луси, докато си поемаше дъх. — Т-т-той има право да бъде освободен.

— Защо не го е направил нито един от тях? — запита в отговор Мери и приглади влажните кичури по челото й. — Това не е за тях.

Луси стисна ръката на Мери.

— Няма да го убият! — извика тя и я погледна с трескави очи. — Знам, че ще се прибере. Сигурна съм! Ще сключа сделка с Господ. Ще му обещая да съм добра. Сигурна съм, че мога да бъда добра. Ще се откажа от…

— Ругатните ли? — подхвърли с усмивка Мери и с облекчение забеляза как по лицето на съквартирантката й се разлива глуповата усмивка.

— И това, господи, ако се налага.

На следващата сутрин, когато Мери се събуди, Луси беше излязла, а леглото й не беше оправено. Беше оставила бележка. „Отивам на служба. Луси“

Все още разтърсена от силата на чувствата, на които беше станала свидетелка, изплашена от искреността й, Мери оправи леглото й и смени пропитите с пот и сълзи калъфки на възглавниците с нови. Беше силно притеснена за съквартирантката си. Как бе възможно да изпитваш подобни чувства към мъж, когото почти не познаваш, и да се надяваш, че той изпитва същото към теб.

Луси Джентри нямаше никакъв шанс с Пърси Уоруик. Той щеше да избере красива, интелигентна и начетена жена, истинска дама. Никога нямаше да се примири с нещо по-малко, а Луси, макар да беше очарователна по един доста странен начин, не отговаряше на нито едно условие. Тя говореше грубо, липсваше й финес и Пърси едва ли щеше да понесе подобно нещо. Оценките й бяха добри, смятаха я за умна ученичка, но онова, което останалите възприемаха като интелект, за Мери беше хитрост. Беше забелязала, че Луси умее да се представя за начетена. Четеше повърхностно, задържаше вниманието си на заглавията и притежаваше удивителното качество да убеди околните само с няколко умело подбрани факти, че е прочела и научила всичко. Освен това Мери подозираше, че отличните постижения на Луси в учението са постигнати с измама. Като помощничка на учителите тя имаше достъп до предложенията за изпити и затова знаеше предварително на какво да обърне повече внимание.

Дори бедността й беше измама. Луси наистина учеше благодарение на стипендия, беше постъпила с блестящи препоръки, но не беше на ниво за „Белингтън Хол“. Въпреки това тя разполагаше с малък попечителски фонд, оставен от майка й, с който можеше да подмени безнадеждно остарелите си дрехи, които висяха в гардероба. Въпросните дрехи бяха нещо като знаме. След като не можеше да бъде най-елегантната, тогава щеше да е с най-окаян вид. Мери не разбираше този неин подход и не вярваше в искреността й. Това бе някакъв нелеп бунт, по-скоро поза, въпреки че благодарение на викторианския си гардероб Луси ставаше симпатична както на момичетата, така и на преподавателите.

Мери свиваше рамене пред тези дребни недостатъци, сякаш бяха незначителни черни петънца върху едра ябълка. Можеше да се изгризе здравото, но Пърси не би допуснал подобно нещо. Пърси щеше да си избере най-примамливата ябълка от купчината.

Един ден, обзета от възмущение, Мери каза на Луси, че много добре знае за безсмисленото й увлечение по Пърси и че е напълно умопомрачена, ако допусне това да повлияе на бъдещето й. Тогава Луси изтърси пълна глупост.

— Искаш го за теб!

Мери така се стъписа, че остана с отворена уста.

— Какво? — викна тя.

— Чу ме — нацупи се Луси. — Недей да отричаш. Цял живот си го искала.

Мери имаше чувството, че гласът на съквартирантката й идва от дълбок кладенец. Тя да ламти за Пърси Уоруик? Че Луси би имала по-голям шанс с него.

— Това е нелепо — беше се опитала да негодува тя. — Първо, аз не се интересувам от Пърси, но дори да се интересувах — тя вдигна ръка, за да спре напиращите думи на Луси, — той изобщо не се интересува от мен. Той дори не ме харесва.

