Лийла Мийчам
Пепел от рози (51)

51.

През следващите няколко години тя изслуша много скандали заради ежегодните й двуседмични посещения в Хаубъткър.

— Уилям, направо да не повярваш на писмото на Мери! Как смее тази жена да иска да изпратим Рейчъл през лятото! Каква егоистка! Аз и без това не виждам достатъчно дъщеря си, а тя иска да е при нея през цялата ваканция!

— Не през цялата ваканция, Алис. Само през август. Леля Мери е почти на седемдесет. Защо да не доставим удоволствие на една стара жена? Тя няма да живее вечно.

— Ще живее предостатъчно, за да открадне момиченцето ми от мен. Тя ни разделя, Уилям. Омръзна ми да чувам леля Мери това, леля Мери онова. За мен никога не говори с такова обожание.

Рейчъл слушаше, скрита под прозореца, изпълнена с разкаяние. Майка й казваше истината. Тя долови болката в гласа й и се зарече отсега нататък да й показва по-убедително обичта си. „Но, татенце, много те моля, нека отида при леля Мери и чичо Оли през август.“

Скандалът приключи с компромис, въпреки това майка й беше стиснала устни, когато колата пое към Хаубъткър, където Мери щеше да прекара месеца. Тогава Рейчъл беше на четиринайсет. Споразумението беше, че ако това лято отиде при „роднините на баща си“, догодина цялото семейство ще отиде някъде заедно и „никакъв Хаубъткър, никакъв «Съмърсет», никаква леля Мери“.

През това лято Рейчъл видя за пръв път Мат Уоруик. Често беше чувала за внука на господин Пърси, но той винаги беше при баба си в Атланта през двете седмици, когато тя ходеше на гости.

Майката на Мат беше починала от рак, когато той бил на четиринайсет, а баща му бил убит в някаква война. Помнеше, че й беше мъчно за момчето, останало сирак, но все си казваше, че има късмет, след като живее в Хаубъткър и за него се грижи прекрасен човек като господин Пърси.

Баща й й каза, че господин Пърси бил неприлично богат — магнат, притежател на огромни дърводобивни холдинги в цялата страна и Канада. Мат учеше семейния бизнес и се справяше блестящо — също като нея, мислеше си тя. Разправяха, че бил красавец, приятен, не бил надменен и тя нямаше търпение да провери защо го хвалят чак толкова.

Запознаха се на партито по случай деветнайсетия му рожден ден. Рейчъл имаше нова рокля за тържеството, избрана от безпогрешното око на чичо Оли. Беше от снежнобяло пике с бродерия на деколтето и подгъва и плътен зелен колан. Рейчъл никога не бе имала подобна рокля. Чувстваше се като истинска дама, за пръв път обуваше чорапи и обувки с малки токчета, а пък косата й, направена специално за партито, беше обсипана с бели маргарити и зелени панделки.

Леля Мери и чичо Оли чакаха пред стълбите, когато тя слезе, и двамата я наблюдаваха с гордост и обич. Рейчъл също им се усмихна и прогони натрапчивия спомен за един разговор с майка си:

— Въобразяваш си, че си станала нещо повече от нас, Рейчъл.

— Не, мамо не е вярно.

— Не ми казвай, че не предпочиташ да си при богатите си леля и чичо в огромния им палат, вместо да живееш с майка си и баща си в нашата малка къщичка или че не предпочиташ противния малък Хаубъткър пред Кърмит.

— Мамо, ти не разбираш! Обичам и двете места!

Така и не успя да убеди майка си, че чувствата й към чичо Оли и леля Мери съвсем не намаляват обичта й към тях. Чичо Оли беше най-милият човек на света и я караше да се чувства специална, докато леля Мери разбираше и ценеше любовта й към земята по начин, който майка й не би могла. Що се отнася до къщата на „Хюстън Авеню“, от мига, в който я видя, остана с чувството, че се е върнала на познато място, което сякаш я очакваше. И розите, и орловите нокти, и езерцето с рибките, и беседката, къщата с елегантното стълбище и луксозно обзаведените й стаи… всичко й се струваше познато, а също и нейно както домът й в Кърмит и стаята до тази на шестгодишния й брат. Имаше чувството, че е била свързана с Хаубъткър цял живот, макар да не можеше да обясни защо. Павираните в червено улици на Хаубъткър, вдъхновената от юга архитектура и смесицата от бели и чернокожи жители бяха толкова различни от родния й град Кърмит, колкото водата от пясъка. Когато спомена този необикновен феномен пред баща си, той обясни:

— Прибрала си се вкъщи, Рейчъл. Къщата и градът са мястото, в което е създадено наследството ти.

Просто не успявам да се сдържа, помисли си тя, докато слизаше по стълбите. Това е и моят дом, а леля Мери и чичо Оли са бабата и дядото, които никога не съм имала. Мястото ми е тук.

Чичо Оли й протегна ръка.

— Все едно виждам теб, агънце, когато беше на четиринайсет.

