Клайв Къслър
Виксън 03 (68)

67.

Двата часа изминаха мъчително бавно за Стайгър и Сандекър; вече вървеше третият. Бяха прелетели над крайбрежието на Делауеър и сега се намираха на осемстотин километра от него над Атлантическия океан. Времето се бе задържало относително спокойно и няколкото гръмотевични облака любезно се бяха отдръпнали от летателния им път.

Всичко, което не беше завинтено за пода, а дори и някои завинтени предмети бяха изхвърлени през вратата на товарната кабина. Сандекър изчисли, че е изхвърлил близо сто и осемдесет килограма. Това и тежестта, изгубена от изразходваното гориво, предотврати прегряването на роптаещите двигатели, които с мъка поддържаха претоварения „Минерва“ във въздуха.

Сандекър седеше облегнат на отвесната преграда на пилотската кабина, тъй като бе махнал всички седалки освен тази на Стайгър. Физическите усилия през изминалите два часа го бяха изтощили. Той дишаше тежко, чувстваше мускулите на ръцете и краката си сковани от преумора.

— Някаква вест… от Пит?

Стайгър поклати глава, без да отмества поглед от приборите.

— Пълно мълчание — отвърна той. — Но и какво можем да очакваме? Той не е чудотворец, я!

— Познавам го като човек, който върши неща, които за другите хора са невъзможни.

— Аз пък мога да разпозная кога някой прави патетичен опит да внуши празни надежди. — Стайгър посочи с брадичка часовника на командното табло. — Два часа и осем минути, откакто последно се свърза с нас. Мисля, че ни е отписал.

Сандекър беше твърде изтощен, за да спори. Като през гъста мъгла той се пресегна, сложи на главата си наушните слушалки и затвори очи. Тъкмо усети, че се отпуска, когато висок глас го сепна.

— Ей, лисия, да не би да дремеш, та пъплиш като охлюв?

— Джордино! — възкликна Стайгър.

Сандекър натисна предавателния бутон.

— Ал, къде си?

— На осемстотин метра зад вас и на шейсет метра под вас.

Сандекър и Стайгър се спогледаха смаяни.

— Не трябваше ли да си в болница? — попита Сандекър.

— Пит уреди да ме изпишат.

— А той къде е? — попита Стайгър.

— Зад теб, Ейб — отвърна самият Пит. — Боравя с приборите на Джординовия „Катлин“ М-двеста.

— Забави се.

— Съжалявам, но тези неща изискват време. Как си с горивото?

— Мокри само дъното — отвърна Стайгър. — Мога да изстискам още осемнайсет-двайсет минути, ако имам късмет.

— Норвежки пътнически лайнер е наблизо и в готовност, пеленг две-седем-нула градуса. Капитанът му е разчистил слънчевата палуба от пътници и шезлонги, за да кацнеш там. Трябва да…

— Ти луд ли си?! — прекъсна го Стайгър. — Пътнически лайнер… слънчева палуба… Какви ги дрънкаш?

Пит продължи, без да се засяга.

— Щом се освободиш от снаряда, поемай към кораба. Няма да го подминеш.

— Как ще ви завиждам, момчета! — вметна Джордино. — Ще се разположите край басейна, ще отпивате май тайс…

— Ще отпиваме май тайс! — повтори изуменият Стайгър. — Боже господи, и двамата сте се побъркали!

Пит се обърна към разположилия се на седалката на втория пилот Джордино и кимна към гипсирания му крак.

— Сигурен ли си, че ще можеш да си служиш с приборите, както си „обут“ с това чудо?

— Единственото, което не ми позволява това чудо — потупа Джордино гипса, — е да почеша крака си.

— Тогава те са твои.

Пит вдигна ръце от командното табло, стана от седалката и тръгна към товарната секция на „Катлин“. От отворената врата нахлуваше студен въздух. Един мъж с бледа кожа и скандинавски черти на лицето, облечен в многоцветен скиорски екип, се бе прегърбил над дълъг, черен правоъгълен предмет, поставен върху триножник с масивни крака. Доктор Паул Вейр явно не си падаше по пътуване посред зима в самолети, в които ставаше голямо течение.

