Лийла Мийчам
Пепел от рози (11)

11.

На следващата сутрин Мери беше готова в шест, при първото повикване за закуска. Прекара ужасна нощ. Мяташе се, сънуваше, че е обречена завинаги да се вози по железопътната линия „Южен Пасифик“, мяркаха й се картини от Хаубъткър през прозореца на вагона, докато влакът надаваше пронизителни писъци на някоя гара, без дори да спира. Стряскаше се, а сърцето й блъскаше в задушното купе. Едва задрямала и кошмарът се връщаше, този път с образа на Луси Джентри, която се усмихваше и й махаше от перона към профучаващия влак.

След като погълна питателна закуска и изпи три чаши кафе, напълно необичайно за нея, тя се отърси от потискащите спомени за неспокойната нощ и се върна в купето в очакване влакът да измине последната отсечка от пътя до Хаубъткър. Щеше да си сложи шапката едва когато стигнеха в покрайнините на Холоус, града, построен специално за нуждите на фирма „Уоруик“, където работниците във фабриката живееха в спретнати къщи от чам с веранди, които ги опасваха целите, с бели дървени огради и павирани улици. Едва тогава можеше да каже със сигурност, че дългото пътуване скоро щеше да приключи.

Не се беше връщала, откакто миналия август Майлс я качи на влака. Той се беше почувствал неловко, когато тя спомена да се върне за Коледа.

— Изчакай да ти изпратя известие, Мери. Ако не стане да си дойдеш вкъщи, опитай се да си уредиш покана, за да прекараш празниците с някоя приятелка.

— Но, Майлс, Коледа…

Той я прегърна засрамено.

— Мери, мама е зле. Сама го разбра, когато отказа да те види, преди да тръгнеш. Можеш да помогнеш единствено като заминеш някъде и… останеш там, докато тя се пооправи. Извинявай, но се налага.

Беше я обладал странен ужас. Беше прегърнала брат си през кръста и беше зашепнала с тихо, тънко гласче:

— Майлс, мама не ме мрази, нали?

Разбра отговора по мълчанието му.

— Майлс, не може да бъде…

— Недей, не се вълнувай точно сега. Ще си съсипеш хубавкото личице. Постарай се да се възползваш от тази година. Накарай ни да се гордеем с теб.

— Значи наистина съм я изгубила? — Разкривеното й от болка лице го молеше да я опровергае.

— Ще свикнеш, Мери. Ще свикнеш с всички загуби в живота, защото ти държиш на единственото, което няма да те напусне. — Едното ъгълче на устата му се изви. — Дали ще те предаде? Почти сигурно е. Ще те разочарова, ще ти изсмуче силите… и това е сигурно, но никога няма да те напусне. В известен смисъл си по-щастлива от останалите от нас. Със сигурност имаш повече късмет от мама.

— Мога да изгубя „Съмърсет“ — напомни му тя. — Ако ипотеката не се изплаща, мога да изгубя плантацията.

Майлс я перна нежно по върха на носа и я отдръпна от себе си.

— Виждаш ли колко бързо се забравя болката от загубата, когато стане въпрос за нещо, което е по-важно за теб? — опита се да се пошегува той и тя усети да я прорязва нова болка, когато забеляза усмивката му на непознат. Щом седна в купето до прозореца, той й помаха, но се обърна и си тръгна още преди влакът да потегли от гарата.

На Коледа отиде с Аманда в Чарлстън и през празниците красивият и мургав, по-голям брат Ричард я целуна за пръв път по устата. Случи се под имела. Той вдигна брадичката й, за да направи онова, което възнамеряваше, а тя бе толкова изненадана, че дори не намери сили, за да се отдръпне. След малко усети, че откликва на натиска на устните му и на мъжкото му тяло, притиснато до нейното.

— О! — бе възкликнала тя удивено, останала без дъх, когато се отдръпнаха, засрамена от себе си, като забеляза искрите в очите на Ричард и тънката му многозначителна усмивка. Сякаш бе открил неизвестна досега жила, която смяташе сам да разкопае. Тя веднага настръхна. Беше отстъпила от опасното място под зелените клонки. — Не биваше да го правиш.

— Не можех да се въздържа — беше признал той. — Много си красива. Това е достатъчно основателна причина, за да ми простиш.

