Лийла Мийчам
Пепел от рози (25)

25.

Беше краят на втората седмица от август, време за първата обиколка на полята.

— Започваме брането в понеделник сутринта на зазоряване — уведоми Мери наемателите в събота, преди началото на брането. — Утре си починете добре. Ще започнем от южната страна. Във вторник продължаваме от запад на изток. Бъдете готови да тръгнете с каруците си не по-късно от четири и половина.

Същата неделя, следобед, Мери се чувстваше твърде неспокойна, за да играе бридж и на два пъти обяви повече.

— Дано това не е поличба — подхвърли Оли.

Мери прие забележката като намек.

— Какво искаш да кажеш? — Острият й глас изплющя като камшик в тихата стая, изпълнена с напрежение, и тримата мъже я погледнаха изненадани.

— Говорех за изхода на играта — отвърна Оли и се усмихна виновно. — Да не би да помисли, че говоря за реколтата? Как можах да кажа нещо толкова глупаво тъкмо тази вечер? Сигурен съм, че си уредила всичко в „Съмърсет“. Държа да ти кажа, че до следващата неделя ще си най-щастливата жена в окръга.

— Да пием за тези думи — предложи Чарлс и бързо доля в чашите им шампанско, донесено тайно от избата на семейство Дюмонт. Сухият режим беше за гласувалите за него, поне това беше мнението на всички. Мери както обикновено отказа, но вдигна чашата си с вода. — За кралицата на памука — рече Чарлс. — Нека винаги да бъде!

— Дай боже! — отвърнаха останалите в един глас и се чукнаха. Само че забележката на Оли развали доброто й настроение. Тя бе извадила наяве парливия въпрос, който не спираше да я измъчва напоследък. Дали наистина не беше отхапала повече, отколкото можеше да сдъвче?

Извини се, че на следващата сутрин щяла да става рано, и отпрати гостите преди обичайното време, включително и Пърси, който обикновено се връщаше, след като другите си тръгнеха.

— Нервна съм като котка в стая, пълна с люлеещи столове — обясни тя, когато Оли и Чарлс се отдалечиха и той стисна ръката й с разбиране.

Няколко часа след полунощ я събуди гробна тишина. Изправи се в леглото, ослуша се и подуши въздуха. Отметна завивките и отвори френските врати към верандата пред стаята й.

— О, не! — извика тя и устата й пресъхна от ужас. Далече на изток, където се намираше „Съмърсет“, назъбени светкавици прорязваха нощното небе. Носеше се мирис на дъжд, чуваше се далечен гръм. И още нещо. В неподвижния въздух се стелеше прах. „О, господи! Моля те, смили се над мен. Недей, господи. Не ми го причинявай. Татко, дядо Томас… помогнете ми!“

Сърцето й заплашваше да изскочи от гърдите, когато тя се втурна вътре, колкото да завърже връзките на ботушите си и да метне един халат, преди да изтича на долния етаж.

Сложи юзда на Шоний и скочи на гърба му, както беше по нощница, смушка го с токовете на ботушите си и двамата изскочиха на спящия булевард, после свиха по черния път, водещ към плантацията.

— Давай, момче! — пришпорваше Мери стария кон, наведена ниско над развятата му грива, за да ускори скоростта. Умът й се прочисти, докато препускаха в нощта. Наемателите знаеха какво да правят. Нали тази седмица даде на всяко семейство инструкции какво да правят в случай, че завали. „Да, госпожице Мери, излизаме в полето с чувалите и почваме да берем бързо. Щом закапе, тичаме с чувалите под дърветата и ги завиваме с брезента в каруците.“

Хоуги и семейството му вече бяха навън. Добре, че и двамата му вече пораснали синове си бяха вкъщи, единият в отпуск от армията, а другият си търсеше работа. И двамата бяха нарамили чувалите.

— Добрутро, госпожице Мери — поздравиха те и се престориха, че не забелязват, че е по нощница и халат.

— Колко зле е положението, Хоуги?

Управителят сви рамене.

— Знам колкото и ти, госпожице Мери.

— Дай ми чувал.

