Лийла Мийчам
Пепел от рози (61)

61.

Летният сумрак бе най-яркият спомен на Уилям за Пайни Удс в Източен Тексас. При всеки залез му се струваше, че над пейзажа се спуска необятно було с цвета и блясъка на сиви перли. Едва ли имаше друго място, мислеше си той, на което светлината да се задържа толкова дълго, преди да угасне.

Като момче беше благодарен за тази тукашна особеност, защото след смъртта на майка си той започна да се страхува от тъмнината. Баща му проявяваше разбиране и оставяше лампата запалена нощем, но той ясно помнеше, по онова време беше на около пет, че се срамуваше от страха си. Когато дойде в Хаубъткър от Франция, веднага усети, че не трябва да споменава нищо по този въпрос пред високата властна жена, при която го беше изпратил баща му. Дебеличкият мил човечец, когото наричаше чичо Оли, щеше да прояви разбиране, но не и леля му. Инстинктивно разбра, че тя е от хората, които не търпят слабости.

Поне така мислеше.

Първата вечер заспа много преди да се стъмни и го пренесоха в стаята. След това, през цялото лято, преди да си легне, чичо му вдигаше щорите, които леля му беше спуснала, и заспиваше, докато още цареше сумрак. Щом дойде есента и дните станаха по-къси, той се притесни, че леля му ще започне да гаси нощната лампа, когато идваше да му пожелае лека нощ. Вместо това тя го изненада, като попита с едва загатната усмивка:

— Да оставим ли лампата да посвети още малко?

— Oui, tante, s’il vous plait.^[1]

— Добре. Лека нощ тогава. До утре.

След това тези думи се превърнаха в традиция и когато се събуждаше сутрин, нощната лампа все още светеше. Мислеше, че я е мързяло да се върне, за да я загаси, но грешеше. Една зимна нощ, няколко години по-късно, се събуди и я видя край леглото си. Беше загърната в халат и приличаше на богиня от книгите по митология. Ръката й беше на ключа и тя предложи мило:

— Какво ще кажеш вече да я угасим?

Той едва тогава разбра, че тя през всичкото време е знаела за страха му от тъмното.

— Добре, лельо — бе отвърнал той, когато усети, че страхът му си бе отишъл много отдавна. Просто беше изчезнал, отлетял заедно с другите дракони от детството.

Уилям погледна съпругата си, която прохъркваше с отворена уста. Беше задрямала почти веднага, след като разбра, че той няма никакво желание да разговаря за новопридобитото им богатство.

— Рейчъл ще се съвземе, Уилям, повярвай ми — заговори тя, прочела тревожните му мисли със същата лекота, с която четеше любимите си любовни романи. — Освен това не е прогонена напълно от Хаубъткър. Може да се омъжи за Мат Уоруик и да си върне „Съмърсет“, когато Пърси умре. Какво толкова?

— Работата е там, Алис, че „Съмърсет“ няма да бъде оставен на Мат Уоруик. Пърси ще го заличи от имотите си. Леля Мери затова му го е завещала. Знаела е, че той ще се погрижи Рейчъл да не се докосне до плантацията.

— Защо, за бога?

— Сигурен съм, че Пърси знае много добре. Имам чувството, че леля Мери се е опитвала да спаси Рейчъл от проклятието, за което говореше през 1956.

— Ти не знаеш ли какво е?

— Не, но Пърси знае.

Беше благодарен, че щом Алис заспеше и Армагедон да настъпеше, тя нямаше да се събуди. Нямаше да одобри отклонението по селския път през боровата гора, която помнеше още от дете, а пък Джими слушаше уокмена си със затворени очи, потънал в шантавата си музика и дори не забеляза, че са слезли от междущатската магистрала. Това незначително отклонение удължаваше пътя, но той едва ли щеше да мине отново оттук, а му се искаше да се потопи в сумрака на Пайни Удс, да си припомни спомени, които след днешния ден нямаше повече да се множат. Тук, наблизо, имаше поток, където заедно с един приятел ловяха сомове. Господи, какви мокасини^[2] и други отровни змии изкарваха заедно с улова!