— Само ако обещаеш, че няма да се повтори.

— За съжаление, никога не давам обещания, които съм безсилен да изпълня.

Тя прие ръката му, когато той я протегна, за да я отведе в трапезарията, но преживяното я беше разтърсило. Инстинктивно знаеше, че трябва да опази това… ново откритие за самата себе си от мъже, които биха го използвали срещу нея. Няма да му позволя да ме целува отново, беше се зарекла тя, но се оказа, че е неспособна да изпълни решението си.

Мери се отърси от спомена за взаимно разпалената страст. През боровете мярна първите бели къщи на Холоус. Почти не обърна внимание на многобройните нови къщи, докато влакът ги заобикаляше бавно и надуваше свирката. Зърна красива, модерна сграда с надпис „Фирма за добив на дървен материал Уоруик“, написана с дръзки едри букви. Спомни си, че Майлс й беше писал за разширението на фирмата и за построяването на нов административен комплекс на красиво място. Почти не обърна внимание на сградата. Вече мислеше за други неща.

Майлс сигурно щеше да чака влака, макар да не й беше отговорил на краткото писмо, което му написа преди седмици, за да му съобщи часа и датата на пристигането си. През следващите дни се беше притеснила откъде ще намери пари за билет, ако Майлс не й изпратеше сумата. Най-сетне, не издържайки на неизвестността, тя изпрати спешна телеграма на брат си, разход, който изтънелият бюджет на семейство Толивър трудно можеше да си позволи, за да помоли за пари. Седмица по-късно той й изпрати запис, но без нито дума. Почувства се наранена, че брат й е толкова невъзпитан, че дори не беше написал няколко реда, за да я приветства с добре дошла, и оттогава тръпнеше в нервно очакване, тъй като нямаше представа как ще приеме завръщането й.

Влакът изсвири отново и Мери с биещо до пръсване сърце нагласи шапката си пред малкото огледало над мивката. Беше демодирана, също както и останалите й дрехи, макар не чак толкова като на Луси. Модните силуети на дамските тоалети, изглежда, се променяха всеки сезон, а тя беше добавила съвсем малко нови дрехи в гардероба си, откакто баща й почина.

Финансовото състояние на семейство Толивър явно бе добре известно в Хаубъткър. Скоро след като пристигна в „Белингтън“, Ейбъл Дюмонт й писа, за да я попита дали би искала да носи неговите дрехи като реклама на универсален магазин „Дюмонт“. „Фигурата и стойката ти са прекрасни за новите дамски облекла, беше обяснил той, и ще ми направиш огромна услуга, ако се съгласиш да обличаш модната ни линия. Ти, разбира се, ще можеш да задържиш всички дрехи и аксесоари като знак на признателност от моя страна.“

Мери беше прокарала ръка по изтънчените дрехи, изпратени с писмото, след това с огромно нежелание ги беше прибрала в кутиите им и беше върнала колекцията. „Много ти благодаря за милото предложение, беше написала тя, но и двамата знаем, че дрехите ти нямат нужда от реклама в «Белингтън Хол», където момичетата са добре запознати с модата. Всички познават магазина ти, красотата и високото качество на стоките, които предлагаш. Уверявам те обаче, че щом нещата се променят, ще купувам дрехите си единствено от универсален магазин «Дюмонт».“

Заболя я, че отказа милия жест на Ейбъл, но беше напълно убедена, че той разбира, че тя не прие предложението не от пренебрежение, а защото знае, че това би нарушило уговорката между трите семейства, сключена още при основаването на Хаубъткър.

Заразглежда лицето си в огледалото и се запита дали то се е променило през годината, в която беше отсъствала. Ричард беше насочил вниманието й към съвършената симетрия в чертите й.

През последната им вечер заедно той беше прокарал пръст от пътя на косата й до трапчинката в средата на брадичката.

— Погледни. Всичко от тази страна — той беше целунал лявата й буза, е съвсем същото както от другата… — След това я целуна и по дясната. Накрая хвана лицето й в дланите си и я привлече към себе си, за да я целуне по устата, но тя се беше напрегнала и отдръпнала.

— Недей, Ричард.

По красивото мургаво лице се беше изписала болка.

— Защо не?

— Защото няма смисъл… затова.

Той се беше намръщил.

— Защо да няма смисъл?

