Лийла Мийчам
Пепел от рози (54)

54.

Уилям Толивър изнесе чаша студен чай в малкия вътрешен двор, за да си почине поне за няколко минути от каменното мълчание на съпругата си, преди да се върне на работа. Пластмасовата седалка на стола го изпоти, но поне разсея студените тръпки. Денят, от който се беше страхувал години наред, най-сетне настъпи и разби надеждите му, че съпругата и дъщеря му ще се сдобрят преди смъртта на леля Мери. От една страна, се радваше, че Рейчъл ще поеме ролята, за която беше родена. Като представител на семейство Толивър това означаваше много за него — наистина много, въпреки че то докарваше Алис до лудост. Предпочиташе да не пътува с тях двамата за Хаубъткър. Каква ли сцена щеше да направи, когато Еймос прочетеше завещанието и потвърдеше убеждението й, че Рейчъл е „откраднала“ единствения шанс на баща си за по-добър живот.

Въздъхна. Част от него съжаляваше, че през лятото на 1966 година заведе Рейчъл в Хаубъткър, както Алис бе предсказала, че ще стане. Сега вече имаше пълното право да му натяква: „Нали ти казах“, защото от онова лято насетне семейството му вече не беше същото. Често се беше питал дали ако през онази година не беше запознал дъщеря си с корените на рода Толивър, първата й градина нямаше в даден момент да я отведе до „Хюстън Авеню“ и „Съмърсет“.

Може би не. Господ бе свидетел, че първото пътуване до Хаубъткър, десет години по-рано, когато искаше да представи съпругата и новородената си дъщеричка на леля си и чичо си, не бе никак успешно. Малкото му семейство беше прието с радост, но към тях се отнесоха като към непознати. За Уилям това бе напълно обяснимо. Не се беше прибирал вкъщи, откакто седемнайсетгодишен избяга. Тогава беше на двайсет и осем и междувременно не беше поддържал почти никакъв контакт с „Хюстън Авеню“. Беше живял в Кърмит единайсет години. На двайсет и една се беше оженил за продавачка в дрогерия, с която се запозна, когато отиде да си вземе лекарството за наранената на петролния кладенец ръка и съобщи на роднините си в Хаубъткър за щастливото събитие с телеграма!

Уилям разбираше, че ги е пренебрегвал от чувство за вина и срам, че като представител на рода Толивър се беше задоволил с толкова малко, след като можеше да се прицели много по-нависоко.

— Избягах от всичко, което се очакваше от мен — обясни той на Алис. — Знам, че много нараних леля. Синът на леля Мери и чичо Оли — той беше единственото им дете — почина няколко години, след като отидох да живея при тях, а пък аз я оставих, без да се замисля кой ще продължи традицията на семейство Толивър.

Алис беше на друго мнение. В грижовността си — качество, което Уилям обожаваше у нея, — отблъсната от надменната резервираност на лелята, тя заяви, че леля Мери сама си била виновна, задето той бе избягал. Тя трябвало да го моли за прошка.

— Опитала се е да те превърне в нещо, което не си, за да задоволи собствените си амбиции. Ти не си фермер. Дори не си истински Толивър — ако това означава, че трябва да бъдеш като нея.

Уилям махна с ръка на последната забележка. Дори на петдесет и шест, леля Мери бе забележително красива, елегантността и царствената й осанка лесно можеха да притеснят жена, която все още носеше косата си като актрисата Бети Грейбъл на бухнала лимба над челото, навита на масури и оформяше веждите си като тънки дъги. Освен всичко друго Алис обичаше да командва и да се разпорежда. Уилям разбра, че съпругата му се страхува да не би леля Мери да го привлече отново в Хаубъткър, като му напомни за задълженията му. Почувства се силно притеснена, когато забеляза колко много започва Рейчъл да прилича на лелята.

— Истинска Толивър — беше заявил Оли и грейна от радост, когато я вдигна от кошчето.

