Лийла Мийчам
Пепел от рози (23)

23.

Зад тях се вдигаха облаци прах, когато Мери се нахвърли върху Пърси.

— И къде точно отиваме?

— В хижата. Ще си направим пикник, ще пийнем нещо, ще поговорим.

— Хижата ли? — Стомахът й нервно се сви. Спомни си, че Пърси беше споменал хижата, когато каза, че искал да я пъхне под душа и да я насапуниса цялата. В онзи ден той я беше заварил в полето на „Съмърсет“ в неугледен вид — оттогава беше минала цяла вечност.

— Все още ходя там на лов и риболов.

— Сигурно там водиш и жените си.

Той я погледна.

— Както кажеш.

— Нищо не казвам, Пърси Уоруик. Нямам намерение да се превръщам в една от жените ти.

— Не искам да се превръщаш в една от жените ми. Искам да ми станеш съпруга.

Всеки нерв в тялото й потръпваше.

— Невъзможно.

— До скоро и аз мислех така, но вече съм готов на компромиси.

Тя възкликна изненадано:

— Компромиси ли? За това ли било предложението?

— Аха. Ще ти разкажа повече, след като те нахраня.

Мери се опита да наложи на сърцето си да се успокои. Бяха попадали вече в този капан. Тя си спомни думите на Пърси в онзи далечен ден в „Съмърсет“. „Наречи го, ако искаш мъжко самодоволство или арогантност или пък го отдай на силата на любовта, но съм убеден, че сама ще пожелаеш да се откажеш от «Съмърсет».“ Сигурно вече беше разбрал, че това е невъзможно. Не може да не знаеше, че след като самоубийството на майка й не я беше отказало от всеотдайността й към „Съмърсет“, нямаше да успее и той, независимо какво кажеше или направеше. Беше изгубила твърде много, беше пожертвала твърде много. По своя криворазбран от другите начин — Пърси никога нямаше да го проумее — тя смяташе, че е нейно задължение да превърне плантацията в печеливша. Никога нямаше да се съгласи на компромис, който би попречил на целта й.

Негова съпруга, каза той, не любовница. Защо иска да се оженят точно сега? Никога нямаше да успее да заличи образа на тялото на майка си, увиснала на кремавите ленти, които беше оплела, за да използва като въже. Въпреки че лицето й беше гротескно подпухнало, а езикът й беше щръкнал навън, по устните й се бе изписало задоволство. Не бе възможно Пърси да го бе пропуснал, докато я е свалял.

От гърлото й се отрони вопъл. Пърси го чу и попита тихо:

— Тръпки ли те побиха?

— Нещо такова — отвърна тя.

Мери никога не беше ходила в дървената хижа, която Майлс, Оли и Пърси започнаха да строят на брега на езерото Кадо, когато бяха на десет. Задачата им отне следващите няколко лета и ваканции, за да я завършат и оформят. Все още помнеше разговорите на масата, докато обсъждаха строежа и довършителните работи, и предупреждението на майка й: „Майлс, не забравяй, че това трябва да бъде място, на което не бива да се държиш по-различно, отколкото в собствената си стая у дома.“

Макар да беше на пет или шест, на Мери предупреждението й се стори глупаво, защото знаеше, че момчетата строят хижата, за да имат място, на което да се държат точно както не биха се държали у дома. Докато растеше, си представяше тайно, недостъпно мъжко скривалище, където момчетата водеха момичета и пиеха алкохол.

— Значи това е хижата — обади се тя, когато Пърси спря пред груба чамова врата. — Досега не бях идвала тук. Нито веднъж за всички тези години.

— Беше ли ти любопитно?

— Не.

— Да бе — отвърна той.