— Знаеш защо. Казах ти много пъти.

— „Съмърсет“, нали? — Името прозвуча като мръсна дума. — Мислех, че те ухажвам, за да отстраня този съперник.

— Невъзможно. Много съжалявам, Ричард.

— Не колкото ще съжаляваш някой ден ти, мила моя.

Най-сетне влакът спря. Мери слезе и вдъхна горещия, наситен въздух на родния си град и огледа перона за Майлс. Беше събота и гарата жужеше от народ. Обърна се към началника и неколцина фермери и граждани, които познаваше, сред тях и майката на своя бивша съученичка. Нима беше поздравила същата жена само преди година, когато заминаваше на ежегодното посещение при дъщеря си в Калифорния? Тогава тя чакаше да посрещне Майлс при идването му от „Принстън“, тъй като баща им беше болен вкъщи, а майка им се грижеше за него. Независимо от това в къщата всичко беше готово за завръщането му — масата беше сложена, шампанското се охлаждаше, къщата беше пълна с пролетни цветя. Месец по-късно баща й почина и животът им напълно се промени.

— Добро утро, госпожо Дрейпър — поздрави тя. — Сигурно тръгвате на юнското си гостуване при Силви? — „Къде, по дяволите, се беше дянал Майлс?“

С облечената си в ръкавица ръка госпожа Дрейпър докосна камеята на високата яка на блузата, за да покаже изненадата си. Мери открай време мислеше, че претенциозните й жестове имат за цел да покажат доброто й възпитание.

— Боже всемогъщи, та това е самата Мери Толивър. Да не би да се връщаш от училището, в което те изпратиха. Дори нямаше да те позная. Колко си се променила. Узряла си, май това е най-подходящата дума.

Мери се усмихна на една страна.

— Както и всички останали — отвърна тя. — Затова пък вие не сте се променили ни най-малко, а съм сигурна, че и Силви си е същата.

— Много си мила. — Мери знаеше какви мисли се въртят в главата на жената, скрити зад трепкащата усмивка, тъй като веднъж беше подслушала какво казва на една продавачка. Нейната Силви и наперената Мери Толивър никога не са се разбирали чак толкова добре, колкото предполагали хората, нищо че били отраснали заедно, а нейният Андрю изкарвал добри пари в магазина за седла и ботуши. Нямало нищо лошо в това човек да си изкарва прехраната от магазин. Нали Ейбъл Дюмонт се занимавал със същото, само че много по на едро? Не, Мери била станала надута, защото била издънка на земевладелците Толивър. Всички знаели, че Толивърови се смятат за нещо повече от останалите в града, с изключение на семейство Уоруик и семейство Дюмонт. Нищо, че онези, на които гледали отвисоко, можели да си плащат сметките, докато семейство Толивър не можели.

Мери мислеше за всичко това, докато се озърташе нетърпеливо за Майлс, и изминаха няколко мига, преди да осъзнае казаното от госпожа Дрейпър.

— Всички бяхме толкова шокирани, когато разбрахме. Горкичката. Ако някой от нас може да направи нещо… Представи си само! Дарла Толивър в толкова… затруднено състояние.

Мери отново насочи вниманието си към госпожа Дрейпър.

— Моля? Какво е това затруднено положение? За какво става въпрос?

Госпожа Дрейпър отново притисна пръсти към камеята.

— Мили боже — възкликна тя и малките й очички заблестяха от задоволство и ужас. — Да не би да искаш да кажеш, че не знаеш? Горкичкото момиче. Май се разприказвах повече, отколкото трябва. — Изражението й се поразведри, когато някой застана зад Мери.

„Майлс“, помисли си Мери, обзета от облекчение.

— Здравей, Пърси — изгука госпожа Дрейпър. — Тъкмо приветствах Мери с добре дошла вкъщи.

— Чух — заяви Пърси с глас остър като бръснач. — Здрасти, циганче — обърна се той към нея значително по-топло и я привлече в прегръдката си. — Добре дошла у дома.

Незнайно как познатият омразен прякор й се стори мелодичен като любима песен. Вдигна доволно лице, за да приеме целувката по бузата.

— Много се радвам да те видя — отвърна напълно искрено тя. — Вместо Майлс ли дойде? — Той беше в кремав костюм и вратовръзка със стегнат възел и никога не й се беше струвал по-красив, отколкото сега, ухаещ на младост, здраве и на мъжка сила.

