Лийла Мийчам
Пепел от рози (27)

27.

На връщане към „Хюстън Авеню“ Мери се бореше със страха от стъпката, която се канеше да предприеме, ала не й оставаше друг избор. Нямаше да засее „Съмърсет“ с култура, различна от памук, заради печалба. За това и дума не можеше да става. Много добре знаеше какво рискуваше, като отиваше да поиска подписа на Пърси. „Договорката ни си е договорка“, беше й напомнил той и щеше да настоява тя да я спази. Но пък тя нямаше да е достойна дъщеря на рода Толивър, ако не опиташе. Беше обещала да не иска заеми, но в случая не отиваше за заем, а за най-обикновен подпис. Нямаше да моли за пари. Да, истина е, че той щеше да носи отговорност за нейния заем, ако реколтата се провалеше, но нямаше да изгуби нито едно пени. „Феър Ейкърс“ беше изцяло нейна собственост. Ако се случеше ново нещастие, тя щеше да продаде имението и да плати на Пърси. Усети как всеки мускул в тялото й се напряга при мисълта, че може да бъде принудена да продаде някаква част от плантацията, за да изплати задълженията си към банката в Бостън. Рискът обаче си струваше.

Оставаше й само да убеди Пърси, че с молбата си не пристъпва обещанието си, че не нарушава правилото, което семействата бяха спазвали почти цял век. Под чаткането на копитата на Шоний Мери се замисли над правилото за пръв път, откакто го беше приела, без да задава въпроси за семейната история. Запита се защо изобщо са повдигнали подобен въпрос. След като разсъждава известно време, реши, че това е безсърдечен, дори жесток подход към приятелството. Че към кого да се обърнеш за помощ, ако не към приятел? Те бяха толкова близки. Защо се бяха съгласили?

И тогава, противно на всичко, в което предпочиташе да вярва, отговорът дойде сам в този ясен следобед. Главата на всяко семейство е знаел, че ако вземе пари от другите, ще изгуби власт, ще бъде зависим и по този начин ще унищожи приятелството помежду им. Когато дължиш пари на приятел, равенството се губи. Дори дългът да бъде изплатен, онзи, който е бил в нужда, винаги ще си остане задължен на благодетеля си. Такава бе човешката природа.

Това е, каза си Мери, но един подпис съвсем не е заем. Тя не нарушаваше договорката им.

Когато пристигна на „Хюстън Авеню“, Мери реши да позвъни на Пърси в кабинета му. Тъй като бе много вероятно телефонистката да подслушва, още повече, че можеше и друг да вдигне, в редките случаи, в които му се обаждаше, те разговаряха като най-обикновени съседи, никога не споменаваха нищо конкретно.

— Я, Мери Толивър, каква изненада — започна той, без да крие колко е облекчен, че чува гласа й. — Какво причини градушката? Големи ли са пораженията? Ще се оправи ли всичко?

— Не, Пърси. Реколтата е унищожена, но къщата е наред. Затова звъня. Ала ще има нужда от ремонт. Би ли изпратил човек да огледа какво трябва да се поправи?

— Разбира се. По кое време да го пратя?

— Пет става ли?

— Ще бъде там.

Мери затвори и си помисли, че колкото и да внимаваха, никак не бе изненадана, че връзката им е била разкрита. Достатъчно беше готвачката на Уоруикови да каже на готвачката на някое друго семейство за пикниците за двама, които приготвяше толкова често за господин Пърси, за да ги носи един бог знае къде и на кого. Тъй като не го виждаха с нито една от красавиците на града, най-вероятно беше да се е сближил с Мери Толивър, момичето, което целуна пред Господ и целия град, когато заминаваше на война.

Какво значение имаше, успокояваше се Мери, ако скоро се оженеха. Тя си пое рязко въздух, за да се стегне. Какво означаваше това „ако“?

Когато пристигна, той вече я чакаше в хижата. Не бе губил време да смени костюма си, но беше свалил сакото и разхлабил вратовръзката, ръкавите му бяха навити. Щом тя спря, той отвори вратата и се втурна към каретата, за да й помогне да слезе.

— Колко се радвам да те прегърна отново — въздъхна той след дълга, страстна целувка.

Тя се сгуши до врата му.

— Прекрасно е, че ме прегръщаш отново — прошепна тя.