— Не те ли харесва? — учуди се Луси. — Че защо?

— Свързано е с начина, по който възприемаме семействата си, кои сме и с какво се занимаваме.

— Говориш за семействата Толивър и Уоруик ли?

— Да. Двамата с Пърси възприемаме различно задълженията и отговорността си към наследството. Аз мисля по един начин, а Пърси по друг. Прекалено сложно е, за да ти обяснявам, но ми повярвай, че не се понасяме. Да знаеш, че не съм ти пречка по пътя към Пърси. Просто… просто…

— Просто какво? — Луси присви очи.

Мери прехапа устни и се сдържа. Много й се искаше да каже: „Просто ти не си от жените, които той харесва. Нито си красива, нито умна, нито изискана, а Пърси харесва жени с такива качества.“

Луси я наблюдаваше внимателно, след това отметна глава назад и се изсмя.

— Просто не съм достатъчно добра за него, това ли било?

Мери се замисли над думите й. Тъй като тя открехна вратата, сега се откриваше възможност да й каже истината, но сърце не й даде.

— Не става въпрос дали си достатъчно добра, Луси. Ти си достатъчно добра за всеки мъж, за бога. Просто знам какво представлява Пърси.

— И не съм жената, която той ще хареса.

— Ами… не, не си.

— А какъв тип трябва да бъда?

— Като дрезденски порцелан. Сладурана. Миличка. Да не притежаваш и капчица оцет в кръвта.

— Каква досада! — възкликна Луси. — Ами къде остава страстта? Ами сексът?

Мери зяпна. Откъде беше научило това момиче за подобни неща? Ако госпожица Пийбоди я чуеше, щеше да получи удар. Затова продължи тихо:

— Доколкото знам, женската нежност и изтънченост стимулират сексуалността на Пърси.

— Мери Толивър — тропна с малкото си краче Луси, — да не би да се опитваш да ми кажеш, че си живяла с Пърси Уоруик и не си разбрала що за жени харесва? Пърси иска огън и жупел в жената. По дяволите да върви дрезденският порцелан. Той иска жена, за която няма да се страхува, че може да се счупи, която да сграбчи, която да откликва на всеки негов тласък…

— Луси! — Мери скочи, а по бузите й изби руменина, сърцето й затуптя както преди три лета, когато Пърси задържа погледа й от другия край на моравата пред съда. — Не разбирам откъде знаеш толкова много за сексуалните предпочитания на Пърси, след като двамата едва се познавате. Не, не ми казвай. Може и да си права, но нямаш късмет.

— Защо? — попита Луси.

— Защото си… прекалено ниска.

Луси се разсмя отново.

— Ще видим. Има начини този дребен проблем да бъде разрешен и се обзалагам, че Пърси е добре запознат с тях.

Разговорът разведри отношенията им и двете започнаха да прекарват заедно значителна част от времето си, сякаш бяха първи приятелки. Всъщност, не бяха и го знаеха. Мери никога не би доверила тайните си мисли на момиче като Луси, тъй като се съмняваше, че тя би запазила тайна, а пък Луси бе наясно, че Мери никак не одобрява факта, че тя преследва открито Пърси, макар да го приемаше добродушно, както и много други неща.

— Според теб, Мери Толивър, може и да не съм достатъчно добра за него, но за Пърси може и да не е така. Любовта ми ще го заслепи.

— Той познава любовта на мнозина, Луси. Нито една досега не е успяла да го заслепи.

— Само че никога досега не се е сблъсквал с любов като моята. Така ще го изпепели, че когато погледът му се избистри, аз ще бъда единствената жена, която заслужава. Любовта ще ме превърне в единствения избор за него.

Докато седеше във влака, благодарна, че колелата я доближават до дома, Мери отпусна глава назад и затвори очи. Горкичката Луси. Вероятността Пърси да се влюби в нея бе, колкото някой кораб да заплава по сушата.