— У вас е, за да се погрижи за пристигането ти. Нямаше доверие на никого, освен на себе си, затова използвах възможността да стана първият, който да те приветства с добре дошла.

Всичко това беше лъжа, защото госпожа Дрейпър беше наострила уши. Мери знаеше, че е така, въпреки това му беше благодарна, все едно беше казал истината. Изглежда, нещо се беше случило в къщата. Сигурно майка й бе започнала да се държи зле, след като е разбрала, че дъщеря й се връща у дома, а Майлс е бил принуден да остане, за да се оправи с положението. Сигурно е потърсил Пърси в канцеларията на дърворезницата — едва ли щеше да облече толкова спретнат костюм специално за нея — и той е зарязал всичко, за да я посрещне на гарата.

— Много си мил — рече Мери и стрелна Пърси с многозначителен поглед, за да му покаже, че знае истината, и му благодари, че се опитва да заблуди любопитните.

Пърси я прегърна през кръста и се обърна към госпожа Дрейпър.

— Ще ви помоля да ни извините, трябва да заведа момичето ни вкъщи. Майка й няма търпение да я види.

— Наистина ли? — измърка госпожа Дрейпър. — Каква приятна промяна. Сигурна съм, че Мери ще бъде точно онова, което лекарят е предписал.

— Без съмнение. Пожелавам ви приятно пътуване, госпожо Дрейпър.

— Много ти благодаря, Пърси. — Ръката й отново се стрелна към камеята и тя затрепка с мигли по обичайния безвкусен начин, тъй като, както Мери отдавна беше забелязала, той предизвикваше трепет сред млади и стари от женския пол.

— Благодаря ти, че ме спаси — започна тя, когато се отдалечиха от госпожа Дрейпър. — Каква противна жена.

— Отвратителна е — съгласи се Пърси. Стисна ръката й и я пъхна в свивката на лакътя си. — Извинявай, че не бях там и я оставих да ти устрои засада.

— Всъщност, аз я заговорих. Тя, изглежда, не ме позна.

— Виждам защо.

— Това пък какво ще рече?

Пърси се поколеба и заяви с престорена изненада:

— Мери Толивър, да не би да си просиш комплименти, при това от мен?

Тя настръхна. Усети, че отново се подготвя да премине в отбрана, но след това срещна погледа му. Забеляза, че той се забавлява, но без обичайната искрица подигравателност. Изражението му беше на възхищение, дори на гордост. Тя се разсмя игриво.

— Макар да съм безкрайно любопитна, Пърси Уоруик, можеш да си сигурен, че няма начин да ме накараш да ти се вържа. — Продължиха напред. — Кажи ми за какво намекваше онази противна жена, когато каза, че мама била изпаднала в затруднено положение? Мама ли е причината да дойдеш ти вместо Майлс?

Той покри ръката й със своята и я стисна, сякаш за да не й позволи да се препъне, когато чуе отговора.

— Майка ти има проблем с пиенето, Мери. Тя… пристрастила се е към алкохола.

— Какво? — Мери спря рязко и остана на място. — Искаш да кажеш, че мама е зависима от алкохола?

— За съжаление е точно така.

— Но как? Откъде си е набавяла пиене?

— Баща ти е поддържал добри запаси в избата, очевидно се е страхувал да не наложат сух режим. Тя ги е открила и когато Майлс и Саси разбрали какво става, вече било прекалено късно.

Ужасът я остави безмълвна. Майка й… алкохоличка? Беше чувала да употребяват думата за разни пияници и обикновено й се струваше отвратителна, защото се отнасяше за безволеви хора.

— Значи всички знаят, освен мен — ужасена рече тя. — Целият град.

Изражението на Пърси се промени. Очите му заблестяха.

— Това ли е основната ти грижа, че името на семейство Толивър ще бъде очернено?

Не, разбира се, искаше й се да извика, наранена от думите му. Беше загрижена за майка си. Този последен срам щеше да я накара да се затвори в стаята си завинаги. Тя пусна ръката му. Нищо не се беше променило, докато я нямаше, нищо между тях двамата. Всичко си беше съвсем същото.

— Някой трябваше да ми каже.

