Лийла Мийчам
Пепел от рози (7)

7.

— Мери, би ли дошла за малко в кабинета?

Стресната, Мери вдигна поглед от граха, който почистваше в скута си. Майлс беше застанал на вратата на кухнята.

— Разбира се — отвърна тя, доловила нотката в гласа му. Напоследък беше толкова рязък, коренно различен от нежния брат, винаги готов да се пошегува. Понеже искаше да му достави удоволствие, тя сви престилката в скута си на топка и я подаде на Саси. Двете извиха вежди една към друга. През изминалия месец икономката често повтаряше, че било „срамота“ как господин Майлс се отнасял към малката си сестра.

Мери послушно тръгна след слабата фигура на брат си към стаята до библиотеката, откъдето баща им беше управлявал плантацията. Майлс започна да я нарича „кабинета“, вместо „кабинета на татко“. Това беше една от многото подробности по отношение на плантацията, които живо я интересуваха. Майлс ходеше незнайно къде и се връщаше, стиснал под ръка червените счетоводни книги на „Съмърсет“. Мери искаше да го помоли да й ги даде, за да ги проучи, но не смееше. Сега не беше подходящото време да заяви правата си, нито да настоява да й обясни как управлява „Съмърсет“. Страхуваше се, че Майлс превръща в дело теорията си, която беше предизвикала много спорове между баща и син по време на вечеря.

Върнън Толивър вярваше, че собственикът на земя трябва да контролира абсолютно всичко — от начина, по който наемателят се отнася към съпругата си, до начина, по който се грижи за коня си. Синът му отричаше подобен подход към хората и описваше наемодателната система като деспотична и унизителна. Върнън Толивър настояваше, че нямало нищо унизително в това, че собственикът на земя е дал под наем няколко акра на човек, който не може да си купи собствена, а в замяна получава част от реколтата. За унизително отношение можело да се говори единствено когато тези хора не получавали справедливо заплащане за положения труд или когато собственикът не им осигурявал онова, за което са се били разбрали в договора. Той не се чувстваше отговорен за злините, сторени от другите плантатори. Не той бе човекът, който можеше да се справи с нередностите в системата. Единствено с личния си пример можеше да покаже как е редно да се постъпва. Нима Майлс не разбираше, че наемателите в „Съмърсет“ бяха най-добре облечените, нахранени и удобно настанени, към тях се отнасяха по-добре от всички останали в Източен Тексас.

Майлс настояваше, че техните наематели все още били крепостници, които се страхували от господарите си като от Господ. Трябвало да има закон, даващ на наемателите правото да използват свободно земята, която обработват. След като е свободна от задължения, тогава можели да плащат скъпо и прескъпо на собственика.

Мери беше виждала как баща й пребледнява, докато слушаше предложенията му.

Сега усети подобно чувство при мисълта, че Майлс може да е решил да докаже, че същото неангажиращо отношение към наемателите ще донесе по-големи облаги на всички. До събирането на реколтата оставаше по-малко от месец и всеки цент беше необходим, за да изплащат ипотеката. Много й се искаше да поговори с Лен, управителя, но Майлс всеки ден впрягаше арабските коне и се качваше в каретата, а в конюшнята оставаше само старата кобила, която едва ли щеше да издържи пътя до плантацията. Нямаше търпение да се запознае със счетоводните методи на баща си, но когато брат й не ползваше книгите, те бяха в заключено чекмедже в кабинета му. Майлс държеше единствения ключ.

Обичаше брат си, но започваше да го възприема като противник на всичките й надежди и мечти, а също и на желанията на баща й и паметта му. В дома на семейство Толивър се бяха оформили два лагера. В нейния участваше само Саси. Всички останали — другите прислужници, майка й и приятелите им, с изключение на неутралния Оли, — бяха на страната на Майлс. Да й прости господ, но тя дори желаеше нещо да се случи на Майлс, някакъв незначителен инцидент, който да го принуди да й предаде плантацията. Ако не друго, тя се надяваше новите задължения да му омръзнат и да разбере, че не е създаден за плантатор.

— За мама ли става въпрос? — попита тя и се отпусна на стола срещу огромното бюро на баща си, подарено от Робърт Уоруик на Джеймс Толивър през 1865 година.

