Клайв Къслър
Виксън 03 (1)

Забвение

Бъкли Фийлд, Колорадо, януари, 1954 година

Стратокрайцерът „Боинг С-97“ приличаше на крипта. Може би изглеждаше така поради студената зимна нощ, а може би поради вихрещия се сняг, който се трупаше на ледени ивици върху крилете и фюзелажа. Мигащите светлини на челното стъкло на пилотската кабина и прелитащите сенки на звеното по поддръжката само подсилваха смразяващата гледка.

Майор Реймънд Вайлъндър от Военновъздушните сили на САЩ не се интересуваше от това, което ставаше. Той мълчаливо проследи с поглед как цистерната за гориво потегли и постепенно изчезна в бушуващия мрак. След като задната товарна рампа на обемистата опашна част на самолета, наподобяваща корем на кит, бе вдигната, вратите на товарния отсек бавно се затвориха, заличавайки правоъгълника от светлина, който се бе очертал върху свръхмощния високоповдигач. Той леко отмести поглед към двата реда бели светлини, обточващи дългата 3 355 метра писта на въздушната база на Военноморските сили „Бъкли“, която се простираше сред равнините на Колорадо. Призрачната им луминесцентност се врязваше в нощта и постепенно се загубваше зад завесата на сипещия се сняг.

Вайлъндър отново отмести поглед и огледа умореното лице, отразено в стъклото на прозореца, фуражката му бе килната небрежно назад и разкриваше гъста кестенява коса. С приведените си напред рамене той приличаше на бегач на сто метра, заел положение за старт преди изстрела на сигналния пистолет. Прозрачното му отражение, което се смесваше през стъклото със самолета в далечината, го накара неволно да потръпне. Той затвори очи, избута гледката в най-отдалечените кътчета на съзнанието си и се обърна с лице към командната зала.

Адмирал Уолтър Бас, който беше приседнал на ръба на бюрото, нави грижливо една метеорологична карта, после попи с носна кърпа капчиците пот по челото си и кимна към Вайлъндър.

— Атмосферният фронт тръгва от източния склон на Скалистите планини. Ще трябва да излезеш от облаците някъде над Континентал Дивайд.

— Стига да успея да отлепя тази дебелогъзеста птица от земята.

— Ще я отлепите.

— Да се вдигне тежък самолет, зареден догоре с гориво и с товар над трийсет хиляди килограма, по време на виелица, духаща насрещно със скорост трийсет възела, от височина над морското равнище хиляда и петстотин метра, съвсем не е лесна работа.

— Всеки фактор бе внимателно обмислен — каза студено Бас. — Колесниците трябва да се отделят от земята на не повече от деветстотин метра преди края на пистата.

Вайлъндър се отпусна на едно от креслата като спукан балон.

— Струва ли си да рискувам вратовете на екипажа си, адмирале? Какво толкова жизненоважно за американския флот наложи да бъде измъкнат един самолет на Военновъздушните сили посред нощ, за да превози някакви си отпадъци до остров в Тихия океан?

За миг лицето на Бас пламна, после се смекчи. Когато заговори, гласът му прозвуча кротко, дори извинително.

— Болезнено просто е, майоре. Тези отпадъци, както се изразихте, представляват товар от първостепенно значение, предназначен за строго секретна изпитателна програма. Тъй като вашият стратокрайцер беше единственото тежкотоварно транспортно средство в радиус от хиляда и шестстотин километра, който може да изпълни тази задача, Военновъздушните сили дадоха съгласието си да го наемат временно за Военноморските сили. Те включиха в сделката вас и екипажа ви и това е всичко.

Вайлъндър изгледа проницателно Бас.

— Не искам да прозвучи непокорно, адмирале, но не мисля, че това е всичко, повече от сигурен съм.

Бас заобиколи бюрото и седна в другото кресло.

— Трябва да приемете този полет като рутинен, нищо повече.