— Ние сме в готовност — каза Пит.

— И аз почти — отвърна Вейр през посинели устни. — Закачам охладителните тръби. Ако около главата и източника на захранване не циркулира вода, съоръжението ще опече вътрешността си.

— Не знам защо, но очаквах по-екзотично съоръжение — подметна Пит.

— Този вид аргонови лазери не се правят за научнофантастични филми, господин Пит. — Доктор Вейр продължи да обяснява, докато извършваше последна проверка на съоръжението. — Те са конструирани да излъчват кохерентен лъч светлина за най-различно приложение.

— И мислите, че ще свърши работа?

Вейр сви рамене.

— Осемнайсет вата, концентрирани в тънък лъч, който освобождава само два киловата енергия, не звучи много, но ви уверявам, че е предостатъчно.

— На какво разстояние искате да се доближим до снаряда?

— Дивергенцията на лъча изисква то да е възможно най-късо. Не повече от петнайсет метра.

Пит натисна бутона на микрофона си.

— Ал?

— Влез!

— Приближи се на петнайсет метра до снаряда.

— На това разстояние турбулентността от витлото на хеликоптера ще ни запремята като прашинки.

— Няма друг начин.

Вейр щракна главния ключ на лазера.

— Ейб, чуваш ли ме?

— Слушам те.

— Замисълът е Джордино да маневрира възможно най-близо до теб, така че ние да срежем въжетата на снаряда с лазерен лъч.

— Значи това е номерът — обади се Сандекър.

— Това е номерът, адмирале. — Гласът на Пит беше мек, почти безгрижен. — Вече заемаме позиция. Поддържайте този курс. Стискайте палци и всички други възможни пръсти, за да успеем!

Джордино боравеше с бутоните внимателно и прецизно като часовникар и доближи „Катлин“ до и малко под „Минерва“. Започна да чувства режещия вятър върху подвижните плоскости и обгърна здраво ръка около ръчката за управление на хоризонталните кормила. От силното тресене всичко, което не беше завързано в товарната секция, дрънчеше шумно. Пит местеше поглед от Вейр към снаряда и обратно.

Главният физик от „Странски инструмънт“ стоеше наведен над главата на лазера. Не показваше никакви признаци на страх или безпокойство. Дори напротив, като че ли се забавляваше от това, което върши.

— Не виждам никакъв лъч — каза по едно време Пит. — Това нещо работи ли?

— Съжалявам, че ще разбия представите ви — отвърна Вейр, — но лъчът на аргоновия лазер е невидим.

— Как ще улучите целта тогава?

— Чрез този трийсетдоларов мерник за пушка — потупа той тръбата, закрепена импровизирано за лазера. — Няма да ми донесе Нобелова награда, но ще свърши работа.

Пит се просна по корем, запълзя и подаде глава над прага на отворената врата. Силното въздушно течение грабна част от превръзката на главата му и тя се развя като знаме в ураган. Снарядът висеше от хеликоптера под лек ъгъл спрямо опашното витло. Пит го гледаше и не можеше да повярва, че в такава малка касета е натъпкана цяла вселена от агония и смърт.

— По-близо — извика Вейр, — поне още три метра.

— Приближи се с още три метра — съобщи Пит по микрофона си.

— По-близо, и ще можем да използваме направо ножици — измърмори Джордино. Ако беше напрегнат, това не му личеше. Дори имаше вид на дремещ човек. Единствено пламъчетата в очите му издаваха пълната му концентрация, необходима за прецизното управление на самолета.

Пит най-сетне видя резултата — усуканите въжета над снаряда започнаха да почерняват. Невидимият лъч стопяваше найлоновите нишки. Колко ли са на брой, запита се той. Може би най-малко петдесет.

— Прегрява се! — Две думи и сърцето прескочи един удар. — Много студ влиза тук от отворената врата — извика Вейр. — Охлаждащите тръби замръзнаха.