Влязоха вътре и Пърси наля две чаши студен чай. Откъм езерото подухваше ветрец и завърташе вентилаторите на тавана, разнасяйки влагата след дъжда. Подаде й чашата.

— Радостен съм като кутре, което бозае, че поиска да се видим, но сигурно си смъртно уморена и копнееш да поспиш. Не трябва ли да си у вас, за да си починеш?

Мери се отпусна на един от столовете.

— Трябваше да те видя, Пърси.

— Този глас означава, че не си искала да ме видиш по обичайната причина.

— Така е. Имам проблем.

Пърси отпи спокойно глътка чай и изви вежди над ръба на чашата като предупредителни флагове. Приседна на канапето, далече от нея. Мери реши, че това е лош знак. Беше се досетил защо е дошла.

— Казвай — подкани я той.

Тя преглътна, когато усети как страхът се събира на топка в гърлото й. Отпи от чая и се опита да овладее бесните удари на сърцето си.

— Днес с Емит ходихме да поискаме заем от банка „Хаубъткър“. Говорихме с Реймънд Уидърс… — Той не реагира, когато чу името на бащата на бившата си любима и тя бързо заразказва за нищожната сума, която можеше да получи срещу земята, като нарочно не спомена условието на банкера да се заеме с друга култура, за да си осигури повече пари. — Сумата, която ми предлага, няма да покрие онова, което ми е необходимо за семе — преувеличи тя, — камо ли да ми стигне за идващата година.

— И какво смяташ да правиш? — попита той, без да трепне.

Нямаше друг изход, освен да му каже. Макар в главата й да ехтяха предупредителни гласове, тя продължи:

— Готов е да ми даде заема, ако си намеря поръчител.

В последвалата тишина потракването на ледените кубчета в чашата на Пърси звучеше като топовни гърмежи.

— Ти какво му каза?

— Казах му, че ще му съобщя решението си допълнително.

— Не съм и предполагал, че си му дала отговор веднага. Защо? Нали се бяхме разбрали?

Мери се приведе напред.

— Знам — отвърна тя, — но аз не се отричам от уговорката ни. Моля те единствено за подписа ти, за бога. Не ти искам пари. Всъщност, дори да фалирам, ти няма да изгубиш нищо.

— Как така?

— Ако и следващата година е лоша, ще продам „Феър Ейкърс“ и даже част от „Съмърсет“, ако се налага. Ще си получиш парите. Давам ти думата си, Пърси.

Той протегна силните си крака и стана. Мери имаше чувството, че пред нея се е изправил бик, който рови с копито земята с разширени ноздри.

— Даваш ми дума ли? — повтори той. — В същата тази стая ми даде дума, че никога няма да искаш от мен да спасявам „Съмърсет“, ако си в беда. Обеща ми да се откажеш от плантацията и да ми бъдеш съпруга.

— Пърси, не е същото. Ти не влагаш пари в „Съмърсет“. Моля те само за подписа ти. Не е същото.

— Разбира се, че е същото. Опитваш се да търсиш под вола теле и много добре го знаеш. Съжалявам, че стана така, и това е самата истина, Мери, но държа да спазиш обещанието си.

Тя се изправи бавно. Лицето й беше пребледняло от шок.

— Значи… няма да ми помогнеш, така ли?

— Не, няма да ти стана гарант.

Започна да отпуска навитите ръкави. Мери го наблюдаваше ужасена. Той си тръгваше! Пристъпи към него и сложи ръце на гърдите му, молеше безмълвно за разбиране със силата на изключителната си красота.

— Пърси, знам как ти изглежда. Имаш чувството, че потъпквам дадената дума, но опитай се да видиш нещата по друг начин. Бях ти обещала да не ти искам пари, за да спася „Съмърсет“. По какъв начин нарушавам обещанието си, като те моля за един подпис? Няма да дадеш и цент.

Тя усети как гърдите му потръпнаха и разбра, че го е възбудила, въпреки това той продължи да закопчава ръкавите си.

— Ами ако вземеш заем и последва нова лоша година. Какво ще стане тогава? След като продадеш „Феър Ейкърс“, няма да има какво да ипотекираш.

— Вече ти казах. Ще продам част от плантацията. Обещавам ти, Пърси. Трябва да ми повярваш.

