Лийла Мийчам
Пепел от рози (16)

16.

Майлс замина след седмица. Мери откри бележка на възглавницата му, когато влезе в стаята му, за да попита защо не е слязъл на закуска. На нея пишеше:

„Извинявай. Трябва да замина. Обясни на мама. С обич, Майлс.“

До нея бе оставена червена роза.

Мери посегна бавно към розата, изненадана, че той използва омразния за майка им символ, напълно в традицията на семейство Толивър. Тихи сълзи напълниха очите й, когато тя притисна розата до устните си. Върнаха се сцени от миналото, когато четиримата бяха щастливи и се обичаха. Тя чу отново смеха на майка си и дълбокия глас на баща си, собствения си доволен смях, когато Майлс я хвърляше във въздуха и я хващаше, преди да падне. Когато си спомни това щастливо за семейството време, тя остана в стаята на брат си още няколко минути, преди да повика Тоби и да го изпрати да доведе господин Пърси.

Той дойде след няколко минути. Тъкмо се обличал за работа. Саси го въведе в гостната, където тя седеше и се взираше с празен поглед пред себе си, все още стиснала розата в ръка. Когато забеляза, че той е застанал безмълвно до стола й, имаше чувството, че изпитва нещо, вече изживяно. Не беше ли това същата сцена, в която светлината падаше по русата коса на Пърси и засенчваше лицето му?

— Заминал е — прошепна тя. — Майлс е заминал за Франция, при Мариета и Комунистическата партия.

— Знам. Обади се, преди да тръгне. И Оли знае.

Тя се намръщи и очите й пламнаха обвинително.

— И не си ме предупредил?

Той въздъхна, подръпна крачолите на панталоните и приклекна до стола й. На Мери отново й се стори, че е преживявала сцената и преди. След това си припомни, че Пърси беше коленичил пред същия този стол в нощта след прочитането на завещанието на баща й. Бе също толкова сериозен, колкото и тогава. Докосна едно от листенцата.

— Той ли я е оставил?

Тя кимна едва доловимо с глава.

— Значи трябва да му простиш.

Тя отново кимна и заговори апатично:

— Ще умре във Франция. Никога повече няма да се върне у дома. А сега трябва да кажа на мама. — Очите й се напълниха със сълзи. — Нали ми обеща да го разубедиш?

— Обещах да пробвам, ци… Мери, но той вече беше твърдо решил. Връща се при жената, която го прави щастлив. Забрави за комунистическите глупости. Знаеш, че Майлс ще изгуби интерес за нула време. И с Мариета е същото, готов съм да се обзаложа, защото сега ще трябва да посвети цялата си енергия на Майлс.

— Трябваше да остане тук. — Гневът я накара да се изправи и да избърше очи. — Имаме нужда от него. Сега, повече от когато и да било. Открай време пренебрегва задълженията си към семейството.

Пърси удари страничната облегалка на стола й и стана.

— Не е честно и ти го знаеш. Само защото представата на брат ти за семейни задължения е различна от твоята, не означава, че той постъпва безотговорно.

Разочарованието на Мери от Пърси ставаше все по-силно. Не биваше да го вика. В дните след срещата им в плантацията и двамата знаеха как трябва да постъпват, ако искат да спазят уговорката си. На два пъти имаха планове за вечеря и двата пъти непредвидени трудности в „Съмърсет“ я задържаха на полето. Пърси беше пристигнал в уречения час, но Мери я нямаше. Първия път, когато тя не изпълни уговорката им, се втурна в къщата мокра и кална от октомврийския дъжд и веднага му изпрати бележка, с която се извиняваше, но й я върнаха почти веднага, защото Пърси бил отишъл в кантората си, за да навакса с работата. Майлс беше наблюдавал всичко от мястото си край огъня и поклати глава, сякаш тя беше най-голямата глупачка на света. Втория път, когато тя не дойде, Пърси и Майлс взеха Оли и тримата отидоха в кънтри клуба, за да се напият.

Други вечери Пърси го нямаше. В момента дърводобивна фирма „Уоруик“ уточняваше нови трудови договори и срещите често пъти продължаваха до късно през нощта. Тази сутрин двамата бяха за пръв път заедно и ето че почти се скараха. Тя нямаше желание да се разправя с него. Чувстваше се уморена. Непрекъснато беше уморена. Стана от стола и остави розата.