Погледът на физика се върна към мерника. Пит видя как няколко въжета се скъсаха и обгорелите им краища се развяха от въздушната струя. Остра миризма на изгорял изолационен материал изпълни кабината.

— Тръбата няма да издържи дълго — каза Вейр.

Още пет-шест въжета бяха прорязани от лъча, но другите останаха непокътнати. Вейр изведнъж се изправи и свали тлеещите си ръкавици.

— О, боже, съжалявам! — извика той. — Тръбата отиде!

Снарядът със смъртоносното вещество продължаваше да виси заплашително под „Минерва“.

Изминаха трийсет мъчителни секунди, преди Пит да наруши мълчанието.

— Вече нямаме лазер — съобщи той кратко по микрофона.

— По дяволите! — изруга Стайгър. — Къде се дяна късметът ни?

— И сега какво? — попита спокойно адмирал Сандекър.

— Пригответе този гъсок за пикиране — отвърна Пит.

— Какво?

— Това е последната карта на масата. Започвай да пикираш. Когато набереш достатъчно скорост, дръпни рязко нагоре. Може би късметът ти пак ще се усмихне, Ейб, и нежеланият пътник сам ще скочи.

— Това ще е много опасно — каза Стайгър. — Ще трябва да го извърша по прибори. Не виждам нищо от този купол, залепен за челното стъкло.

— Ще бъдем до вас — обади се Джордино.

— Но не се доближавайте много, че сме хремави — отвърна Стайгър и отдалечи хеликоптера от самолета зад него.

„Минерва“ се издигна и после се спусна под седемдесетградусов ъгъл. Сандекър подпря крака в основата на пилотската седалка и се хвана с двете ръце за нея. Мъжете в „Катлин“ наблюдаваха напрегнато как носът на хеликоптера се насочи право към морето.

— Намали малко ъгъла на спускане — каза Пит. — Снарядът започва да се издига към задното витло.

— Разбрано — потвърди Стайгър. — Все едно че скачам от високо здание със затворени очи.

— Справяш се добре — увери го Пит.

Хиляда и двеста метра.

Джордино не се стараеше да повтаря с точност действията на Стайгър. Той забавяше хода на „Катлин“, като пикираше с лъкатушене зад „Минерва“. Доктор Вейр, чиято работа бе приключила, тръгна пипнешком към топлата пилотска кабина.

Наклонът на пода на хеликоптера беше толкова остър, че адмирал Сандекър имаше чувството, че е облегнал гръб на стена. Погледът на Стайгър се местеше от висотомера към скоростомера, оттам към изкуствения хоризонт и обратно.

Деветстотин метра.

Пит видя, че куполът на парашута плющи застрашително близо до витлото, но запази мълчание. Стайгър беше достатъчно напрегнат, прецени той, за да чуе ново злокобно предупреждение. А морето като че ли нямаше търпение да посрещне „Минерва“.

Стайгър започна да чувства нарастваща вибрация. Шумът на вятъра ставаше все по-силен с увеличаващата се скорост. За част от секундата му мина мисълта да вдигне ръце и да сложи край на това мъчение. После обаче за първи път през този ден помисли за жена си и децата си и желанието да ги види отново му вдъхна нова решимост да живее.

— Ейб, сега! — проехтя командата на Пит в слушалките му. — Нагоре!

Стайгър дръпна рязко лоста.

Шестстотин метра.

„Минерва“ потрепери от огромното съпротивление, което атакуваше всеки нит на конструкцията му. Хеликоптерът увисна за миг неподвижно, когато снарядът, реагирайки на силата като тежест в края на огромно махало, се изви навън.

Въжетата, останали незасегнати от лазерния лъч, се изпънаха като струни на банджо. После по две — по три започнаха да изтъняват.

Точно когато смъртоносният снаряд създаде впечатлението, че ще се отплесне обратно навътре и ще се сгромоляса върху хеликоптера, се изхлузи и полетя надолу.

— Падна! — извика Пит.

Стайгър беше прекалено изтощен, за да отговори. Сандекър тромаво се изправи на колене и разтърси Стайгър по рамото.