— Иска ми се да можех. — Той отмести ръцете й и затегна вратовръзката. — Това ще се случи отново. Знаеш, че е така. Ще очакваш да имаш паричен резерв, на който да разчиташ, както преди да купиш „Феър Ейкърс“. Според теб колко дълго ще останат тези пари в банката, когато изникне изкушението да купиш нов сорт семена, машини, напоителна система, когато разбереш, че се продава друг имот? Познавам достатъчно добре Мери Толивър и знам, че тя ще бъде първата кандидатка да купува. Тогава ще се озовем в същата каша както сега, когато се получи нов провал.

— Не говорим за тогава. Говорим за сега.

— Казвам само, че тогава няма да е по-различно от сега. — Той пристъпи към нея, очите му бяха угаснали, без следа от надежда. — Не става дума за пари, Мери. Много добре знаеш. Става въпрос за уговорката ни. Обещах да те подкрепям… в манията ти по „Съмърсет“ — защото това е чиста проба мания, — но ти обеща, че ако нещата се провалят, ще се откажеш, без това да оказва влияние на брака ни. Докажи ми, че не си ме излъгала.

Тя му обърна гръб и стисна силно ръце.

— Не е честно. Изопачаваш нещата, а аз те моля за един подпис на лист хартия.

Той застана зад нея и тя усети отчаяната му нужда да чуе онова, което искаше.

— Какво ще стане с нас, ако се наложи да ме подкрепиш, след като се оженим, и аз ти откажа, и те накарам да продадеш „Съмърсет“, за да покриеш дълговете си?

Ето че отново бе на ръба на „сега или никога“… но това беше последната криза, нашепваше вътрешният й глас. Само една крачка беше достатъчна, за да реши бъдещето й.

Той я завъртя към себе си.

— Отговори ми, по дяволите!

Тя кръстоса ръце, около себе си, за да се предпази от нахлуващия студ.

— Ще… ще те намразя — прошепна тя и наведе глава.

Мина цяла вечност, преди Пърси да заговори.

— Така си и мислех. Значи никога не си имала намерение да спазиш обещанието си.

Тя вдигна глава. По лицето му се беше изписала същата болка, която я проряза, когато настъпи утрото и разкри съсипаните поля.

— Аз съм „Съмърсет“, Пърси — отвърна тя. — Не мога да се променя. Такава съм, каквато съм — жената, която обичаш. Да ме разделиш от плантацията е да имаш една половинка от мен. Никога няма да бъда същата. Сега съм убедена в това. Сподели ме и ще ме имаш цялата.

По загорялото му лице се изписа пълно недоверие.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не мога да имам едното без другото? Значи, ако откажа да гарантирам заема ти, ще те изгубя?

Мери бързо облиза пресъхналите си устни.

— Без „Съмърсет“ съм изгубена за теб, Пърси.

— Мери… — той стисна раменете й. — „Съмърсет“ е само пръст и семена. Аз съм от плът и кръв.

— Пърси — заговори умолително тя. — Обичам те. Не можеш ли да намериш място за „Съмърсет“ в живота ни?

Той отпусна ръце.

— Може и да мога, ако знаех, че ме обичаш колкото плантацията. Говориш за споделяне, но „Съмърсет“ ще получи по-голямата част от теб. Вече си го доказала. — Той отстъпи назад с разкривено от болка лице. — Не разбираш ли какво правиш? Ще изгубиш и мен, и плантацията. Тогава какво ще спечелиш? — В този момент му хрумна мисъл, толкова невероятна, че направо не можеше да повярва. Не помръдваше, а зениците му се свиха като глави на карфички. — Само че ти нямаш никакво намерение да изгубиш „Съмърсет“, нали?

Когато тя наведе смутено глава, той заговори бавно:

— Само не ми казвай, че ще се обърнеш към Оли…

Тя мълчеше със сведена глава, скръстила ръце и това бе достатъчно красноречив отговор.

Той изрева от ярост и безсилие.

— Господи, готова си да се унизиш, за да спасиш това парче земя, нали? — Дръпна сакото си и натъпка рязко в джоба си една малка кутийка. Изгледа я студено и каза: — Преди да си тръгнеш, си събери нещата. Повече няма да идваш тук.

Мери знаеше, че няма смисъл да му се моли. Без да помръдва от мястото си, тя остана да гледа след него, докато я напускаше, този път завинаги. Чу го да тряска вратата на автомобила, след това хрущенето на гумите по боровите иглички, когато зави. Беше средата на август. Сети се, че е прибрал в джоба си кутийката с годежния й пръстен.