— Майлс не искаше да знаеш. Каква полза имаше?

— Можех да се прибера. А каква беше ползата от заминаването ми?

— Струваше си да се пробва Мери; малка жертва от твоя страна, не мислиш ли?

Какъв беше смисълът да опровергава думите му? Той вече си беше създал мнение за нея. Усети как й прилошава, затова отвори обсипаната с мъниста чанта и заяви с маниера, придобит в „Белингтън“:

— Това са билетите за багажа. Четири куфара. Бъди така любезен да ги вземеш. В багажното на гарата са.

Пърси ласкаво стисна протегнатата й ръка.

— Съжалявам, че това не е завръщането, на което си се надявала, циганче.

— Започнах да се научавам да не се надявам на онова, което не зависи от мен — отвърна тя, вирна брадичка и се стегна, за да не се разплаче. Той съдеше единствено и само нея.

Пърси взе билетите, повдигна облечената й в ръкавица ръка към устните си, без да откъсва очи от нейните.

— Надявам се да съм изключение.

Тя притаи дъх и отдръпна ръка.

— Единственото изключение на тази политика е надеждата, да не създавам погрешно впечатление у хората, на които държа. Няма ли да се прибираме?

Пърси поклати глава, сякаш нямаше начин да се разбере с нея.

— Автомобилът ми е в червено и жълто, паркиран е под дърветата край конюшните. Изчакай ме там, на сянка.

Лъскавият, нисък открит „Пиърс-Ароу“ изпъкваше като расов жребец сред мулета. Мери застана тъжно от пасажерската страна и дори не забеляза елегантността на колата. Възторгът, че се връща у дома, се беше изпарил и тя се страхуваше от срещата с майка си и Майлс. Като истинска глупачка се беше надявала да го види от прозореца на купето, когато влакът навлезе в гарата. Беше си представяла как двамата се прибират към къщи във файтона, той й разказва местните клюки и новини от плантацията. Дори се надяваше майка й да се зарадва, когато я види, и отново да се превърнат в семейство, преди Майлс да замине на война.

— Мама под лекарско наблюдение ли е? — попита тя, докато Пърси трупаше багажа на задната седалка на автомобила. — Добри ли са резултатите от лечението?

— Доктор Гарланд ходи при нея, но опитът му в тази област е ограничен. Препоръчва пълно въздържание, а Майлс и Саси се опитват да следват съветите му.

— Мили боже — въздъхна Мери и си представи колко трудно им е било. — Тя възстановява ли се?

— Нуждата от алкохол си е същата, но поне сега не е пияна. Майлс не смееше да я изпусне от очи, за да е сигурен, че няма да се докопа до някоя бутилка. Двамата със Саси се редуват, мама също им помага, когато я помолят. Понякога, за да си починат или за да може Майлс да се погрижи за плантацията, се налага да я връзват за леглото, Мери. Казвам ти всичко това, за да те подготвя. Трябва да знаеш какво ще завариш.

Тя усети, че й се гади.

— Нали са изхвърлили алкохола?

— Всичкия, който тя не е изпила или скрила. Все още има бутилки, пъхнати на различни места из къщата. — Той й отвори вратата на пасажерската седалка. — Имам дрехи и шапка за път, ако искаш. И очила имам. Аз лично си слагам само очилата. Прахта по пътя е ужасна по това време на годината.

— Твърде горещо е. Освен това искам да видя природата.

— Ще се постарая да не вдигам над петдесет километра.

Качиха се и Пърси запали мотора. Мери се вслушваше като омагьосана, докато двигателят кашляше, преди да заработи под дългия, лъскав червен капак. Беше се возила само в една друга такава карета без коне — в ролс-ройса на Ричард Бентуд, който той си беше докарал от Англия.

— Много се надявам Майлс да не е похарчил една торба пари за автомобил като този — изсумтя тя с неприязън, когато забелязаха зяпналите от възторг любопитни лица на перона.

Пърси се разсмя.

— Нали го знаеш Майлс. За него автомобилите са поредният пример за упадъка, причинен от капитализма. — Зави по пътя към Хаубъткър. — Между другото, говорех напълно сериозно, когато те приветствах с добре дошла.