Недалече минаваше железопътната линия, същата, която го отведе от Хаубъткър, когато преди четирийсет години избяга. Имаше намерение да се скрие в храстите, докато влакът потегли, след това да скочи на него и да си купи билет от кондуктора. Само че кондукторът каза, че влакът бил пълен и трябвало да изчака следващия. Еймос, по онова време наскоро уволнен парашутист, отправил се към Хюстън, беше слязъл, за да се поразтъпче, преди влакът да потегли отново. Уилям все още помнеше колко изненадан остана, когато той тикна билета си в ръката му и му каза да замине. След като се озова сред петролните поля на Тексас, от време на време си спомняше слабия висок войник и се питаше какво ли е прихванало един напълно непознат да се раздели с билета си, за да го даде на него. По-късно научи от леля Мери, че когато е бил на петнайсет, Еймос се опитал да избяга от дома, но бил върнат на баща му от полицаи и старият го наказал, като го вързал за един стълб и го нашибал с камшик пред хората. Еймос нямал представа какво може да се стовари върху момчето, ако го заловят, затова взел решение да му помогне. Това се оказала благоприятна крачка за Еймос. Попаднал в град, където го приели като един от тях — в Хаубъткър никой не гледал отвисоко. Странно, какви изненади поднася животът.

Пътят с боров покров беше тих и приятен — нито се виждаше, нито чуваше друг автомобил — и на него му се стори, че шофира през притихнал зелен тунел, където може спокойно да се отдаде на мислите си. Непрекъснато си припомняше казаното от леля Мери в беседката през онова далечно лято на 1956: „Радвай се, че децата ти ще пораснат свободни от «Съмърсет».“ Какво беше искала да му каже с тези думи? Беше убеден, че това е в основата на решението й да откъсне дъщеря му от корените на семейство Толивър. По дяволите да върви теорията на Алис, че го била направила, за да спази обещанието, което му беше дала. Леля Мери имаше право да промени намеренията си, когато пожелаеше, освен това и двамата знаеха, че тя не му дължеше нищо. А и той не можеше да повярва, че тя беше завещала „Съмърсет“ на Пърси, за да получи прошка. Тази част бе истински шокираща — двамата са били любовници, но не и по времето, което помнеше. Те изглеждаха създадени един за друг и по едно време се беше питал защо леля Мери, същинска богиня, беше избрала херувим пред гръцки бог. Не че на този свят съществуваше по-добър човек от чичо Оли.

Защо тогава, след като беше подготвила Рейчъл да поеме по нейния път, накрая я беше тласнала в нова, неизвестна посока.

„Съмърсет“ винаги е вземал прекалено много жертви, беше казала тя.

Сега вече се досещаше какво точно е искала да каже. „Съмърсет“ й беше отнел Пърси и един господ знае какво още от нещата, за които бе намеквала. В известен смисъл и той се беше лишил от много. Щеше да остане, ако не беше принуден да работи на плантацията. Боже, колко само мразеше онова поле — бълхи и комари, горещина и пот, жвакаща кал през дъждовния сезон, задушлива прах по време на сушата, разранени ръце и непрекъснат страх от змии, навили се под памуковите храсти, неспирния цикъл на работа, работа и отново работа. А един ден, поне така му беше казано, тъй като беше от рода Толивър, всичко това щеше да бъде негово.

Той тръсна глава, сякаш муха му беше влязла в ухото. Не можеше да търпи повече. Дотук с подчинението. Ето че сега „Съмърсет“ застана между съпругата му и дъщеря му, а Рейчъл щеше да изгуби симпатичния Мат Уоруик. Поредните двама, които си подхождаха като грах и моркови, но тя никога не би се омъжила за човек, чийто дядо притежаваше земята, която тя до края на живота си щеше да е убедена, че е била нейна. Леля му имаше добри намерения, въпреки това се беше провалила. Рейчъл никога нямаше да й прости, както и Алис никога нямаше да прости на дъщеря си, задето е заложила на съдба, свързана с леля Мери.

Той въздъхна тежко. Разбираше каква цена трябва да плати, но какво щеше да стане с проклятието? А и какво беше това тъпо проклятие, надвиснало над семейство Толивър? Как се проявяваше? Беше ли успяла леля Мери да спаси Рейчъл от него? Как щеше да разбере?

Тесният виещ се път под зеления покров плуваше пред погледа му. Сетивата му бяха завладени от тъга заради трагичния избор… хората, които умееха да обичат, бяха отдали най-скъпото си и никога повече нямаше да си го върнат. Унесен в мислите си, той не чу свирката на влака в далечината. Прозорците на автомобила бяха спуснати, видимостта от дясната му страна беше препречена от хавлиената кърпа и закачена отзад чанта. Климатикът жужеше. От уокмена на Джими долиташе тиха рок музика. Когато най-сетне чу писъка на влака, той му прозвуча като напълно естествен звук, носталгичен повик от детството. Много късно осъзна, че товарният влак летеше право към него.

Алис и Джими така и не отвориха очи. За частица от секундата, преди влакът да ги помете, умът на Уилям беше нащрек и той осъзна с кристална яснота как точно поразява проклятието на семейство Толивър.