Влязоха в стая четири на дванайсет, с отделена кухня, кът за сядане, спалня зад спусната завеса с двойно легло и два нара. Пърси я остави да огледа обстановката, а той отиде да донесе нещо „изстудено“ от кладенеца. Тя позна старото канапе от кабинета на баща си, два стола, които навремето се намираха в задния хол на семейство Уоруик, умивалник и огледало с френски дизайн, несъмнено от семейство Дюмонт. Хижата беше чиста и прохладна. Тя очакваше вътре да е горещо и тъмно, нещо като задушно леговище, пълно с мухи и комари и един бог знае какви пълзящи твари, напъплили от брега. Вместо това, въпреки че дърветата хвърляха сенки, светлината струеше от прозорците, а вентилаторите на тавана раздвижваха свежия езерен въздух.

На малката маса в кухнята грижливо бяха подредени прибори за двама на салфетки. А вазата с пролетни цветя, сложена от мускулестите като на дървосекач ръце на Пърси, я накара да потръпне от нежност.

— Защо ме доведе тук, Пърси? — попита тя, когато той се върна с бутилка вино, пусната да се изстудява в кладенеца. — Алкохолът няма да помогне за намеренията ти, каквито и да са те. Дано шериф Пит не дойде да души и не открие бутилката в кладенеца.

Пърси се зае да отвори виното.

— Шерифът знае къде да не си вре носа.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че семейство Уоруик е над закона?

Съжали за забележката в мига, в който я изрече. Пърси се въздържа и не каза нищо, ала мълчанието му й напомни, че Толивърови също не спазваха стриктно законите, както бяха доказали скорошните събития.

— Само когато на никого не му влиза в работата дали го нарушаваме, или не — отвърна той и започна да налива в чашите совиньон блан. — Седни, Мери. Чаша вино ще ти се отрази добре. По-напрегната си от пружина на часовник. Пийни, докато сервирам храната. След това ще поговорим.

— Предпочитам да поговорим още сега — настоя Мери и взе чашата, макар да нямаше намерение да пие. — Защо искаш да се ожениш за мен, Пърси? И то след всичко, което видя?

Той я отведе до един стол, взе чашата, остави я настрани и нежно я накара да седне. След това дръпна друг стол и също седна, така че коленете им почти се докосваха.

— Чуй ме внимателно, Мери — започна той и стисна ръцете й.

— Знам какво си мислиш, че ми минава през ума. Грешиш. Ти не си причината за самоубийството на майка си. Може би щеше да е жива, ако завещанието на баща ти беше друго, но то не е. Вината не е твоя.

Мери се почувства объркана.

— Нима отричаш, че още от самото начало ме обвиняваш, че татко остави „Съмърсет“ на мен? Та нали това бе причината за всичките ни разправии! Не ми казвай, че не ме виниш, че мама се затвори в стаята си, пропи се и… умря. Знаеш, че е точно така.

— Ядосвах се, защото беше като полудяла по „Съмърсет“ и не допускаше никого до себе си, но майка ти не умря заради това. Никой не я е карал да се изолира от света. Можеше да избере живота, да те обича и да те подкрепя, независимо от завещанието на баща ти.

Мери го зяпна.

— Но смяташ, че трябваше да завещае плантацията на нея!

— Разбира се. Но също така смятам, че тя нямаше право да избере смъртта заради действията на баща ти и беше жестоко да те остави да мислиш, че ти си причината.

Горещи сълзи опариха очите й.

— Ти… Сериозно ли говориш, Пърси?

— Да, мила, с цялото си сърце — погледна я ласкаво той, изправи се и я привлече до себе си, а после я гушна като дете, изтръгнало се от кошмар. — Пълен глупак съм, че не разбрах какво ти минава през ума. Тъкмо затова те доведох тук, за да изясним нещата. Двамата с теб не се разбираме по много въпроси, но смъртта на майка ти не е един от тях.

— О, Пърси… — изхлипа тя и се отпусна. Прегръдката му бе опасно място, но я даряваше с неописуемото удоволствие да се отпусне до него, да открие убежище, да почерпи сили и… прошка.

Той я целуна между очите и я отдръпна от себе си.

— Само кожа и кости си — прошепна той и стисна раменете й. — Хайде да те нахраня, след това ще довършим разговора. Пийни вино. От него ще ти дойде апетит.

