Лийла Мийчам
Пепел от рози (50)

50.

Историята на Рейчъл

Кърмит, Тексас, 1965

Тя откри стръкчето през март, когато вятърът в Западен Тексас все още разнасяше пясък и повечето дни приличаха на жълтата сърцевина на патладжан. Клекна, за да го огледа. Стори й се различно от грубите бодливи бурени, копривата и репея, които незнайно как успяваха да избуят сред троскота в задния двор. Светлозелено, нежно, то събуди страхопочитанието й и тя не спря да мисли за него, докато вечеряха и миеха чиниите, а след като си написа домашните, преди да си легне, излезе навън, за да го покрие и спаси от студа. На следващия ден се прибра бързо от училище и направи ограда от камъни около стръкчето, за да го опази от немарливите боклукчии и от смъртоносната косачка за трева на баща си.

— Какво криеш там, зайо подскокливи?

— Не знам, татко, но ще се грижа за него, докато порасне.

— Не предпочиташ ли кученце или коте? — попита той и тя долови непозната нотка в гласа му.

— Не, татко. Харесвам домашни любимци, които никнат от земята.

Оказа се ластун, който пропълзя по камъните и роди тъмнокафява тиква. Баща й й обясни, че е поникнал от семка, изпаднала от чувала с боклука. Още преди да роди тиквата, Рейчъл го чу да обяснява на майка й:

— Да не се изненадаш, ако се сдобием с дете фермерче.

— Стига да не е от онези, които отглеждат памук — отвърна остро майка й.

Едно неделно утро, скоро след като се роди брат й, майка й я заведе в „Улуърт“, за да й купи „нещо специално, но разумно“, както се изрази тя. Рейчъл не се колеба. Знаеше за какво мечтае и веднага се втурна към отдела за железария. Когато майка й отиде при нея, тя вече бе избрала пет пакетчета семена за зеленчуци, чиито лъскави опаковки обещаваха съвършен добив.

Мислеше, че майка й ще се зарадва. Покупката възлизаше на петдесет цента. Само че тя стисна устни и се намръщи.

— И какво ще правиш с тях?

— Ще насадя градина, мамо.

— Но ти нямаш никаква представа как се сади градина.

— Ще се науча.

Щом се прибраха и баща й погледна покупката, майка й се разпореди:

— Уилям, остави Рейчъл сама да засади градината си. Няма да й помагаш. Ако се получи, тя сама ще обере лаврите. И сама ще страда, ако се провали. — Рейчъл мярна многозначителния поглед, който тя отправи на баща й. Не разбираше каква е причината за неудоволствието на майка й. За пръв път, откакто поотрасна, тя нямаше желание да я подкрепи и окуражи.

Само че тя не се провали. Прочете много внимателно инструкциите на пакетчетата и най-важното от книгите по градинарство, които взе от библиотеката, и спази всички съвети. Работеше в градината всеки ден след училище, изкорени троскота от малък парцел отстрани на къщата и го поля с вряла вода, за да убие личинките и червеите. За да натори почвата, взе прегоряла тор от кокошарника на съседите, донесе кофа пясък от задната улица и оформи лехите. Вече беше проверила в гаража и на бунището за ненужни кутии, в които да направи разсад.

— Какво, за бога… — ахна майка й, когато видя какофонията от метални кутии, поставени на перваза на стаята й.

— Правя разсад за градината — обясни ведро Рейчъл, с надеждата по този начин да заличи неодобрението на майка си. — Слънцето нагрява през прозореца, стопля почвата, семенцата покълват и се развиват.

Тя продължаваше да се мръщи.

— Гледай да не оплескаш всичко, докато ги поливаш, Рейчъл, в противен случай това ще бъде краят на начинанието ти.

Тя не оплеска нищо и включи градината си в проекта по биология.

— Направо не е за вярване — призна впечатлен от видяното учителят й по биология, когато дойде време за оценка. — Наистина ли кракът на баща ти не е стъпвал на този парцел? Нали той не е скубал троскота, не е прекопал и не е вдигал оградата, за да не влизат пилетата?