— Насочи се към онзи пътнически кораб — каза му той с глас, в който се долавяше умора, но и дълбоко облекчение.

Пит не изчака да види маневрата на хеликоптера. Погледът му следеше снаряда, чиято синя обвивка се сля със синята морска вода и след малко изчезна под нея.

Проектиран да се спуска със скорост шест метра в секунда, снарядът измина тристате метра, без да взриви бойната си глава. Детониращият механизъм се забави прекалено дълго. При скорост близо сто метра в секунда снарядът, носещ масово изтребление, се гмурна в очакващите го прегръдки на морската бездна.

Пит не отмести поглед, докато не видя как малкото петно бяла пяна от плисъка бе погълнато от безмилостните вълни.

 

 

Има нещо сърцераздирателно в това да гледаш как умира кораб. Президентът се развълнува дълбоко, докато наблюдаваше високите стълбове дим, издигащи се от „Айова“, и пожарните кораби, които се приближаваха към този ад в безуспешни опити да потушат пламъците.

Той седеше заедно с Тимоти Марч и Дейл Джарвис — началниците на щабовете се бяха върнали в Пентагона, за да започнат подготовката за предстоящите разследвания. След няколко часа шокът щеше да отмине и медиите щяха да закрещят за разплата.

Президентът също се подготвяше за действие. Общественият протест трябваше да бъде смекчен. Парчетата трябваше да се потулят под килима възможно най-деликатно и незабележимо.

— Току-що дойде съобщение, че адмирал Бас е починал в болницата „Бетезда“ — каза тихо Джарвис.

— Трябва да е бил много силен човек, след като е пазил тайната за агента „Бърза смърт“ през всичките тези години — отбеляза президентът.

— И неговият край дойде — смънка Марч.

— Остава остров Ронджело — подсети ги Джарвис.

— Да — кимна уморено президентът, — остава островът.

— Не бива да позволяваме да остане и най-малката следа от този бактериологичен организъм.

Президентът погледна към Джарвис.

— Какво предлагаш?

— Да заличим острова от картата.

— Не е възможно — обади се Марч. — Руснаците ще вдигнат врява до небето, ако го взривим. От две десетилетия насам и двете страни спазват мораториума за забрана на надземни ядрени опити.

По устните на Джарвис се появи тънка усмивка.

— Китайците още не са подписали договора.

— Е, и?

— Ами ще откъснем една страница от операция „Дива роза“ — отвърна Джарвис. — Ще изпратим една от нашите подводници — носители на ракети — възможно най-близо до китайската суша, после ще подадем команда да бъде изстреляна ядрена бойна глава към остров Ронджело.

Марч и президентът си размениха замислени погледи. После и двамата са обърнаха към Джарвис, очаквайки да чуят останалото.

— Докато не извършваме никакви подготовки за такива опити и не се виждат никакви наши надводни кораби или самолети в радиус от две хиляди морски мили от мястото на взрива, няма да има и никакво доказателство, което руснаците да използват срещу нас. От друга страна, техните шпионски спътници ще запишат, че траекторията на ракетата започва от Китай.

— Може и да успеем, ако сме внимателни — каза Марч, въодушевен от идеята. — Китайците, разбира се, ще отрекат да имат участие в това. И след обичайните груби обвинения от страна на Кремъл, от Държавния ни департамент и други разгневени държави, обвиняващи Пекин, случката ще заглъхне и до две седмици ще бъде забравена.

Президентът се загледа в пространството, докато се преборваше със съвестта си. За първи път през близо осемте си години управление се почувства уязвим от положението си. По бронята на властта се бяха появили тънки като косъм пукнатини, които можеха да я разцепят, ако й се нанесеше непредвиден удар.

Най-накрая той стана от стола си тежко, като човек два пъти по-възрастен от него.

— Моля се на Господ — заговори той с тъга в очите, — да съм последният човек в историята, който преднамерено нарежда да се извърши ядрен удар.

После се обърна и тръгна бавно към асансьора, който щеше да го качи в Белия дом.