Все още бе тъмно като в рог, когато семейство Картър, общо седем души, заедно с Мери поеха по браздите и започнаха да събират памука. Не бе паднала и капка дъжд, но светкавиците раздираха небето и във въздуха се носеше прах. Тя се молеше за вятър. Най-силен ужас изпитваше от тежкия, неподвижен въздух. В далечината забеляза трепкането на керосинови лампи в полето и забрадени глави да се движат сред белите топки, опитните ръце работеха, докато нощното небе тътнеше: „Бързо, бързо, бързо!“

Градушката започна трийсет минути по-късно, последвана от проливен дъжд. Мери и седмината от семейство Картър бяха на браздите, твърде далече, за да стигнат до каруците.

— Скрийте се под чувалите! — провикна се някой. — Градушката е като речни скали.

Мери продължи да бере, докато най-сетне разбра, че е напълно безсмислено. Изтегли наполовина пълния си чувал под себе си и го покри с тялото си, а с ръце скри главата си. След известно време престана да усеща ударите, чуваше единствено сърцето си, притиснато до чувала.

Поройният дъжд се лееше, когато най-сетне някой я дръпна да стане.

— Госпожице Мери — рече Хоуги, — не можем да направим нищо повече. Да приберем чувалите в къщата.

Нощницата и халатът бяха залепнали за нея, подгъвите им се влачеха в калта, ботушите й бяха подгизнали. Мери грабна чувала и се опита да го довлече до къщата на управителя.

— Пневмония ще пипнеш с тези дрехи, да не би да искаш да умреш, госпожице Мери? — подхвърли съпругата на Хоуги.

Де да можех, изстена наум Мери.

Занесоха чувалите на верандата и Мери се взря изпод мокрите си кичури коса към лицата, скупчили се около нея. Изглежда, чакаха да каже нещо… да направи нещо. Животът им беше в техните ръце и тя трябваше да намери начин да поправи съсипията, да оправи нещата. Хоуги я наблюдаваше с очакване. Тъй като не можеше да му плати веднага за работата като управител, тя му беше обещала по-голям процент от печалбата от реколтата. Присви очи и се загледа напред в гъстия мрак, сякаш щеше да чуе гласовете на баща си и дядо си, които да я посъветват как да постъпи, но в момента чуваше единствено краха на мечтите си.

— Мамка му! — изруга Хоуги и избърса лице с кърпа. — Поредната провалена година.

— Какво ще правим, татко? — попита едно от момиченцата, очите му бяха пълни със сълзи, а лицето му цяло оплескано с кал.

— Сега ще сложим този памук да се суши и ще видим с колко разполагаме — отвърна Мери. — Мата — обърна се тя към съпругата на Хоуги, — запали огън в предната стая, за да изсушим, доколкото е възможно чувалите. Утре сутринта отново ще натъпчем памука в тях.

Работиха през тъмния час преди утрото и разпределяха според качеството му спасения памук на купчинки.

— Лошо. Не изглежда никак добре, госпожице Мери — измърмори Хоуги.

Дъждът беше спрял и нощта се проясняваше, когато Мери най-сетне прие чаша кафе и излезе на задната веранда, за да огледа плантацията си. Зората огряваше полето и разкриваше очуканите редове, по които до вчера стърчаха яки стръкове натежал памук. Сега стеблата бяха оголени, откъснатите топчици памук лежаха сред ледените късове, докъдето погледът стигаше. Нито един храст не беше пощаден.

— Прилича на сварена ряпа със спанак — промълви със страхопочитание едно от момчетата на Картър.

— Мълчи, сине — сръчка го майка му и стрелна Мери с поглед.

Мери чу, че предната врата се отваря, а след това се затваря.

Картърови притихнаха и настана тишина, както в класна стая, когато директорът влезе неочаквано. Преди да разбере какво става, някой метна сако на раменете й и до ухото й заговори познат глас.

— Дойдох да те отведа у дома, Мери — рече Пърси. — Не можеш да направиш нищо повече.

Мери погледна семейство Картър. Онемели пред влиятелния Пърси Уоруик, те наблюдаваха как той прегръща госпожица Мери. Дори до този момент да се бяха колебали относно естеството на връзката им, вече знаеха какво става. Без да обърне никакво внимание на Пърси, тя заговори:

— Хоуги, когато приключиш тук, обиколи „Феър Ейкърс“ и накарай всички да отнесат събрания памук до теглилката на Ледбетър. Двамата със Сам ще преценим какво е положението в „Съмърсет“ и ще претеглим памука там. Ще се видим в къщата в десет сутринта.