— За теб — сопна се Майлс, както обикновено напоследък, откакто се превърна в господар на дома. Настани се високомерно на бюрото, отпусна лакти, преплете дългите си изящни пръсти над ръкавелите, колосани също като маниерите му. — Мери, сигурен съм, разбираш, че разговорът поставя всички ни в неизгодно положение.

Мери кимна и й се прииска да заплаче заради изгубената помежду им топлота.

— В семейството ни се случи нещо, което не е свързано със скръбта ни за татко. Би трябвало скръбта да ни обединява. Вместо това завещанието заличи почти всички чувства, които двамата с мама изпитвахме към татко. Чувстваме се огорчени и излъгани. Мама се чувства унизена. Нито един от двамата не се държа с теб, както е редно. Разбирам го. Накарахме те да се почувстваш виновна за случилото се и ти се извинявам, наистина, Мери, искрено ти се извинявам. Истината е, че не мога да те погледна, без да си помисля, че по някакъв начин си отговорна за написаното в завещанието.

— Майлс…

Той вдигна ръка.

— Остави ме да довърша, след това ще кажеш каквото имаш да казваш. Господ ми е свидетел, че не съм искал плантацията, но тя трябваше да премине в ръцете на мама. Тя трябваше да реши дали да я продаде, или да я запази. Тя трябваше да е на първо място в чувствата на татко, не „Съмърсет“, нито пък ти. Затова и двамата се чувстваме отритнати. Освен това усещаме, че си във възторг от решението на татко.

— Единствено защото ще се погрижа за рожденото ни право — прекъсна го Мери. — Аз ще се погрижа за мама. Тя никога няма да се нуждае от нищо…

— За бога, Мери, мама не иска подаянията ти. Нима не разбираш? Постави се на нейно място. Ти как би се почувствала, ако съпругът ти предпочете дъщеря ти пред теб, ако те остави на нейната милост?

— Не бих отритнала дъщеря си заради нещо, което е сторил съпругът ми! — извика тя, прорязана от болка както всеки път, когато влизаше в стаята и майка й извръщаше глава на другата страна, щом я видеше.

Майлс вдигна ръце, за да покаже, че е права.

— Разбирам как се чувстваш и много съжалявам.

— Имах нужда от малко майчина и братска обич през последния месец, Майлс. Татко ужасно ми липсва…

— Знам — прекъсна я той с по-мек глас, — но това не е причината, поради която те повиках. Сега искам да ме изслушаш, преди да скочиш и да ме пратиш по дяволите. На твое място не бих го направил. Разбрахме ли се?

Мери разбираше. Строгият поглед на Майлс й напомняше, че той е попечител на „Съмърсет“. И тя, и плантацията зависеха от него през следващите пет години.

Мери кимна и Майлс се отпусна назад в износения стол, готов да започне речта си.

— Струва ми се, че двете с мама трябва да се разделите за известно време. Реших да те изпратя да учиш. В Атланта има чудесно училище, което е тъкмо като за теб. Все още разполагам с парите, които дядо Томас ми остави, и с тях ще платим за една година.

Мери го гледаше невярващо. Той имаше намерение да я изпрати на същото място, на което беше учила Биатрис… далече от плантацията…

— Нарича се „Белингтън Хол“ — продължи Майлс, без дори да трепне, че тя е наранена. — Биатрис Уоруик е завършила там. Може би помниш, че Пърси го спомена, когато ставаше въпрос за гостенката им Луси Джентри. Нямаше да е зле да се запознаете, докато тя беше тук, тъй като ще ти бъде съквартирантка.

Тя бе толкова ужасена, че не можеше да промълви и дума.

— Тръгваш след три седмици за есенния семестър. Ще наредя на Саси да ти събере дрехите.

Най-сетне тя успя да проговори. Отвътре цялата гореше, сякаш някой беше запалил пожар в стомаха й.

— Майлс, моля те, не ме отпращай. Трябва да остана тук и да помагам на Лен с плантацията. Колкото по-бързо и повече науча, толкова по-добре. Не мога да живея далече от Хаубъткър. Двете с мама ще постигнем някакво разбирателство.

— Единственият начин, по който двете с мама можете да оправите положението, е да се съгласиш да продам плантацията. — Майлс размаха пръст, когато забеляза как Мери стисна страничните облегалки на стола и очевидно възнамеряваше да пренебрегне предишното му предупреждение. — След като си непълнолетна и нямаш право нито да притежаваш, нито да продаваш земя, като попечител на собствеността ти аз мога. Никога не бих го направил против волята ти и татко добре го е знаел.