— Точно ти ли ми го казваш? Нали след по-малко от месец заминаваш за един господ знае колко време. — Тя не добави: „Може би завинаги“, когато сърцето й се сви от вече познатия страх. — Брат ми и неговите каузи! Той ви е повлякъл двамата с Оли, нали?

— Оли разправяше, че някой трябвало да тръгне с него, за да го наглежда, циганче. Иначе със сигурност щели да го убият.

— А щом Майлс и Оли отиват, ти също трябва да си там — за да се грижиш и за двамата.

— Така си е.

Тъгата и чувството за загуба я задушиха. Гневът към Майлс се надигна също като лош вкус, останал след развалена риба. Как можеше да причинява това на най-добрите си приятели и семействата им? Как можеше да остави майка им в подобно състояние, да зареже задълженията си в плантацията? Тя обаче никога не би разкрила възмущението си пред Пърси. Той нямаше да чуе от нея и дума против Майлс.

— И какво ще стане с това чудо, когато заминете за Европа? — смени темата тя.

— Или ще го продам, или ще го дам на татко, за да се вози, докато се върна. Мама отказва да се качва в него, но татко ще врътва по някое и друго кръгче, за да поддържа колата в движение.

Неочаквано тя усети, че очите й парят и се загледа втренчено настрани. След малко заговори отново:

— Значи ще го дадеш на баща си, за да врътва по някое и друго кръгче.

Тя усети как Пърси я стрелва с поглед.

— Добре — примири се той. — Ще го дам на татко, за да се грижи за него.

Продължиха да пътуват в мълчание, Мери насочи вниманието си към своята страна от пътя. Дрянът вече беше прецъфтял, но катерливите ластуни на глициниите бяха обсипани с цвят, лавандуловите цветове пълзяха по оградите и край дърветата. Памукът в полята на „Съмърсет“ беше нацъфтял и залезите на Източен Тексас го превръщаха в истинска дъга.

Мери насочи вниманието си към този образ. Всичко, което обичаше, си беше отишло — дядо й, баща й, брат й, майка й. Оставаше единствено „Съмърсет“, който я очакваше. Земята беше нейна и можеше да се грижи за нея година след година, реколта след реколта, докато е жива. Както Майлс беше казал, земята никога нямаше да я изостави. Вредителите можеха да нападнат насажденията, можеше да има суша или наводнения, да падне градушка, но земята щеше да остане дори след като страшното свършеше. В земята винаги имаше надежда, докато при хората съвсем не беше така.

— Предполагам, че първата ти задача ще бъде да отидеш до „Съмърсет“ — подхвърли Пърси.

Странно как той умееше да чете мислите й.

— Да — отвърна кратко Мери. Той го каза така, сякаш ставаше въпрос за посещение набързо, за нещо нередно и неприлично.

— Преди да нападнеш Майлс за начина, по който е управлявал, има някои неща, които трябва да научиш.

— Така ли? — Тя изви вежда към него. Каквото и да кажеше Пърси, нямаше да успее да замаже некадърността на брат й.

— Не забравяй, че брат ти има последната дума по отношение на плантацията, докато не навършиш двайсет и една.

— Не е нужно да ми го напомняш.

— Затова пък има нужда да ти напомня, че ако брат ти реши, ще промени същността на „Съмърсет“ и тя вече няма да е плантацията, която познаваш и искаш да съхраниш. Не го забравяй.

Мери застина на седалката и го погледна смаяна.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Има и други начини, по които земята може да донесе печалба, не само с производство на памук, циганче.

— Пърси, за какво говориш? Какво е направил Майлс? Какво е предложил да направи? — Думите й се лееха гневно, а вятърът ги отнасяше, докато откритият автомобил летеше напред. Едва сега усети, че двамата крещят. За да проведеш разговор в този автомобил се налагаше да крещиш.

— Слушай, малка глупачке, преди да си направиш неправилните изводи по отношение на Майлс. Казвам ти какво не е направил, и то единствено заради малката си сестра.

— Казвай — настоя тя и си пое дълбоко дъх.

— Можеше да засади захарна тръстика. Търговец от Ню Орлийнс дойде да се срещне с него малко след като ти замина, и му направи чудесно предложение. Той отказа, както отказа и на татко. Татко искаше да вземе плантацията под наем и да засади на нея дървета, които за десет години щяха да израснат.

