Лийла Мийчам
Пепел от рози (28)

28.

Рано на следващата сутрин Мери се обади на Оли и помоли за среща точно в десет, в магазина. Прекара безсънна нощ в гостната, за да бъде близо до вратата, в случай че Пърси позвъни. Безброй пъти излиза на верандата, за да надникне към „Уоруик Хол“, а веднъж дори излезе на тротоара по халат с надеждата да види, че в стаята му все още свети и да получи доказателство, че той също не може да спи, защото мисли за нея.

Само че стаята бе тъмна.

Обзета от решителност, тя облече демодиран костюм за път, прибра косата си на стегнат кок и подготви Шоний, за да отидат до универсален магазин „Дюмонт“. Оли я очакваше на стълбите.

— Съжалявам за сполетялото те нещастие, Мери — рече той й пое ръцете й в своите, стиснал умело патериците. — Толкова ли е зле, колкото изглежда?

За частица от секундата Мери си помисли, че той говори за Пърси, но след това разбра, че е загрижен за пораженията от градушката. Очевидно Оли не знаеше за раздялата им. Иначе щеше да разбере по изражението му.

— Дори по-зле — призна тя. — Тъкмо затова съм тук, Оли.

Мери седна срещу него и обясни причината за посещението си, но този път, без да пропусне нищо от условията, които беше поставил Реймънд Уидърс.

— Разбирам, че като те моля да ми станеш гарант, се обръщам против решението на семействата ни, спазвано, откакто сме създали Хаубъткър — обясни тя.

— Я стига! — Оли замахна с безупречно поддържаната си ръка. — Някаква си престаряла уговорка. Разбира се, че не можеш да засадиш в „Съмърсет“ друго, освен памук. Напълно разумно е. Реймънд Уидърс би трябвало да знае, че винаги ще има пазар за естествените влакна, въпреки навлизането на синтетичните материи. За мен ще бъде удоволствие и чест да ти стана гарант, миличка.

Мери заговори, трогната от безрезервната му щедрост:

— Има нещо, което трябва да ти кажа, Оли. Първо помолих Пърси.

— Ясно — отвърна той. — Отказа ли ти?

— Да.

Той вдигна ръце по типичния галски начин.

— Може би така е най-добре. Не би искала бракът ви да започне с… усложнения.

Мери се ококори.

— Значи… Знаел си за нас?

Оли се разсмя.

— Да не забележиш какво изпитвате един към друг е все едно да не забележиш слон на чаено парти. Разбира се, че знам. И Чарлс знае. Кога е сватбата?

Мери сведе очи, за да приглади една гънка на полата.

— О, не! — Ужасеният Оли притисна ръце към бузите си. — Значи затова Пърси побърза да замине днес сутринта дявол знае къде. Обади ми се към шест, за да каже, че се качвал на влака. Щял да ходи на един от дървосекаческите им лагери в Канада и не знаел кога ще се върне. Май здравата сте се скарали!

Мери се напрегна. Пърси беше заминал. При това в Канада. Типично в негов стил! Смрази я лепкав страх. Едно беше да живеят разделени в същия квартал, отделени от няколко къщи, съвсем друго бе да ги дели цяла страна…

— Той знаеше, че ще те помоля да ми станеш гарант — отвърна тя.

— И не го е одобрявал?

— Мисли, че се възползвам от обичта ти към мен.

Оли въздъхна и поклати глава, при което щръкна кичур светлокестенява коса, умело подстригана, за да прикрие колко е оредяла.

— Какви беди се стоварват на главите на гордите мъже — промърмори той подигравателно надуто и наведе напред глава, за да погледне Мери. — Да не говорим за гордите жени. Мъчно ми е, че аз съм причината за тази неразбория.

— Не си — побърза да го успокои Мери. — Двамата с Пърси сме си виновни. Между нас съществуват съществени… различия, които, изглежда, не успяваме да изгладим. Ако предпочиташ да не обсъждаме този въпрос…

— Я стига глупости. — Оли й даде знак да остане на мястото си. — Докато пресече границата, ще му е минало и ще се качи на следващия влак, за да се върне. Вие, двамата, никога не сте изтрайвали дълго скарани. Напълно естествено е да се обърнеш към мен, след като той ти е отказал. Защо не? Ще поговоря с него, когато се върне, ще го накарам да осъзнае, че се е държал като глупак. — Той й се усмихна. — Изчакай да позвъня на Реймънд.

