Лийла Мийчам
Пепел от рози (71)

71.

„Ти стана част от живота ни, след като историята беше написана… и се бяхме научили да живеем с последствията.“ Така беше казала Мери и сега вече Еймос разбираше значението на думите й. Пърси беше приключил с разказа си. Надвисна тежко мълчание, нарушавано единствено от тихия глас на часовника на полицата над камината, който извести, че е станало девет. Бяха минали два часа. Ледът почти се беше разтопил, бутилката малцов скоч стоеше недокосната на бара след първите две питиета, ордьоврите в подноса отдавна бяха изстинали почти недокоснати.

Пърси разказа своето минало и миналото на Мери спокойно, с безстрастния глас на затворник, решен да не пропусне нито едно събитие, нито пък последствие, още от деня, когато бе започнало всичко — деня, в който шестнайсетгодишната Мери бе наследила „Съмърсет“. Еймос забеляза, че Мат изпитва същите чувства като него по време на разказа, а най-трогателната част за него бе моментът, когато разбра причината за травмата на Оли през войната, докато за Мат бе боят в гората. Дори нищо да не излезеше от разказа на Пърси, сега вече Матю не бе просто име върху избледнял надгробен камък, Луси не бе просто злобарка, изоставила съпруга си, когато е навлязла в менопаузата, а Уайът не бе синът бунтар, обърнал гръб на бащините надежди и очаквания. Сега вече знаеха защо Мери е завещала „Съмърсет“ на Пърси.

Пърси изключи касетофона, рязкото щракване сякаш отбеляза края на дълъг роман. Еймос протегна крака.

— Значи това е искала Мери да разкаже на Рейчъл?

— Това е историята. — Пърси погледна внука си, който седеше със затворени очи, притиснал върховете на пръстите към устните. — Какво става в главата или по-скоро в сърцето ти, Мат? — попита той с дрезгав глас.

— Твърде много, за да успея да го изразя — прошепна той.

— Ще се оправиш ли?

— Ще се оправя, дядо. Просто… тъжно ми е. Татко е бил изключителен човек, нали?

— Да. Невероятен.

— Ще се разведеш ли с баба?

— Не, разбира се.

— Нали знаеш, че тя продължава да те обича?

— Знам.

Мат прочисти гърлото си, избърса очи и вдигна ръка за поздрав към дядо си — май това бе единственото, за което му стигнаха силите в момента, реши Еймос, а Пърси отвърна по същия начин.

— Ами ти, стари приятелю, какво мислиш?

Еймос се надигна. Свали очилата си, извади кърпичка от джоба на сакото и започна да лъска стъклата.

— Боже, откъде да започна? — Мислеше за Мери. Чувствената, красива Мери и за живота й след Пърси. Как бе издържала този живот на безбрачие? Как бе успяла да остане вярна на Оли, на този изключителен човек? Как бе живяла с мисълта, че Матю е починал, без дори да разбере, че Пърси му е баща? — Струва ми се — рече той, след като си сложи очилата, — че най-много мисля за проклятието, което Мери спомена в кантората в последния ден от живота си. Тогава си помислих, че се е побъркала, защото — усмивката му бе пълна със самоирония, — като изключителен авторитет по всички въпроси, свързани със семействата, създали града, не бях чувал нито веднъж да се споменава за проклятие. Отговорът на мистерията през всичкото време е бил в „Рози“, скрит в родословното дърво. Не съм и помислял, че наследниците на семействата са толкова малко, защото семейство Толивър не са можели да създават деца.

Пърси стана от стола и взе чашите им. Каквато и да бе бъдещата му съдба, той, изглежда, се почувства по-силен, докато слушаше Еймос, сякаш беше стара пожарна кола, чиито маркучи са продухани.

— Не само да създават, ами да опазват децата живи — отвърна Пърси. — Мери се отнасяше презрително към легендата за проклятието, докато не й дойде до главата и тогава тя повярва.

Еймос потри лицето си, обзет от почуда.

— Значи Мери е била убедена, че единственият начин да спаси Рейчъл от прокобата е като продаде и раздаде всичко, което по някакъв начин е свързано с наследството на семейство Толивър ли?

— Аз поне съм убеден, че е така.

Мат бръкна в джоба на сакото.

— За съжаление, планът на Мери се оказва неуспешен. Предполагам, дядо, знаеш какво е това. — Той подаде копията на Рейчъл на Пърси. — Както сам се досети, Рейчъл не се лакоми да си върне собствеността на баща си. Иска да я размени за „Съмърсет“. Имаш една седмица, за да й съобщиш решението си, след това възнамерява да заведе срещу теб дело за измама.

— Сигурен съм, че Мери не е и предполагала, че писмото ти ще се обърне срещу теб, Пърси — опита се да обясни Еймос глупавата постъпка на Мери.

Пърси отнесе писмата до стола и ги прегледа набързо.

— Напротив. Нали затова е искала да ги унищожи с другите. Много ли са уличаващи, Еймос?

Еймос го погледна жално.

— Трябва да проуча въпроса по-внимателно, но поне за момента са уличаващи.