Мери не намираше сили да проговори. Имаше чувството, че очите й ще изскочат. Преглътна с усилие.

— Земята никога повече нямаше да се възстанови, ако беше направил подобно нещо.

— Нима това ще бъде чак такава трагедия, Мери? — Пърси протегна ръка, за да стисне нейната. — С памука е свършено. Вече излизат синтетични тъкани. И други страни започват да се конкурират за световните пазари, които Тексас владееше от толкова отдавна. И сякаш това не е достатъчно, ами вредителите изпоядоха памуковите поля на Юга.

— Пърси… Пърси… — Мери дръпна ръка. — Млъкни, изслушай ме! Просто млъкни! Какви ги говориш? Господи, къде се върнах?

Пърси мълчеше, впил поглед в пътя. След малко рече тихо, без да я поглежда:

— Извинявай, Мери. Повярвай ми, искрено се извинявам.

— Така и трябва — сопна се тя. — Самата мисъл баща ти да се възползва от положението ни и да предлага на Майлс… доверчивия, уязвим Майлс — възможност да отглежда дървен материал. Мога да ти обещая само едно, Пърси Уоруик, температурата в Хаубъткър, Тексас, на четвърти юли ще падне под нулата, преди някой Уоруик да посади бор на земята на семейство Толивър! — Тя беше толкова ядосана, че цялата трепереше.

Намираха се на място на пътя, където можеше да се направи обратен завой. Тъкмо тук Пърси изви волана, обгърна ги облак прах и автомобилът спря със скърцане. Мери инстинктивно посегна към вратата, за да се измъкне бързо, но Пърси стисна свободната й китка в мига, в който свали очилата. Мери не го беше виждала ядосан никога досега, затова притихна. Спомни си как Биатрис разказваше пред майка й за яростните изблици, на които бил способен. „Не се случва често да избухва, но когато все пак избухне, държа да ти кажа, че това е най-страшното нещо на света. Стисва устни, сякаш са метален капан, а очите му губят цвета си. А колко е силен! Господи, в състояние е да те пречупи като клечка за зъби. Добре, че момчето ми не се ядосва без причина.“

— Да не си посмяла да изопачаваш желанието на баща ми да помогне на семейството ти, като твърдиш, че се бил възползвал — изсъска той през стиснати зъби, очите му се бяха превърнали в ледени късчета на поруменялото лице. — Ако отказваш да разбереш, значи си дори още по-твърдоглава, отколкото си мислех.

— Изобщо не би трябвало да прави подобно предложение зад гърба ми — озъби се Мери, докато се бореше да се освободи от хватката на Пърси. — Той много добре знае какво означаваше памукът за татко. Нали тъкмо затова остави „Съмърсет“ на мен, не на Майлс!

— Може пък татко да не е искал да приеме, че и ти страдаш от същата мания като баща си. Може да си мисли, че след като си жена, ще искаш нещо повече от една изядена от листни въшки плантация и крепостници, които да са ти предани до края на живота си. Може да си мисли, че тъй като ще се омъжиш за мен, „Съмърсет“ ще се покрие с гори така или иначе.

Тя остана с отворена уста.

— Какво?

— Чу ме.

— Ка… Да се омъжа за теб? — Тя го беше зяпнала напълно поразена. — Да засади гори в „Съмърсет“ ли? Ти шегуваш ли се?

— Имам ли вид на човек, който се шегува?

Той посегна към нея. Тя беше толкова шокирана от абсурдното му твърдение, че устата й бе все още отворена, когато той свирепо я целуна. Тя го удряше и блъскаше, опитваше се да се освободи, но усилията й бяха напразни. Жената в нея, предателката на почтеното момиче, което бе устояло на интереса на Ричард, разцъфтя по време на атаката на Пърси. Тялото й пламна, сетивата й се взривиха. Предпазливостта и чувството за приличие отлетяха, задръжките изчезнаха пред желанието й и тя се остави на страстта му, доколкото позволяваха дрехите. Най-сетне времето и настоящето се върнаха и тя се отпусна изтощена и задъхана в ръцете му, усети, че дрехите й са смачкани, косата рошава, устните подпухнали и че шапката й лежеше в прахта на пътя.

— Пощади ме, господи — прошепна тя, твърде развълнувана, за да отдръпне глава от рамото му.