— Казвам само — обясни тя, като се стараеше да говори кротко, — че нямаше да е зле Майлс да остане още няколко месеца, за да помогне на Саси с грижите за мама. Мама щеше да се радва.

— Майлс смята, че няма няколко месеца — отвърна Пърси.

— Тъкмо затова трябваше да ги прекара с мама.

— Ясно… — изрече бавно Пърси и я вбеси още повече.

Тя стисна зъби.

— Какво ти е ясно, Пърси? Кое ти е ясно, а на мен не?

Той дори не трепна пред раздразнението й.

— Ако майка ти ти позволи да отмениш Саси, ти би ли го направила?

— Що за тъп въпрос? Много добре знаеш, че не ме пуска в стаята си.

— Ами… ако те пусне? На кого ще посветиш времето си — на майка си или на „Съмърсет“?

— Пак старата песен, а?

— Просто се опитвам да ти покажа, че Майлс има същото право на избор, както и ти.

Беше вбесена, когато се обърна към камината — имаше нужда да усети топлина. Циганското лято беше свършило. Студената есен вече чукаше на вратата, но както се чувстваше в момента, щеше да се зарадва на огън в камината дори през лятото. Пърси й казваше, че Майлс има право да бъде същият егоист като нея. Двамата с него никога нямаше да изгладят различията си. Убеждаваше се с всеки изминал ден. Заговори, както беше застанала с гръб към него, стиснала лактите си:

— Съжалявам повече, отколкото можеш да си представиш за случилото се с мама, но нито един от нас не можеше да предположи, че тя ще приеме по такъв начин завещанието на татко. Ако татко е знаел, че тя ще се почувства опозорена, щеше да направи нещо различно, но той не е имал никаква представа.

— Не бил имал представа ли? Защо тогава е накарал Емит да й даде роза?

Тя се обърна бързо към него. Беше вдигнал цветето като ален плащ пред бик. Тя я дръпна от пръстите му.

— Това е работа на семейство Толивър! Моля те, Пърси, тръгвай си. Съжалявам, че те накарах да дойдеш.

— Мери, аз…

— Вън!

— Мери, уморена си и си ядосана. Моля те… нека поговорим…

— Няма за какво да говорим. Различията помежду ни са твърде много. Искам да бъда обичана независимо каква съм, обичана такава, каквато съм — което очевидно е невъзможно за теб.

— Пет пари не давам как изглежда. — Той поруменя. — Обичам те и точка по въпроса. Тези различия нямат нищо общо с любовта.

— За мен имат. Онова, за което се бяхме разбрали, вече не важи. — Тя профуча покрай него и излезе в антрето. — И ти тече кръв — обърна се тя. Беше забелязала капката на дланта му, където се беше убол на розата, като я изтръгна от ръката му. — Бъди така добър да се погрижиш за раните си, а аз ще се погрижа за своите.

Той протегна безпомощно ръка.

— Мери…

Тя затича нагоре по стълбите с натежало сърце и бе почти пред вратата на майка си, когато чу хлопването на входната врата, и звукът отекна жално, сякаш възвестяваше края помежду им.

На следващия ден пристигна кутия от цветарски магазин с дългостеблена червена роза, изпратена от Пърси. Имаше и бележка:

„Прости ми. Голям съм глупак, че повдигнах такъв щекотлив въпрос в подобен момент. Имаш нужда от утеха, не от критика. Извинявай, че не ти показах любовта, която изпитвам към теб с цялото си сърце. Пърси.“

В отговор Мери му изпрати последната бяла роза от градината. Беше наранена от последните дъждове, но щеше да предаде ясно посланието й. Изпрати я по Тоби до „Уоруик Хол“ с бележка:

„Няма нужда да молиш за прошка, след като каза истината такава, каквато я виждаш. Тя просто доказва непреодолимите различия между нас. Мери.“

Очакваше той да пристигне разярен или в къщата, или в плантацията, за да обори твърдението й, но „Пиърс-Ароу“-то му така и не се появи. На следващата вечер разбра от Оли, че Пърси бил заминал за града по работа.

— Наистина ли? — възкликна тя. Новината прободе сърцето й. Двамата бъбреха на люлката на верандата, след като той я беше зърнал да си почива отпред, късно вечерта, най-самотното за нея време. — Не ми е казал.

— Сигурно има причина. Заминава за Орегон. Фирмата е купила парцели, подходящи за залесяване, и дървосекачите създават проблеми. Много капризни клиенти са, но Пърси ще се справи с тях. Не искаше да те тревожи, но аз прецених, че трябва да знаеш.