— Не, господине. Направих всичко сама.

— В такъв случай, млада госпожице, заслужаваш пълна шестица. Родителите ти ще се гордеят с теб. Вече си имат млад фермер вкъщи. — Тя беше на девет.

Следващата пролет разширената й градина постигна още по-голям успех и произведе продукти, които по вкус и качество бяха много по-добри от стоката в магазина на Зак Мичъл. Този успех накара баща й да я заведе за втори път в Хаубъткър в повратното лято на 1966. Рейчъл никога не забрави разговора по повод решението му — по-скоро скандала, нещо, напълно необичайно за родителите й, който подслуша. Беше средата на юни и след вечеря тя излезе, за да полее растенията с маркуча, вързан към чешмата в кухнята. Климатикът не работеше както трябва и през отворения прозорец на кухнята долетя гласът на майка й.

— И какво се опитваш да докажеш с решението си да заведеш Рейчъл в Хаубъткър, Уилям? Че тя е от онези Толивър, които обичат да се занимават с отглеждането на памук ли? Че интересът й към доматите и бамята е наследен? — попита гневно майка й.

— Защо да не е? — избухна Уилям. — Предположи, просто предположи, че Рейчъл е следващата Мери Толивър. Че може би притежава качествата, за да управлява „Съмърсет“, след като леля Мери я няма. Това означава, че плантацията ще остане в семейството. Няма да се налага да се продава.

Рейчъл чу трясъка на някакъв съд в мивката.

— Уилям Толивър, ти да не би да си полудял? С парите от нея ще си купим по-хубава къща. Те ще ни осигурят старините. Ще можем да попътуваме, а ти да си купиш караваната, за която мечтаеш открай време. Вече няма да се налага да висиш зад щанда с месото и да работиш, докато те държат краката.

— Алис… — въздъхна Уилям. — Във вените на Рейчъл тече кръвта на семейство Толивър, не бих могъл да продам рожденото й право — не и онова, което е било собственост на семейство Толивър от поколения.

— Ами Джереми? — потрепери от ярост гласът на Алис. — Нищо ли няма да кажеш за неговото рождено право?

— Това зависи от леля Мери — заяви Уилям, сякаш въпросът не подлежеше на обсъждане. — За бога, Алис, просто отиваме на гости. Интересът на Рейчъл може да се окаже нещо съвсем преходно. Тя е едва на десет. Следващата година ще започне да се интересува от момчета, музика или бог знае от какво друго, когато осъзнае, че е красавица.

— Рейчъл никога не се е интересувала от момичешки неща и се съмнявам, че някога ще осъзнае, че е красавица.

Рейчъл чу подигравателното стържене на стол по пода.

— Ще я заведа, Алис. Така е правилно. Ако момичето има призвание, не искам да я спирам. Заслужава шанса да го открие сама. Просто й давам шанс.

— Намерил си начин да си облекчиш съвестта, ако ме питаш мен. Предаваш Рейчъл в ръцете на леля си за компенсация, че ти си се махнал оттам преди години.

— Леля Мери отдавна ми е простила — отвърна обидено Уилям, поне така се стори на момичето, наострило уши под прозореца.

— Ако заведеш Рейчъл в Хаубъткър, ще допуснеш грешка, за която ще съжаляваме всички до един, Уилям Толивър. Помни ми думите.

Същия юни, облечена досущ като пралеля си, в панталони в цвят каки, зеленикаво яке и сламена шапка от универсален магазин „Дюмонт“, Рейчъл не пропусна нито един ден от обиколките на Мери в плантацията. Никога досега не беше виждала нещо толкова впечатляващо като редовете зелени растения, ширнали се чак до края на света. В гърдите й нещо трепна.

— Всичко това твое ли е, лельо Мери?

— Мое и на всички преди мен, които са отнели земята от дърветата.

— Те кои са били?

— Нашите предшественици от рода Толивър, твои и мои прадеди.

— И мои ли?

— Да, детето ми. Ти си от рода Толивър.

— Затова ли обичам да садя и отглеждам растения?

— Така излиза.