Мери седна отново, почувства се лека, товара го нямаше, дори усети глад. Наблюдаваше как Пърси шета в кухнята и си тананика тихо. Беше толкова самоуверен, помисли си тя, докато отпиваше от виното. Изглежда, животът му протичаше без всякакви усилия, а той се носеше по вълните лек като кораб. Възможно ли беше да са щастливи, ако се оженят? Той беше мъж, направен от стомана, също като баща й. Върнън Толивър нямаше нужда от никаква сплав, която да го допълва, тъкмо затова си беше позволил да се ожени за жена като майка й. Тя обаче беше направена от по-твърд материал. Двамата с Пърси неизбежно щяха да стигнат до сблъсък… стомана срещу стомана.

Алкохолът започваше да действа. Трябваше да внимава. Тъкмо затова майка й беше започнала да пие. За да се почувства по-добре, за да притъпи болката.

— Имаш ли нужда от помощ? — провикна се тя. Той беше край плота и разбиваше буца лед в мивката.

— Не. Почивай си.

Да, това беше лесно, въздъхна Мери. Щеше да се наслади на този невероятен момент на спокойствие. Настани се по-удобно и плъзна поглед по предметите на изкуството, които за момчетата бяха ценни и затова бяха донесени от домовете им. На едната стена беше закачена маската с пера на индиански вожд, навремето тя висеше в стаята на Майлс. Мери се замисли за брат си с тъга, която наподобяваше тъпа, постоянна болка. Така и не дойде отговор на дългите писма, в които беше описвала последните дни на майка им. Беше се постарала да представи седмиците като изпълнени с щастие, разказваше как Дарла сядаше в хола всеки ден и изглеждаше доволна, докато плетеше изненадата за рождения й ден.

— Готово — обяви Пърси и Мери се разсмя, когато той се поклони сериозно и тържествено я поведе към масата. Не направи усилие да не се намръщи, когато видя колко храна е натрупал в чиниите. Имаше чувството, че стомахът й е колкото напръстник.

— Изглежда… страхотно — заяви тя и бодна хапка от чинията. Беше салата от кълцано пиле, зелено грозде и печени бадеми, съчетани с бистра заливка с тръпчиво-кисел вкус, който й се стори много свеж. След като сдъвка и преглътна, затвори замаяно очи.

— Хммм. Пърси, това е великолепно.

Той й подаде кошничката с хляба.

— Пробвай и това.

Тя си взе една от пухкавите маслени кифлички във формата на полумесец и отхапа.

— Боже — ахна тя.

— Казват се croissants, едно от малкото ни удоволствия във Франция. Готвачката на семейство Дюмонт научи нашата как да ги приготвя.

Тя изяде салатата до последната хапка и два кроасана. Накрая отмести чинията и отпусна ръце върху корема си.

— Нямам представа къде ще сложа прасковите и крема, Пърси. Просто не остана място.

— Нищо — отвърна той. — Кремът е в лед. Ще го изядем по-късно.

Щом той изрече „по-късно“, Мери си спомни причината, поради която я беше довел тук. Докато се хранеха, Пърси разказваше за местни събития, за семейството си и приятелите им, а ножовете и вилиците им потракваха върху чиниите „Уилоу Уд“. Основната тема на разговор беше останала някъде далече като натежал буреносен облак.

Тя сгъна салфетката и я остави на масата.

— Пърси, мисля, че дойде време да ми кажеш какво е предложението.

Пърси вдигна чиниите.

— Първо ще ги измия. Нужникът е навън, ако искаш да отидеш. Избери си което искаш дърво и се пази от буболечки. Извадил съм вода от кладенеца и съм оставил кърпи. Ще допием виното на верандата.

Заради обзелата я апатия дори не помисли да спори. Чувстваше се като доволна, добре нахранена котка. Излезе навън, сред зелената тишина на угасващия следобед, и откри закътано място, изми се, изсуши ръце край кладенеца, след това се върна на верандата, където Пърси наливаше последното вино. Засенчена от кипариси, верандата беше построена така, че улавяше бриза откъм езерото и беше оградена с мрежа, за да не влизат комари.