— Никога не съм била толкова прелестна — отвърна тихо Мери.

— Защото никога не си забелязала — усмихна се чичо Оли.

Партито беше организирано в огромната наследствена къща на господин Пърси, „Уоруик Хол“. На пищното тържество бяха поканени всички, които познаваха и харесваха Мат — стари и млади, богати и бедни, бели и черни. Когато пристигнаха, ги поведоха през осеяната с тенти ливада, охлаждана от гигантски вентилатори, към Пърси Уоруик и Еймос Хайнс, застанали до млад мъж в бял фрак. Значи това бил Мат Уоруик, гледаше го Рейчъл, обзета от любопитство и готова да остане разочарована. Преди тя да се появи, внукът на господин Пърси беше единственото дете в живота на леля Мери и чичо Оли и щеше да е напълно разбираемо, ако гледаха на него през розови очила.

Те обаче не бяха преувеличили. Мат беше висок като дядо си, със същото атлетично телосложение, макар красивото му лице да изглеждаше малко по-грубо. Притежаваше ненатрапчивото самочувствие и приятна усмивка на господин Пърси, но съществуваха и разлики, които събудиха любопитството й и тя се запита откъде ли е взел бистрите сини очи и гъстата светлокестенява коса. Със сигурност не беше от русия си, вече посребрял дядо. Не знаеше абсолютно нищо за родителите му и не познаваше баба му, която живееше чак в Атланта. Разбра единствено, че когато той пое ръката й, сякаш я разтърси ток и нещо у нея се пръсна, също както семенникът на стрък памук под утринното слънце.

Първо прегърна Еймос, когото възприемаше като Ейбрахам Линкълн, любимия й президент, а после и господин Пърси, който я наблюдаваше странно. Чичо Оли прочисти гърлото си и я обърна към Мат, с явното желание да я откъсне от втренчения поглед на дядо му.

— Мат, момчето ми, това е праплеменницата на Мери Рейчъл Толивър — обяви той, макар да нямаше нужда. — Винаги ни идваше на гости през двете седмици, когато ти беше при баба си в Атланта, така че вие двамата все се качвахте на влакове, поели в противоположни посоки, ако мога така да се изразя.

Кой знае защо, забележката се оказа неудачна. Чичо Оли поруменя и макар да се беше заплеснала по Мат, тя не пропусна погледите, които си размениха леля Мери и чичо Пърси и как пребледняха. В този момент Мат се усмихна и стисна ръката й.

— След няколко години трябва да внимавам, за да взема влака в правилната посока.

Той беше твърде опитен и обигран за нея, а тя твърде неопитна и непохватна, за да се справи със завладяващата усмивка и искриците одобрение в сините му очи. Отдръпна ръка и сведе поглед, скри се в черупката си на четиринайсетгодишна, твърде срамежлива, за да се притеснява, че той я намира за недодялана и недорасла, за момиче, което не е готово за рокли, подчертаващи фигурата, и високи токчета.

— Дядо не е преувеличил, когато каза, че си копие на пралеля си — продължи Мат, сякаш не беше забелязал смущението й. — Според мен успешно ще се справиш с подобна красота.

— Както и ти, след като си красив като дядо си — изстреля тя, изненадана от себе си. Думите прозвучаха като на досадна всезнайка, а тя просто искаше да му направи комплимент. За нейно облекчение групата се разсмя, а Мат й се стори впечатлен. Докосна с пръст трапчинката на брадичката й и тя се почувства като миропомазана, като че някой принц я бе докоснал със сабята си по рамото, за да я направи истински рицар.

— Срази ме — отвърна той, — но държа да те предупредя, че имаш по-тежка работа от моята. Радвам се, че най-сетне се запознахме, Рейчъл Толивър. Всичко хубаво. — Той се усмихна и ги остави, за да се върне при групата колеги от Тексаския университет, сред които имаше изискани момичета, а Рейчъл се почувства така, сякаш слънцето се скри.

Поговориха отново за кратко край масата с пунша.

— Кога се прибираш вкъщи? — попита той.

Тя примигна. „Вкъщи ли? Та нали си беше вкъщи!“

— За съжаление, утре.

— За съжаление? — вдигна той вежди.

— За съжаление, защото… не ми се тръгва.

— Не ти ли е мъчно за дома?

— Да, мъчно ми е. Семейството ми липсва, но когато не съм тук, леля Мери и чичо Оли също ми липсват.

Той й отправи приятната си усмивка и й подаде чаша пунш.

— Не го приемай като проблем. Просто си казвай, че имаш две места, които можеш да наречеш свой дом.

„Трябваше да запомни думите му, за да ги каже на майка си“, рече си тя, впечатлена от мъдростта му.

На път към „Хюстън Авеню“, леля Мери подхвърли небрежно:

— Какво мислиш за Мат Уоруик?

Тя отговори дори без да се замисля.

— Страхотен — призна тя. — Направо страхотен.

Леля Мери стисна устни и не каза нищо.