— След всичко това кажи отново, че не си принадлежим.

Не можеше да спори. Беше се почувствала притисната като бала памук, докато беше в прегръдката му, а ето че сега стягащите върви бяха прерязани и тя се разпадаше. Тази работа обаче нямаше да се получи никога. Двамата никога нямаше да се съберат.

— Няма значение — отвърна тя. — Не мога… няма да се омъжа за теб, Пърси.

— Ще видим как се чувстваш, когато се върна от Европа, след като ти се стовари на гърба отговорността за плантация от пет хиляди акра, след като се опиташ да се пребориш с вредителите, да се грижиш за двеста семейства наематели и да следиш управителят ти да не се натряска. Освен това ще трябва да се грижиш и за майка си и едва ще връзваш двата края. Просто прецених, че би било най-почтено да се оженя за теб, преди да замина, така че… — той я целуна по челото и я остави сама да размисли — поне мама и татко ще се грижат за теб, докато се върна.

— И защо реши, че ще приема? — намръщи се Мери и с огромно усилие на волята се отдръпна. — Ами ако не изпитвам към теб същото, когато се върнеш?

— Няма такава опасност — усмихна се той, не самодоволно като Ричард Бентуд, а с тиха, непоколебима увереност, която издаваше, че я познава добре.

Незнайно как тя успя да се отдръпне на своята седалка и да пооправи роклята си.

— Изобщо няма да стане, Пърси Уоруик. Да знаеш отсега, че няма да стане. — Тя се огледа за шапката и забеляза, че вятърът я е отнесъл в полето, където една крава доволно я сдъвкваше за вечеря.

— Напротив, ще стане — отсече той и запали мотора.

Мери нямаше сили да го погледне, докато потегляха отново. Сега вече до нея се беше появил нов враг, много по-хитър от листните въшки, много по-смъртоносен от градушка, наводнение или суша, много по-страшен от бостънските банкери, които дебнеха, за да сложат ръка на „Съмърсет“. Тя много добре знаеше какво се крие в странния антагонизъм към него през последните години. Той притежаваше силата да я накара да го обикне. Можеше да сломи волята й. За него бракът можеше да означава да обединят интересите си, да разширят дърводобивните земи на семейство Уоруик за сметка на „Съмърсет“. Тя щеше да се претопи в семейство Уоруик, да изгуби онова, което беше характерно за Толивърови. Децата им щяха да бъдат отгледани и възпитани като достойни издънки на семейство Уоруик, а родът Толивър щеше да изчезне. Майлс не беше никакъв Толивър. Той беше син на майка си, представител на семейство Хенли, безволев мечтател. Тя беше единственият достоен представител на рода Толивър. Тя можеше да роди синове, които да продължат рода, но това можеше да стане само ако се омъжеше за човек, който споделяше интересите и амбициите й. А Пърси Уоруик не беше този човек.

— Не е редно — заяви тя, впила поглед напред — повече да попадаме в подобно положение.

— Нищо не обещавам, циганче — отвърна той.

Когато спря пред вратата на дома й, тя протегна официално ръка.

— Благодаря ти, че ме посрещна на гарата, Пърси. Не е нужно да влизаш.

Пърси не обърна никакво внимание на протегнатата й ръка и я прегърна през кръста.

— Не се тревожи за онова, което обсъждахме — подхвърли той. — Въпросът може да почака, докато се върна.

Тя вдигна лице и го погледна право в очите.

— С цялото си сърце искам да се върнеш, Пърси, но не при мен.

— Трябва да е при теб — заяви той. — Не може да има друга. Бъди по-мила с Майлс. През тази година беше като хрътка, погната от вълци. Ако научи нещо, то беше, че не става за фермер. Оплел е конците и съм сигурен, че и сама ще го разбереш, но той поне направи най-доброто, на което е способен.

Мери кимна, за да покаже, че разбира.

— Браво на моето момиче — усмихна се той, привлече я до себе си и я целуна леко по устните. Тя се стегна, щом усети надигането на страстта, веселието в погледа му. — До скоро — рече той, когато я остави на стълбите. Зад нея се отвори врата, Саси възкликна, готова да я посрещне с добре дошла, но й трябваха още няколко дълги секунди, преди да намери сили да откъсне поглед от автомобила и да влезе с уверена крачка в къщата.