Когато той посегна към телефонната слушалка, Мери протегна ръка и я отпусна върху китката му.

— Оли, искам да ми обещаеш нещо, преди да го направиш.

— Каквото поискаш — отвърна тихо той. — Уверявам те, че съм готов да ти обещая всичко, което поискаш.

— Слушай тогава. Ако някога имаш финансови затруднения и аз мога да ти помогна, трябва да ми позволиш да ти се притека на помощ. Обещай ми, Оли.

Оли я погали по ръката със снизходителна усмивка.

— Добре, mon amie^[1], щом настояваш, обещавам — отвърна той, явно изпълнен със съмнение, че някога ще се стигне до изпълнение на това обещание.

Тя извади кърпичка от чантата си и избърса очи. Напоследък беше станала твърде емоционална.

— Оли, ти си най-прекрасният приятел, истинско съкровище за всички ни. Не забравяй, че те моля единствено за подпис. Ще бъдеш освободен от това задължение догодина, след като приберем реколтата.

Той вдигна слушалката.

— Тогава да се надяваме, че времето ще бъде хубаво и небесата няма да проявят нов каприз.

След като приключиха с банката, Оли я изпрати до стълбите.

— Сигурен ли си, че Пърси не каза кога се прибира? — попита тя, когато събра кураж.

Той вдигна рамене по типичния за френските си прадеди начин.

— Не, агънце, но когато усети колко много му липсваш, ще хукне към къщи.

Пърси обаче не хукна към къщи. През следващата седмица, докато наглеждаше разчистването на полята, тя непрекъснато се озърташе с надеждата да зърне автомобила му по все още калния път на „Съмърсет“ и всяка вечер поглеждаше към масата в хола, да не би да й е оставил съобщение. Всеки път, когато подкараше Шоний по алеята към къщата, поглеждаше към улицата, за да зърне неговия „Пиърс-Ароу“, и една вечер дори подкара вярното животно към хижата край езерото. Прозорците се оказаха тъмни, вратата беше заключена, личеше, че мястото е необитаемо, сякаш те двамата, никога не бяха стъпвали тук. Налегна я отчаяние, също като грипен вирус и напълно я лиши от енергия и сили.

Август премина в септември, а все по-осезаемото чувство за загуба отказваше да я остави. Дори Оли го нямаше, за да я утеши. Беше заминал за модно представяне в Ню Йорк и нямаше да се прибере до октомври. След това планираше да отиде в Европа, на покупки, щеше да остане в Париж, където да се види с Майлс и с френските си другари от войната. Щеше да отсъства почти цяла година.

Чувстваше се толкова нещастна, че започна да повръща почти всяка сутрин, след като се събудеше. Саси нарече тези прилошавания „водна треска“, необичайно лятно заболяване, което поразявало всички, пили вода от потоците и езерата. Мери не оспори диагнозата й и реши, че е хванала бацила, докато е плувала в езерото с Пърси. Една сутрин обаче, когато се приведе над легена при поредния пристъп на гадене, се запита дали не трябва да си запише час при доктор Танър, за да обсъди състоянието си с него. Беше много заета, но пък беше пропуснала цикъла си…

Вдигна рязко глава. Насочи поглед към огледалото над мивката, обзета от ужас. Страхът я накара да опипа гърдите си. Боляха я, бяха напрегнати. Господи!

Затича по стълбите към библиотеката и грабна една дебела книга от рафта. В нея бяха описани семейни болести, симптоми и начини на лечение. Беше издадена през 1850 година, но някои болести и диагнозите им си бяха същите, откакто свят светуваше. Мери усети, че й се вие свят, докато четеше симптомите за неразположението си. Всичко пасваше — пропуснат менструален цикъл, подути гърди, потъмнели зърна, гадене, чести позиви за уриниране, умора, липса на апетит…

Мили боже, смили се… Беше бременна!

Разбра, че няма как да отиде при доктор Танър, за да потвърди подозренията й. Налагаше се да се консултира с лекар, който не работеше в областта, а това означаваше, че трябва да си запише час по телефона. Обаждането щеше да стане повод за приказки, дори телефонистката да не кажеше и дума, че Мери Толивър не е потърсила професионалния съвет на доктор Танър, ами отива другаде.

Хукна при Биатрис и я завари да реже зелен фасул заедно с готвачката.