Мери скочи и усети как кръвта тупти в ушите й.

— Категорично отказвам да ти дам разрешение!

— Това ми е известно, малка сестричке. Значи… заминаваш за „Белингтън Хол“.

— Не можеш да ми причиниш подобно нещо.

— Мога и ще го направя.

Мери го зяпна, сякаш неочаквано му бяха поникнали рога. Не можеше да повярва, че се случва. Не беше възможно брат й да е толкова жесток.

— Пърси ти е набил в главата идеята да продадеш плантацията, нали? Да не би и „Белингтън Хол“ да е негово предложение?

Майлс изви устни.

— Мога и сам да мисля и решавам за семейството си. Пърси не е споменавал и дума за продажбата на плантацията, а за „Белингтън Хол“ научих от майка му. Ако не беше това училище, щеше да е някое друго. Сега седни!

Мери се свлече отново на мястото си.

— Допускаш огромна грешка…

— Вече съм взел решение, Мери. Сега не ме интересуваш ти, а мама. Може и да се радваш, че когато станеш на двайсет и една, земята ще премине в твое владение. Мама обаче не разчита на подобна утеха. Затова ще заминеш за „Белингтън Хол“ и ще й дадеш време и възможност да приеме извършената несправедливост… а аз бих казал и чувствата й към теб. Докато те няма, ще й станеш по-скъпа, което няма да се случи, ако непрекъснато си й пред погледа.

Думите му бяха толкова болезнени, пронизаха я като остър лед. Мери се отпусна на стола и усети как краката й омекват. Да не би той да казваше, че ако тя останеше тук, майка й никога повече нямаше да изпита обич към нея? Това бе нелепо! Нали й беше дъщеря? Майките може и да изпитват противоречиви чувства към дъщерите си от време на време, но не спираха да ги обичат завинаги, нали така? Почувства се безпомощна, сякаш беше изоставена сред глутница вълци, затова скръсти ръце пред гърдите си.

— Ами ако откажа да замина?

Майлс изви устни в крива усмивка.

— Сигурен съм, че дори не искаш да чуеш какви ще бъдат последствията.

— Нищо, ти ми кажи.

Брат й се приведе напред и впи очи в развълнуваното й гневно лице.

— Ще използвам парите от дядо Томас, за да заведа мама в Бостън, където веднага ще си намеря преподавателско място. Познавам достатъчно самотни възрастни господа, богати бизнесмени, които няма да се поколебаят да посетят красивата ни майка. По всяка вероятност тя ще се омъжи за нула време и по този начин всичко това — той замахна с ръка, за да посочи къщата, — ще остане просто един неприятен спомен. Имам право да ръководя живота си както желая, а мама има пълното право да изгради своя отново. А това означава, че няма да изпълнявам задълженията си на попечител? Освен това ще продам парцела покрай Сабин, за да понапълня изтънялата си кесия. Уверявам те, Мери, че ако не постигнем компромис в тази трагична ситуация, ще направя точно както ти казах.

Мери отпусна ръце съвсем бавно, когато осъзна каква власт притежава брат й. Заплахата му беше съвсем истинска. Майлс беше обмислил друга възможност за майка им. Съвсем тънка нишка — баща им — поддържаше предаността му към „Съмърсет“ и я караше да се въздържи и да не му позволи да отведе майка им в Бостън. Дори да не трябваше да се притеснява за ипотеката, той знаеше, че ако я остави да управлява плантацията заедно с Лен, без присъствието на мъж от семейство Толивър и неговия подпис на документите, това ще бъде фатално за „Съмърсет“. Ако отведеше майка си, щеше да опетни фамилното име. Така щеше да потвърди онова, което клюкарите разправяха, че Върнън Толивър е пренебрегнал съпругата си, като бе прехвърлил цялото си имущество на дъщерята.

Майлс отново се облегна на стола и пъхна пръсти в джобовете на жилетката.

— Е? — попита той и самодоволно изви вежда.

Мери все още не беше готова да капитулира.

— Ти и така можеш да продадеш парцела край Сабин. Какво ще ти попречи?

Майлс замълча за момент.

— Татко искаше да го запазя за сина си.

Сълзите й бликнаха без предупреждение и замъглиха погледа й.