Миличкият Оли… открай време се опитваше да въдворява мир между нея и Пърси. Беше научил, че са се скарали, и сигурно си мислеше, че саможертвата му е била напразна.

— Благодаря ти — усмихна се тя. — Значи известно време да не го очаквам.

Тя остана натъжена на люлката, след като той си тръгна. Две загуби за една седмица, а от семейството й не беше останал никой, към когото да се обърне за утеха. Спомни си времето, когато дядо Томас почина. Сякаш стена от къщата бе съборена и студеният вятър нахлуваше вътре. След погребението, късно следобед, баща й я откара в плантацията. Беше почти време за бране на памука и полята изглеждаха ослепително бели. Тогава тя беше на единайсет и имаше чувството, че ще умре от мъка. Баща й я хвана за ръка и двамата тръгнаха между редовете и вървяха чак до залез-слънце. Разговаряха, както обикновено, за памук. Той не спомена нито веднъж смърт или тъга, но през стиснатите им ръце чувствата им се срещнаха, преляха от единия в другия и усетиха как им олеква.

Как само й се искаше в този момент да пъхне ръка в ръката на баща си.

През следващата седмица получи кратко писмо от Луси.

„Възнамерявам в края на годината да кандидатствам отново за мястото в «Белингтън Хол», стига дъртата Пийбоди да ме вземе. Както вероятно си чула (и както предрече), Пърси ме изпрати да си ходя в деня след завръщането си. Бил влюбен в друга, която обичал цял живот. Знаеш ли коя е? По-добре не ми казвай. Не искам да знам. Ще се пръсна от ревност и завист. Предполагам, че тя притежава всички онези качества, които ти ми каза, че той търси в една жена. Учудвам се, че ти не си я споменала нито веднъж, за да не се залъгвам, че имам шанс. Поне се опита да ме отклониш.

Ще ти съобщя за решението си. Както и да е, едва ли ще се видим отново, освен ако съдбата не ни пресече пътищата. Пожелавам ти успех и късмет, Луси.“

Мери сгъна писмото, обзета от чувство на вина, примесено с облекчение. Освен ако не се оженеха, бившата й съквартирантка никога нямаше да научи, че тя е момичето, което Пърси беше обичал цял живот. Ако научеше, господ да й е на помощ. Луси щеше да е сигурна, че тя нарочно я е излъгала и като знаеше какво представлява съквартирантката й, щеше до края на живота си да бъде убедена, че е предадена.

Когато Пърси се върна три седмици по-късно, той изпрати писмо от кантората си. Мери го прочете, изпълнена с нетърпение, убедена, че той казва кога ще се отбие, но бързо надрасканите думи й съобщаваха само, че си е пристигнал и през идващите седмици ще има много работа. Разочарованата Мери се изсмя на тази ирония. Сега вече Пърси знаеше какво е да те помете вълната на семейните задължения.

Няколко дни по-късно задълженията му се увеличиха, тъй като Джереми получи тежка травма на главата. Пърси беше принуден да поеме ръководството на фирмата и да се погрижи и за интересите им в Орегон, Калифорния и Канада. Дори да не се бяха скарали и да имаха планове да се виждат, мислеше си недоволно Мери, на него щеше да му бъде трудно да намери свободно време и да го съчетае с нейното непредвидимо ежедневие. Ето че по доста изкривен начин двамата получиха възможността да разберат дали могат да живеят един без друг. Очевидно беше, че могат.

Към средата на ноември нещата в „Съмърсет“ се поуталожиха. Полята бяха покрити със снежна пелена, а Мери и работниците се наслаждаваха на заслужена почивка. Тя отказа поканите на семейство Дюмонт и семейство Уоруик за Деня на благодарността с надеждата майка й да слезе и да похапне от приготвената с много внимание пълнена пуйка на Саси. Тя отказа, затова Мери, Саси и Тоби вечеряха в кухнята и качиха поднос на майка й.

Коледа се оказа потискаща и мрачна. Пърси, който от време на време й изпращаше кратки писма (Толивърови нямаха телефон), я покани на коледен бал в кънтри клуба, но тя отказа, като се извини, че нямало какво да облече. „Няма значение дори да нахлузиш чувал, написа в отговор той. Пак ще бъдеш най-красивото момиче.“

Истината бе, че тя напълно се беше откъснала от обществото. Усещаше, че околните не одобряват начина, по който баща й се беше отнесъл към майка й, а също и това, че тя не беше постъпила както е редно. Дочу приказки, че работела в полето като „проста слугиня“. Хората я дразнеха, бяха я изолирали, но по този начин само затвърдиха решителността й да върне на семейството си старото уважение.