— Добре, госпожице Мери.

— Много благодаря за положените усилия на всички — продължи Мери и сви едва забележимо рамене, за да даде сигнал на Пърси да си дръпне ръката. — Мати, благодаря за кафето и се извинявам за бъркотията.

Пърси свали ръката си, кимна на семейството и последва Мери през стаите, пълни с подгизнал памук, към автомобила. Едва не му се скара, когато видя очуканите от градушката брони и оплесканите с кал колела, задето се беше появил без нужда и я беше засрамил. След като си пое дълбоко дъх, тя попита:

— Защо дойде, Пърси?

Той я загърна в сакото.

— За да се уверя, че си добре, и да те отведа у дома.

— Защо реши, че ще се прибера? Тук имат нужда от мен. Освен това дойдох с Шоний.

Животното чакаше търпеливо там, където Мери го беше оставила вързан за един кол, а по хълбоците му продължаваше да се стича дъжд. Обърна глава, когато чу името си, и я погледна тъжно.

— Ще кажа на някого от Картърови да го откара вкъщи — предложи Пърси.

— Не, ти просто не разбираш. Те имат нужда от момчетата тук, а аз имам нужда от Шоний, за да отида до „Съмърсет“. Когато приключа там, трябва да отида до града, за да се видя с Емит Уейт.

— За бога, Мери, аз ще те закарам при Емит.

— Не! — отсече категорично тя. — Трябва да отида сама.

Управителят и семейството му се бяха скупчили пред мрежестата врата и наблюдаваха открито двойката.

— В този вид ли? — попита Пърси и хвърли тъжен поглед на мокрите й дрехи, изпръскани с кал. — Нека поне те закарам до вас, за да се преоблечеш, преди да настинеш.

Мери мислеше бързо. Пърси беше прав. Ако се появеше по нощница пред наемателите точно сега, едва ли щеше да им вдъхне увереност, освен това й беше студено. Последното, което й трябваше в момента, беше да се разболее.

— Добре — съгласи се с нежелание тя.

Завързаха жребеца за бронята и двамата с Пърси седнаха смълчани в автомобила. Той пое по наскоро павирания път към Хаубъткър, където нямаше да заседне в калта, вместо по черния, който щеше да им позволи да влязат незабелязани на „Хюстън Авеню“. Градът тъкмо се будеше и шофьорът и неугледната му пътничка бяха доволни, че само неколцина собственици на магазини ги видяха, докато минаваха пред сградата на съда.

— Колко е зле положението? — попита Пърси, когато спря пред верандата. — Това краят ли е?

Мери седеше вдървено, без да се обръща към него.

— Все още ми остават няколко карти.

Той отпусна ръка на рамото й и заговори тихо:

— Съжалявам, мила, но договорката ни си е договорка.

— Да не би да съм казала обратното. — Тя сви рамене, смъкна сакото и отвори широко вратата. — Няма нужда да… си толкова доволен.

— Не съм доволен. За бога, Мери… — Пърси слезе от автомобила, докато тя отвързваше Шоний. — Как можа да си го помислиш? Скъпа, знам как се чувстваш…

— Знаеш друг път! Как е възможно да знаеш как се чувствам? Като видях как „Съмърсет“ се разпада, имах чувството, че виждам детето си мъртво. Не мога да ти опиша… какво отчаяние ме е обзело.

— Но ти знаеше рисковете…

Мери усети как лицето й пламва.

— Не ме поучавай, Пърси! Последното, което ми трябва сега, е доза от безпогрешната логика на Уоруикови. Върви да работиш или да се занимаваш с нещо и ме остави да си върша работата.

След тези думи, с жвакащи ботуши и подгизнали дрехи, оплескани в кал, Мери дръпна юздата на Шоний и пое към конюшнята да го подсуши и нахрани, като остави Пърси да гледа след любимата жена, която го бе изоставила в миг, когато имаше най-голяма нужда от помощ.