— Майлс, какво стана с нас? Бяхме толкова щастливи?

— Плантацията е причината — отвърна брат й и се изправи незаинтересовано. — Плантацията е проклятие за всеки, обладан от нея, Мери. Винаги е било така и вече съм склонен да мисля, че така и ще бъде. Обсебеността от земята е накарала добри хора като татко да обезнаследят любящите си съпруги и да разделят семейството на две. Той много добре е знаел какво прави. Затова е помолил мама да му прости.

Мери заобиколи бюрото и вдигна към брат си пълните си със сълзи очи.

— Майлс, обичам и двама ви с мама толкова много.

— Знам, агънце. И на мен ми липсва старата ни близост, предишните ни отношения. Най-много ми липсва малката ми сестричка. Също и на мама, сигурен съм. Както и на момчетата. Всички много те обичахме.

Сълзите й рукнаха.

— Значи говориш за преди. Вече… не е ли същото?

— Просто ти… ти стана… прекалено много Толивър.

— И това лошо ли е?

Майлс въздъхна.

— Знаеш отговора ми. Ще бъде много тъжно, ако те сполети проклятието, за което татко споменава в писмото.

— За какво проклятие говориш? Не съм чувала за никакво проклятие.

— Свързано е с децата. Никой от хората, владели „Съмърсет“, не е имал многодетно поколение — нито жените са раждали, нито са успявали да опазят децата си — заяви сухо той. Обърна се и взе томче, подвързано в кожа от полицата зад себе си. — Прочети го, всичко е написано вътре. Открих го сред документите на татко. Дори не знаех, че съществува. Ти знаеше ли?

— Не. Татко никога не го е споменавал. — Мери прочете написаното на старата корица: „Семейство Толивър: семейна история от 1836“.

— Татко се страхуваше, че като остави земята на теб, ще те обрече да останеш бездетна или пък децата ти няма да оцелеят дълго. Докато не сме се появили ние, никога не е имало повече от един наследник на семейство Толивър, който да поеме плантацията, но пък кой знае? Все още сме млади. — В очите му проблеснаха подигравателни искрици. — Дядо Томас е бил единственият оцелял наследник, татко също. След като прочетеш написаното, ще разбереш какво е искал да каже баща ни и откъде идва загрижеността му.

Тя усети как я завладява чувство на тревожност.

Нито веднъж не се беше замисляла за тази странност, че дядо й и баща й са единствените, които да поемат наследството на „Съмърсет“. И двамата имаха по няколко деца, починали преди години. Къде е била тази книга през всичкото това време? Да не би баща й нарочно да я е крил от нея, след като тя беше избраната наследница на семейното богатство?

Майлс вдигна брадичката й с ледените си пръсти.

— Кажи сега — попита тихо той, — ще заминеш ли за „Белингтън“?

Тя едва намери сили, за да отговори.

— Да — отвърна тихо.

— Добре. Значи се разбрахме. — Той подръпна ръкавелите си и отново седна на бюрото, за да й покаже, че разговорът е приключил.

— Луси каза, че „Белингтън Хол“ ще ти хареса — подвикна Майлс, когато тя беше на вратата.

Тя спря и се обърна.

— Какво представлява Луси?

— Не е красива като теб, ако това питаш.

Тя се изчерви.

— Не питах за това!

— Я стига глупости! Разбира се, че това те интересуваше. Тя е дребничка и закръглена, където трябва. Бих казал, че е сладурана. Харесва ми, макар да се съмнявам, че ти ще я одобриш. Защо не се запознахте, докато беше тук?

— Защото съм в траур, Майлс, ако случайно не си забелязал.

— Това, миличка, ти е под нивото. Просто си й завиждала, задето е обсебила времето на Пърси.

— Стига глупости — сопна се възмутено Мери. — След като знаеш, че няма да ми хареса, защо тогава ще деля една стая с нея?

Брат й топна писеца в мастилото.

— Защото преценихме, че така е най-добре и за двете ви — отвърна той, докато пишеше.

Тя разбра, че Майлс избягва погледа й.

— Кой е преценил? Ти ли? Може би Пърси? Или пък майка му?