Пърси се обърна към Мат.

— И ти вярваш, че няма вероятност двамата с Рейчъл да седнем, за да й разкажа същото, което разказах и на вас?

— За съжаление, дядо, няма. Тя е убедена, че нейният вариант на историята е единственият правилен, и толкова много иска „Съмърсет“, че няма никакво желание да чуе какво ще й разкажеш.

— Независимо от това, че държи на теб ли?

— Държи повече на „Съмърсет“.

Във въздишката на Пърси имаше много разбиране. Отново насочи вниманието си към Еймос.

— Не може ли истината да ни измъкне от тази работа? — Той посочи с пръст писмата. — Отчетите ще покажат, че продажбата на земята е спасила финансовото бъдеще на Уилям. — Еймос тъкмо се канеше да отговори, когато Пърси вдигна пръст, в знак, че иска да каже още нещо: — Да не забравяме, че Уилям сам избра да избяга от задълженията си, когато беше съвсем млад, загърби отговорността си към семейния бизнес и така и не се върна. В резултат от покупката ми, той наследява огромно богатство, както и Рейчъл. Така че въпросът ми е: къде е неправдата? Според мен на съда ще му бъде трудно да осъди Мери, задето не е изпълнила желанието на брат си.

Еймос се размърда на стола и се запита защо Пърси забравя нещастията, застигнали семейство Толивър от Кърмит, причинени от убеждението, че бащата на Уилям е бил изключен от завещанието на Върнън Толивър. Ако адвокатът на Рейчъл повдигнеше този въпрос, а той със сигурност щеше да го направи, аргументите му щяха да потънат. Пърси повдигна някои съществени въпроси, но всеки един от тях можеше да бъде поставен под съмнение.

— Това, което каза, Пърси, е добра основа за защита — обясни той с надеждата слушателите му да са забелязали в тона му задължителното „обаче“. — Хубавото е, че съдът ще приеме Рейчъл за алчна, след като вече е получила в наследство от леля си…

— Но? — прекъсна го любопитно Мат.

— Но адвокатите й ще твърдят, че по времето, когато е била извършена продажбата, Мери е действала изцяло в интерес на съпруга си, не на Уилям. Тя е осигурявала настоящето му, не бъдещето. Уилям по-късно може и да е наследил огромно богатство, благодарение на щедрия ти жест, но това твърдение ще бъде отхвърлено като въпрос, който няма връзка с делото. Няма да има отношение към начина, по който те ще представят продажбата. Мери съзнателно е продала имот, който не е бил неин, а ти съзнателно си го купил… което е най-обикновен случай на измама. Фактът, че Мери е оставила Уилям за наследник, ще бъде изтъкнат като компенсация, задето е откраднала земята му. А пък фактът, че той получава някакви облаги толкова късно в живота при положение, че семейството му е живяло изключително скромно и дори не са имали възможност да се порадват на новопридобитото богатство, няма да е никак от полза за делото. Адвокатите ще изцедят всяка емоционална капка, за да постигнат максимално въздействие.

Мат се закашля и не скри болката си.

— Ще забия още един пирон в защитата ти, дядо. Ти каза, че Уилям е избягал от задълженията си. Това може да бъде оборено, като се изтъкне, че дъщеря му се е върнала и поела на по-късен етап същите тези задължения и отговорности на наследник на Мери.

Еймос кимна в знак на съгласие и балонът на Пърси продължи да издиша.

— Остава и въпросът защо не си дал пари на Мери и Оли, вместо да се замесваш в незаконна сделка.

— Отговорът е лесен — отвърна Пърси и замахна самоуверено с ръка. — Ще обясня правилото на трите семейства. Ти го знаеш, Еймос. Оли би предпочел кредиторът да му измъкне магазина изпод носа, вместо да вземе и един цент от мен.

— Което съдът ще приеме като също толкова нечестно, колкото и приемането на пари от незаконната продажба на имота на едно седемгодишно дете.

— Оли не знаеше, че покупко-продажбата е незаконна.

— Само че вие с Мери сте знаели.

Пърси отпусна рамене.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че сме затънали Еймос?

— За съжаление, аргументите ти нямат почти никаква тежест. — Еймос прокара ръка по плешивия си скалп. — На какво се надяваш, Пърси? Какво искаш?

Пърси се отпусна назад, изваяните му старчески черти омекнаха, стоплени от дълбочината на чувствата.

— Искам да задържа „Съмърсет“, без да застраша парцела край Сабин. Искам Рейчъл да се откаже от тази битка, да се върне у дома и да се омъжи за Мат. Искам да я гледам как отглежда дървета, вместо памук и да бъде щастлива, докато ги отглежда. Искам да разбере какви са били намеренията на Мери и да й прости. Това искам и вярвам, че има шанс тези неща да се изпълнят.

— Ти май сънуваш, дядо.

— Може би — прошепна Пърси и отпи от напитката си.

Еймос погледна към Пърси над очилата.

— Рейчъл е наела Тейлър Съдърланд. Познаваш ли го?

— Чувал съм за него. Първокласен адвокат.