Алис бе побързала да грабне детето от ръцете му, а Уилям бе разбрал, че ако съпругата му останеше да живее на „Хюстън Авеню“, конфликтите щяха да се превърнат в ежедневие, защото тя щеше да се опитва със зъби и нокти да опази своето. Никой нямаше да я облекчи, въпреки че за всички щеше да е очевидно, че изобщо не й е тук мястото, дори за милия и добродушен чичо, когото тя хареса веднага. Тъй като беше „спасил“ съпруга й, тя си налагаше да проявява търпимост към Еймос Хайнс, който вече бе затънал до шия в живота на хората, сред които беше попаднал. Пърси Уоруик, загорял, с посребряла руса коса, все още здрав и прав мъж на шейсет и една, буквално спря дъха й. Тя заяви, че бил дори по-красив от филмовите звезди и повтаряше, че съпругата му трябва да е била напълно луда, след като е зарязала мъж като него.

Независимо че към нея се отнасяха с неизменна любезност, Алис не се чувстваше на място в елегантната компания на „Хюстън Авеню“, сякаш бе чувал за брашно, хвърлен сред коприна и сатен.

Вечерта, преди да се върнат в Кърмит, леля му го помоли да поседи с нея в беседката.

— Съпругата ти не ме харесва — заяви направо тя, когато се отпуснаха на люлката. — Чувства се неловко сред нас и боровете.

Уилям я обичаше твърде много, затова не оспори твърдението й.

— Никога не е напускала Западен Тексас.

— Важното е, че те обича, Уилям, че с нея си щастлив.

— Сериозно ли говориш, лельо? — Той я погледна изненадано. Бе очаквал тя да запее съвсем различна песен. Ако не друго, то поне разликата с онова, което беше свикнал да чува като момче, беше огромна. Преданост към името, към наследството, към жертвите, които са правили всички дотук — това бе свикнал да чува от леля си Мери.

— Напълно — потвърди тя. — Ако съм научила нещо досега, то е, че някои неща са твърде ценни, за да ги жертваш заради едно име. Върни се в Кърмит и не се притеснявай за онова, което остави.

Говореше искрено, усети веднага той, но стоицизмът, с който му каза да забрави онова, на което бе посветила живота си, го бодна право в сърцето. Заговори тихо в сгъстяващия се мрак:

— Ами плантацията, лельо Мери? Какво ще стане с нея, когато… ако ти…

— Когато умра или остарея и не мога повече да се грижа за нея ли? Ще я продам. Ти ще получиш парите като мой наследник, дори Оли да ме надживее. Вече съм изготвила завещанието си. Къщата може и да я оставя на Дружеството за опазване на исторически забележителности.

— Жалко… — Уилям се приведе над сакатата си ръка с насълзени очи. — Много съжалявам, лельо Мери.

— Няма защо. — Тя покри ръката му със своята. — „Съмърсет“ винаги е струвал твърде много. Плантацията докара проклятие на рода Толивър. Няма смисъл да ти разказвам за това. Радвай се, че децата ти ще пораснат свободни от „Съмърсет“. Отведи Алис и красивото си малко момиченце у дома и се радвай на живота, макар да не ми е ясно как е възможно да се живее в онази прашна дупка. — Уилям забеляза кривата й усмивка в сумрака.

— Намери ли червената роза, която оставих на възглавницата ти сутринта, преди да избягам?

— Да, Уилям, намерих розата ти.

Същата вечер, когато си легна, той откри бяла роза на възглавницата си.

Когато си припомни онова време, се почувства гузен. Нямаше значение, че леля Мери му е простила, той знаеше, че й е длъжник, задето избяга. Може би Алис беше права в това отношение. Знаеше дълбоко в сърцето си, че основната причина през 1966 година да заведе Рейчъл в Хаубъткър бе да компенсира стореното — или по-точно онова, което не беше сторил. Наясно бе, че независимо от онова, което леля Мери му беше казала в беседката, тя нямаше да устои, ако имаше възможност да предаде земята в ръцете на поредния човек от семейство Толивър. Това нямаше да се превърне в проблем, ако не беше споделил с Алис разговора им от онази вечер. Ако не й беше казал и ако не беше фактът, че прадядо му беше оставил на сина си само един мизерен акър земя, майка и дъщеря щяха да си останат близки.

Чу звънът на телефона и след малко Алис застана на вратата.

— Твоят бог и господар е на телефона и пита къде, по дяволите, си се дянал — троснато каза тя.

Уилям изви уста на една страна.

— Интересно как е разбрал къде ще бъда?