— Биатрис и Пърси нямат нищо общо. Луси предложи така, когато споменах, че обмислям да те изпратя в „Белингтън“, и аз реших да сте съквартирантки. Така ще можете да се грижите една задруга. Двете имате много общо. Нито една от вас не разполага с много пари. Така няма да ти се налага да страдаш, ако те сложат в стая с богато момиче. На една възраст сте. Нещата се нареждат чудесно. Този въпрос вече е разрешен с директорката.

Побеснялата Мери погледна брат си, навел глава над писмото. Нима всички мъже бяха глупаци или само Майлс спадаше към тази категория? Имали били много общо, глупости на търкалета! От Саси беше научила, която пък чула от готвачката на Уоруикови, че момичето било пощръкляло по Пърси. Той беше единственото, което ги свързваше с Луси Джентри. За непознатото момиче тя представляваше връзката с „Уоруик Хол“.

— Има ли друго? — попита Майлс, без да крие, че му е омръзнало от нея.

От нежността отпреди малко вече нямаше и следа, беше се превърнала в пепел в студена камина. Мери изпита студена неприязън към брат си. Притисна книгата към гърдите си и отвори рязко вратата, без да му отговори.

— Приятно четене, малка сестричке — провикна се Майлс, след като тя я хлопна. — Дано книгата не те разстрои прекалено много.

Мери пъхна глава обратно.

— Сигурна съм, че няма, защото не вярвам в проклятия. Имам намерение да родя много деца.

— Ще видим — промърмори Майлс.

Мери отнесе книгата в стаята си и седна на перваза на прозореца, за да я разгледа. Старата кожена подвързия беше стегната от кожена корда, прокарана през две халки, здраво вързана на възел. Тя се опита да се пребори с чувството на страх и отвори на първата страница.

Беше запозната с някои от фактите около родословието. За други не беше и чувала. Сайлъс Толивър, прадядото на Мери, патриарх на тексаския клан, беше роден през 1806 година. Бил трийсетгодишен, когато дошъл в Тексас със съпругата си и сина си Джошуа. Година по-късно, през 1837, му се родил втори син, Томас Толивър, любимият дядо на Мери. Джошуа починал на дванайсет, след падане от кон. Оцелелият му брат поел „Съмърсет“ през 1865, след смъртта на Сайлъс. Същата година Томас станал горд баща на момченце, Върнън, бащата на Мери. През следващите години, той се сдобил с още един син и една дъщеря. Нито едно от двете деца не било живо по времето, когато Върнън наследил „Съмърсет“. Брат му починал на петнайсет от ухапване на водна змия, а сестра му на двайсет заради усложнения при раждането на първото си дете, мъртвородено, и по този начин Върнън останал единственият наследник на рода Толивър.

Избелели фотографии на всички деца в семейството бяха приложени в хрониката. Мери ги заразглежда. Всяко от децата изглеждаше весело, здраво. Смъртта ги беше сполетяла неочаквано. Днес били с близките си, утре вече ги нямало. Обзета от съчувствие към родителите и оцелелите им деца, тя затвори шумно книгата и я пъхна в чекмеджето под перваза. След това, за да се поразведри, съблече престилката и роклята и застана пред високото огледало. Остана доволна от онова, което видя. Може и да не беше дребничка сладурана, „закръглена, където трябва“, въпреки това знаеше, че е привлекателна, а източеното й тяло беше създадено за раждане на деца. Цикълът й беше точен като часовник, щеше да има много деца, Майлс нямаше защо да се съмнява. Баща й, лека му пръст, нямаше защо да се притеснява, че по някакъв начин е застрашил плодовитостта й или пък здравето и живота на децата й, като й е завещал „Съмърсет“. В каквото и да беше вярвал той, каквото и да се намекваше в книгата, проклятие „Толивър“ не съществуваше. Смъртните случаи, сполетели наследниците, бяха нещо напълно нормално за времето, в което бяха живели. Пърси и Оли бяха единствените наследници на богатствата на семействата си. Защо никой не твърдеше, че и те са поразени от проклятие? Спусна ръце от стегнатата плът между налетите си гърди и изваяни бедра. Пърси Уоруик също можеше да бъде сигурен, че тя ще се влюби в човек, който да сподели страстта й към плантацията. Дори не би погледнала мъж с подобен недостатък. Не би се омъжила за човек, който да я откъсне от съдбата й. Мъжът, за когото се омъжеше, щеше да й помогне да продължи рода Толивър и да отведе „Съмърсет“ в следващия век. Мисълта за проклятие беше наистина нелепа.