— Рейчъл се е подсигурила с най-добрия.

— А пък аз ще разчитам на истината и теб, Еймос. — Когато Пърси забеляза ужаса му при мисълта, че трябва да защитава сам дългогодишния си приятел, добави: — И на когото решиш да вземеш да ти помага. Това е в случай, че стигнем до дело.

— Дори не го помисляй, Пърси — обади се Еймос. — Защитата ни ще бъде безупречна, но едва ли ще повлияе на изхода и тогава публичността ще ни съсипе. Медиите ще стъпчат честното ти име, ще те разкъсат на парчета, да не говорим как ще се отнесат към паметта на Мери. Мислиш ли, че битката си струва? Мери не би искала да приключиш дните си въвлечен в битка в съда срещу Рейчъл и да понесеш последствията от нещо, което е определено грешка, допусната от нея. Тя би те помолила да върнеш „Съмърсет“, да оставиш Рейчъл сама да определя бъдещето си. Помисли и за Мат, под какъв облак ще трябва да живее.

Пърси погледна внука си.

— Така ли се чувстваш, Мат?

— Не искам да те нараня, дядо. Грижа ме е само за теб. Недей да мислиш какво ще ми бъде на мен. Винаги казваш, че най-точният съдник на човек е самият той. Ако е убеден, че не е направил нищо нередно, няма значение какво мислят останалите. Само че за мен има значение какво мислят хората за теб, как ще те запомнят, освен това се страхувам как ще ти се отрази едно съдебно дело.

— Ако се наложи да върна „Съмърсет“, ще ми се отрази изключително зле, синко.

— Как е възможно? — Гласът му трепереше от ужас. — Рейчъл ще спечели завода, а ние ще се чудим какво да правим с плантацията. Нито една от страните няма да спечели. Съгласен съм с Еймос. Нека да й върнем тъпата плантация и да върви по дяволите. Нека вкуси същото, което е вгорчавало живота на семейство Толивър досега.

Пърси изви вежди.

— Да не би любовта към нея да си е отишла?

— Не, отиде си надеждата, която имах.

— Това вече е трагедия. — Той смъкна стойката за крака. — Чувам как ти къркорят червата, Еймос. Сигурно умираш от глад, Мат. И аз съм много гладен, а това е добър знак. Късно е, но и без това тази нощ ще будуваме. Да слезем долу и да стоплим пилето по флорентински на Савана и да го преглътнем с две бутилки пино гриджо. Разполагам с време до понеделник, за да реша, нали така, Мат?

— Точно така — кимна Мат и двамата с Еймос се спогледаха, сякаш питаха: „Защо седмица?“. Мат се изправи, но остана до стола, докато другите излизаха.

— Хайде, Мат — настоя Пърси.

— След минутка.

Мат вдигна поглед към картината, след като вратата се затвори. Сега вече му се изясниха много неща. Беше получил отговорите на въпроси, които си беше задавал цял живот. Защо баба му живееше в Атланта, след като беше очевидно, че предпочита да живее с него и дядо му? Защо нито един от двамата не успя да превъзмогне тъгата от смъртта на баща му и не си припомняха за него с обич, не разказваха мили спомени, както съседите, чийто син също беше загинал във войната? Вместо това баба му и дядо му, та дори майка му, все заобикаляха това или онова, сякаш се страхуваха да не обезпокоят мъртвия. Онова, което знаеше за баща си, морския пехотинец, беше научил от изрезките от вестници, в които се описваха бойните му подвизи, и от кутията с медали и панделки в библиотеката. Един-единствен път почувства близост с него. Дядо му му подари кожен албум, в който имаше негова снимка като бебе и снимка на младата му усмихната майка.

— Бил е у баща ти, когато е загинал — беше обяснил той. — Би искал да ти го дам. И още нещо. Последните му думи, последния път, когато двамата с майка ти го видяхме, бяха: „Кажи на сина ми, че го обичам.“ Никога не забравяй тези думи и ги пази тук. — След това беше докоснал сърцето му.

Буцата в гърлото му набъбна, спря притока на въздух и опари очите му. Господи! Пропилени животи, пропилени години, трагедии, съжаления, неописуема мъка и чувство за вина… и всички водят до земята на семейство Толивър. А ето че сега Рейчъл продължава наследството на разрушението.

Взе касетофона. Идеята беше добра… дядо му да запише разказа си. Каквото и да му се случеше, да не дава господ да му се случи нещо лошо, щеше да има запис за истината. Беше допуснал грешки — че кой не допуска, — но човек можеше да прости, а бог беше свидетел, че е платил и надплатил за тях. Мат реши да изпрати презапис на Рейчъл, но може пък тя да откажеше да го прослуша, а дори да го чуеше, той се съмняваше, че ще промени решението си… Щеше обаче да я накара да се замисли, ала едва ли щеше да я разколебае. Дори можеше да използва записа срещу дядо му, като го представи в съда като потвърждение на вината му.

Той извади касетата и я прибра в джоба си. Имаше и друг човек, който трябваше да я чуе — човек, за когото щеше да е изключително важна.