Краткият отговор на леля Мери хвърли светлина върху причината, която беше изтъкнал преди това баща й.

— Ти си рожба на рода Толивър, миличка, истинска и неповторима. Не си като Джими, мен или баща ми. Всички ние носим името, но единствено вие, с леля Мери сте наследили кръвта.

— Какво означава това?

— Означава, че вие двете, сте наследили силите, които семейство Толивър са притежавали, откакто са създали Хаубъткър и „Съмърсет“.

— „Съмърсет“ ли?

— Памукова плантация. Последната от този вид в Източен Тексас… доста по-голяма от градината ти у дома. — Баща й се усмихна. — Пралеля ти я управлява още от момиче.

Трите седмици, през които й гостуваха, съвпаднаха с цъфтежа на памука и Рейчъл остана като омагьосана от заобикалящата я красота, докато двете с Мери яздеха сред цветовете на две кротки кобили. Мери обясни, че цветовете живеят само три дни, ще се превърнат от кремави в розови, сетне ще се обагрят в кървавочервено и ще паднат. Дори научи Рейчъл на кратко стихче, което помнела още от дете за краткия живот на памуковия цвят.

„Първият ден съм бял, следващия съм червен,

на третия ден след раждането съм мъртъв.“

Мери й обясни как работи фабриката за преработка на памук… как се получава магията. Първите пъпки се появяваха пет или шест седмици след поникването, а после пъпките се превръщаха в цветове. Цветовете окапваха и оставяха малки шушулки, известни като семенници. Всеки семенник съдържаше около трийсет семенца и до половин милион нишки памук. Важни бяха нишките, белите топчета, които изскачаха от семенника, когато той узрееше и се пръснеше. Цената на памука зависеше от дължината на нишките, от цвета, от усещането на пипане и боклуците, задържали се в белите топчета. Колкото по-дълги бяха нишките, толкова по-ценен беше памукът.

Рейчъл попиваше жадно знанията от пралеля си. Мери остана силно впечатлена, че интересът на праплеменницата й не намаля, и в края на втората седмица кожата на Рейчъл, и без това мургава като на дете от семейство Толивър, бе живо доказателство, че е придружавала по-възрастната жена из памуковите поля под жаркото слънце.

— Баща ти ми разказа, че си решила да станеш фермер, когато пораснеш — подхвърли леля Мери, докато пиеха лимонада на верандата на къщата, която наричаха „дома на Ледбетър“. Тук беше кабинетът на пралеля й, но беше хубава и ставаше за живеене. — Защо? — попита тя. — Фермерството е най-трудната работа на света, често пъти не дава никаква отплата за положените усилия. Какво му е хубавото да си цапаш ръцете в калта?

Рейчъл си помисли за Били Ситън, който живееше на тяхната улица и още откакто беше проходил — поне така разправяха хората — не свалял бейзболната ръкавица от ръката си. Нищо чудно, че отиде да играе за нюйоркските „Янки“ и се превърна в гордостта на цял Кърмит. „Роден е за тази игра“, повтаряха хората. Тя изпитваше съвсем същото за фермерството. Не можеше да си представи, че няма да има градина. Никъде другаде не се чувстваше по-щастлива. Нямаше нищо против да си поизцапа ръцете и дрехите. Обичаше да докосва богатата, влажна пръст, да вдига очи към небето над нея, да усеща вятъра в косите си, но най-голямо удоволствие й доставяше първата зелена главица, пробила пръстта. Нямаше по-прекрасно чувство. Беше по-хубаво дори от утрото на Коледа.

— Виж, лельо Мери — отвърна тя наперено като мъж, пъхнал палци в тирантите, когато е доволен от себе си, — изглежда съм родена за фермер.

По изваяните устни на леля Мери затрепка усмивка.

— Наистина ли?

Когато баща й дойде да я вземе, тя се похвали:

— Беше страхотно, татко — и погледна пралеля си с изпълнени с надежда очи. — До следващото лято, лельо Мери, нали? През август — за реколтата.

Мери се разсмя и двамата с Уилям се спогледаха.

— До следващото лято през август — съгласи се тя.