Междувременно Пърси много й липсваше и често се питаше дали тъкмо това не е била целта му. И преди беше играл на изчакване. Да не би да се опитваше да й докаже колко е самотна и колко много се нуждае от него? Ако беше така, получаваше се, още повече че през ума й минаваше ужасяващата мисъл, че може да се вижда с други момичета.

Оли й дойде на гости и я убеди да организира малка церемония на Бъдни вечер.

— Не приемам „не“ за отговор — заяви той. — Двамата с Пърси ще дойдем на Бъдни вечер да донесем подаръци и шампанско. Така че облечи най-хубавата си официална рокля, агънце, и помоли Саси да направи от божествените сиренки. Осем часът добре ли е?

Мери поръча сиренките и украси малка елха в гостната. Специално за вечерта си направи маникюр и се наслади на дълга, ароматна вана. Облече тъмнозелената кадифена рокля, която носеше вечерта, когато Ричард Бентуд я целуна под клонките имел и с помощта на Саси прибра лъскавите си букли на кок. Взе перлите на майка си — и обеците, и колието — и когато се огледа, едва позна момичето в огледалото отсреща.

Пърси и Оли също останаха впечатлени.

— Какво става? — разсмя се тя, като видя слисаните им лица, щом отвори вратата. — Не сте ли виждали момиче в официална рокля?

Мери се престори, че не забелязва колко внимателно я наблюдават, докато си разменят подаръците и пият шампанско; Пърси беше изключително въздържан, а Оли не криеше колко е впечатлен. Почувства се недодялана и донякъде като сърна, притисната от елени, които ровеха земята с копита, затова избягваше погледите им, тъй като нямаше представа как да се справи с вниманието, насочено към нея.

— Оли, колко си предвидлив! — възкликна тя, когато отвори подаръка му — изящна сребърна химикалка, скрита във формата на красива брошка. — Запомнил си, че непрекъснато си губя химикалките. — Тя извади химикалката от кутийката. — Така вече няма да я губя. — Усмихна му се и стана от стола, за да целуне закръглената му буза.

Пърси й беше купил чифт работни ръкавици от мека кожа, майсторски изработени и здрави. Тя се изчерви, когато разбра намека.

— Колко си съобразителен, Пърси, но те са твърде фини за работата, която върша. — Вътре беше пъхната бележка и тя нарочно се престори, че не я забелязва. Щеше да я прочете по-късно, когато Пърси не наблюдаваше всяко нейно движение.

— Не и за твоите ръце — отвърна той и срещна погледа й по начин, който накара сърцето й да подскочи, когато се наведе, за да му благодари с целувка като на Оли.

На Оли тя подари томче с поезия на Оскар Уайлд, любимия му писател, а за Пърси беше избрала илюстрована история на северноамериканските дървета. В края на вечерта ги изпрати, но Пърси очевидно искаше да остане, за да си кажат няколко думи насаме.

— Искаше ми се да дойдеш с нас — възкликна Оли.

— Може би следващата година — усмихна се тя, решена да не показва колко самотна се чувства. Двамата тръгнаха към дома на Оли, където Ейбъл беше организирал обичайното празненство за Бъдни вечер специално за приятелите си и техните семейства. Стори й се, че са минали много години, откакто собственото й семейство — майка й загърната в пухкава кожа, а тя с кожен маншон и шапка — отиваха хванати за ръце на същото това празненство и се връщаха към къщи, пеейки „Тиха нощ“ под обсипаното със звезди небе.

— Няма да забравим какво си казала, Мери — отвърна Пърси и тя усети, че й липсва прякора, който той използваше доскоро.

След като си тръгнаха, тя се подпря за кратко на затворената врата, заслушана в мъжките им гласове. А после, притисната от отчаяние, се върна в хола, подкладе огъня в камината и отнесе останалото шампанско в кухнята, за да го излее в мивката. Взе подаръците и по-късно, седнала на перваза, прочете бележката от Пърси на лунната светлина:

„За ръцете, които искам да държа до края на живота си. С любов, Пърси.“