— Я, че това е Мери! — възкликна тя, след като младата жена влетя в кухнята. — Каква приятна изненада. Какво те води у нас?

— Биатрис, търся Пърси — отвърна задъхано Мери. Усети, че кърши ръце, затова ги натъпка в джобовете на полата. — Много е важно да говоря с него.

— И на мен ми се иска да говоря с него, мила — въздъхна Биатрис и подаде купата на готвачката. Пое ръката на Мери и я поведе извън кухнята, към салона. — Намира се някъде в канадските Скалисти планини и работи с една от бригадите на фирмата. Замина преди две седмици и двамата с баща му няма как да се свържем с него. Кажи ми какво става?

— Просто… трябва да говоря с него — отвърна Мери и се опита да диша по-спокойно. Умението на Биатрис да долавя и усеща настроенията на хората беше остро като наточен трион и тя бързо щеше да разбере каква е причината за безпокойството на младата жена. — Скарахме се — обясни тя. — Дойдох да му се извиня и да му кажа, че… не мога да живея без него.

Биатрис се усмихна.

— Радвам се да го чуя, той също ще се зарадва. Предполагам, че сте се скарали точно преди да замине за Канада. Щом се обади, ще му предам съобщението ти и той ще се върне бързо. — Тя я погледна с обич. — Деца, не смятате ли, че е крайно време да се обвържете? Още малко и ще стана прекалено стара за баба.

Усмивката на Мери стана ослепителна, въпреки завладялата я тревога.

— Ще се погрижим това да не се случи. Моля те, кажи на Пърси да побърза с връщането. Имам нужда… от него.

— Разбира се, дете. — Биатрис протегна ръце. — Да знаеш колко съм щастлива.

Минаха седмици. Дойде октомври. От Пърси все още нямаше вест. Мери оглеждаше корема си за външни белези, че в нея расте живот, и с облекчение установи, че не й личи. Само че в нея растеше и още нещо. Също като червей, чакал да изгуби всичко, преди да изпълзи от дупката си. Забеляза го скоро след градушката. Една сутрин, уморена от тревоги и безсъние, тя погледна опустошените поля на „Съмърсет“ и почувства, че земята й се присмива, наслаждава се на провала й и направените жертви. Чувството се задържа и през мъчителните седмици, докато почистваха и сортираха онова, което успяха да спасят, и се опитваше да повдигне духа на наемателите. Реши, че е от бременността. Беше чела, че тя оказва влияние върху умственото и емоционално състояние на жената. Не бе възможно земята и природата да са се съюзили срещу нея, да са се превърнали в злорад предател на всичките й надежди и мечти. Независимо от това усещането си оставаше и често, докато яздеше Шоний по изровените пътища притиснала една ръка към корема си, имаше чувството, че чува гласа на Пърси: „Съмърсет“ е само пръст и семена. Аз съм от плът и кръв.

В средата на октомври тя прие, че ще й се наложи да живее без „Съмърсет“, но никога без Пърси.

Нощем, като не можеше да спи, сядаше на перваза на северния прозорец, посоката, в която се намираше Канада. Притискаше колене към гърдите си и се молеше.

— Моля те, господи, накарай Пърси да се върне у дома. Ще се откажа от „Съмърсет“. Ще бъда доволна да съм му съпруга и майка на детето ни, докато съм жива. Сега вече знам кое е важно. Знам, че без него никога няма да съм щастлива. Моля те, господи, изпрати Пърси у дома.

И тогава, една сутрин, запъхтяната Саси се качи по стълбите, за да каже на Мери, която едва намери сили да се вдигне от леглото, че госпожица Биатрис била долу и искала да говори с нея. Тя хукна боса по стълбите, но облекчението й бързо се стопи, когато Биатрис й обясни, че Пърси не се бил върнал в Сиатъл с дървосекачите. Изпратил известие по един от хората, за да уведоми родителите си, че заминавал на проучване навътре в канадските Скалисти планини и нямало да се върне още месец. Мери чу някъде отдалече недоволството на Биатрис.

— Къде му е умът на Пърси да замине и да остави баща си да се справя сам с всичко? Джереми още не се е оправил напълно, имаме нужда от сина си във фабриката. Двамата с него, агънце, добре сте се изпокарали.

Мери бавно протегна ръка, за да напипа стола зад себе си; имаше чувството, че земята се отваря под босите й крака. Притисна ръце към закръгления си корем. „Какво да правя?“, запита се тя.

Сети се веднага.