— Стига ми толкова — заяви недоволно тя и извади джобния си часовник. — Минава три. Трябва да се връщам.

— Защо? — попита Пърси. — Хоуги няма ли да се справи?

— Някой трябва да наглежда Хоуги. Той обича да се отбива тук и там на кафе.

— Това му е хубавото, когато си управител на плантация.

— Да не съсипваме съвършения пикник с тази тема, Пърси.

— Налага се. Плантацията е предметът на предложението ми.

Мери се напрегна. Започва се, помисли си тя. Поредният прекрасен ден щеше да бъде съсипан.

— Слушам те — отвърна тя.

— Обмислях важните неща — без какво мога и без какво не мога да живея. И прецених — той внимателно завихри виното в чашата, — че мога да мина и без нападната от вредители плантация, но не мога да живея без теб.

Мери се напрегна, за да осмисли казаното, убедена, че не го е чула правилно.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Пърси?

— Искам да се оженим — такива, каквито сме… Аз съм дървосекач, а ти плантаторка.

Тя усети как се ококорва и очите й стават като чиниите „Уилоу Уд“.

— Искаш да кажеш, че ще приемеш и мен, и „Съмърсет“? — Не беше възможно, сигурно слухът я лъжеше.

Пърси се обърна към нея.

— Тъкмо това предлагам. Ще се ожениш ли за мен, ако обещая да не роптая срещу плантацията и приема нещата такива, каквито са?

Тя продължаваше да се съмнява, че е чула правилно.

— Не мога да повярвам — прошепна тя.

Той остави чашата и протегна ръка към нея.

— Повярвай, Мери. Обичам те.

Тя предпазливо отпусна длан в неговата.

— Откъде дойде тази промяна?

— След като видях какво става с теб. И с мен. — Пръстите му стиснаха нейните. — Колко допълнителен товар мислиш, че можеш да носиш сама? Още колко години ще издържа сам, без теб? Дните ни, мила, са пълни със задължения от зори до здрач, но животът и на двама ни е празен.

— Ами… ами всички онези неща, които искаш от съпругата си? Нали говореше за жена, която да поставя теб и децата на първо място?

— Може и да се случи, но обещавам, че няма да започна брака ни, като разчитам на това. Ако не мога да се прибера у дома, при теб, тогава ти ще се прибереш у дома при мен. Да живеем заедно, да сме женени, да бъдем под един покрив ще ми бъде достатъчно, честна дума.

Недоверието продължаваше да притиска радостта й.

— Но това е огромен компромис. Аз от какво се отказвам? Какво да ти обещая?

Той стисна ръката й по-силно.

— Обещай ми, че ако плантацията фалира, ще се откажеш от нея. Това ще бъде краят й. Не искам да идваш при мен и да искаш пари, за да я спасиш. Ще ми бъде трудно да ти откажа, но ще го сторя и трябва да ми обещаеш, че отказът ми няма да окаже влияние върху брака ни. Знаеш отношението ми към отглеждането на памук. За мен плантация като твоята е загубена кауза, чието време е отминало.

Тя протегна свободната си ръка и притисна пръсти към устните му.

— Не е нужно да казваш нищо повече, Пърси. Знам какво изпитваш и не очаквам да ми се притечеш на помощ. Все едно да пристъпиш правилата, които сме следвали цял живот.

— Значи обещаваш? — погледна я напрегнато той. Изглеждаше така, сякаш сдържаше собствената си радост, докато тя му дадеше дума.

— Разбира се, че обещавам — извика тя и скочи от стола като дете, готово за лудории. — Пърси… ти сериозно ли говориш?

— Напълно — разсмя се той. — Между другото, все още не си казала да.

Мери коленичи пред него и го прегърна през врата.

— Да, да, да! — извика тя между целувките, с които обсипваше устните му. Най-сетне господ й се усмихваше. — О, Пърси — въздъхна тя, — ако знаеш откога се питам какво би било да съм омъжена за теб.

— Ами — отвърна той, — пусни ме да стана от стола и ще ти покажа.