— Ще ви бъда признателен, сър, ако ме осветлите какво има в касетите в товарната кабина на самолета ми?

Бас избегна погледа му.

— Съжалявам, но това е строго секретен материал.

Вайлъндър можеше да разбере кога нещо се крие от него. Той се надигна уморено на крака, взе пластмасовата папка, съдържаща летателния план и навигационните карти, и се запъти към вратата. После спря и се обърна.

— В случай че се наложи да кацнем принудително…

— Не бива! — прекъсна го Бас със сериозно изражение. — Ако стане авария по време на полета, направете така, че да кацнете в ненаселен район.

— Това е прекалено голямо изискване.

— Не ви отправям официална молба, а ви нареждам! Вие и екипажът ви не трябва да напускате самолета от тази писта до местоназначението, колкото и бедствени обстоятелства да възникнат.

Лицето на Вайлъндър помръкна.

— Тогава, предполагам, че това е всичко.

— Има още едно нещо.

— Какво е то?

— Желая ви успех! — отвърна Бас и разтегна устни в лека усмивка.

На Вайлъндър не му хареса тази усмивка, никак не му хареса. Той отвори вратата и без да каже дума повече, излезе в студа.

В командната кабина вторият пилот лейтенант Сам Голд, изхлузил се толкова ниско на седалката си, че темето му стоеше на цели трийсет сантиметра под ръба на облегалката за главата, се бе съсредоточил в диаграмата на полета, а зад него от лявата му страна капитан Джордж Хофман, щурманът, въртеше в ръцете си пластмасов транспортир. Никой от двамата дори не удостои с поглед Вайлъндър, който се появи на вратата от товарния отсек.

— Курсът ни набелязан ли е? — попита той Хофман.

— Цялата мръсна работа е изчислена предварително от военноморските експерти. Не мога обаче да кажа, че съм съгласен с техния избор на маршрут. Определили са ни да летим над най-безлюдната местност на Запада.

По лицето на Вайлъндър се изписа израз на безпокойство, който не остана незабелязан от Хофман. Майорът погледна през рамо към огромните метални касети, завързани в товарната секция, и се опита да си представи съдържанието им.

Съзерцанието му беше прекъснато от старшина Джо Бърнс, бордния механик, който подаде каменното си като на Бъстър Кийтън лице през вратата на кабината.

— Всички сме в пълна готовност за бурната синева там горе, майоре.

Вайлъндър кимна, без да отмества поглед от страховитите на вид касети.

— Добре, тогава да извеждаме на пътя тази камера на ужасите.

Първият двигател се завъртя и забоботи, последван от останалите три. После спомагателната силова установка бе изключена, клиновете, запиращи гумите на колесниците, бяха махнати и управляваната от Вайлъндър претоварена машина зарулира бавно по плаца към началото на главната писта. Охраната и звеното по поддръжката се обърнаха и побягнаха към топлината на близкия хангар, подгонени от силните изходящи газове на самолета.

 

 

Адмирал Бас наблюдаваше от командната кула на „Бъкли“ как стратокрайцерът пълзи като бременна буболечка по разчистената от снега писта. Стиснал в ръка телефонната слушалка, той заговори тихо в мембраната.

— Можете да уведомите президента, че „Виксън-03“ се готви за излитане.

— Кога според вашите изчисления ще трябва да пристигне? — попита строгият глас на министъра на отбраната Чарлс Уилсън.

— Със спиране за дозареждане на Хикъм Фийлд, Хаваите, „Виксън-03“ трябва да кацне в изпитателния район около два часа следобед, вашингтонско време.

— Предвижданията на Айк са за осем часа утре сутринта. Той настоява за подробни сведения за предстоящите опити и за текущ рапорт по време на полета на „Виксън-03“.

— Веднага отлитам за Вашингтон.

— Не е нужно, адмирале, да ви описвам какво би се случило, ако този самолет се разбие във или близо до някой голям град.

Бас запази дълго и потискащо мълчание, преди да отвърне:

— Да, господин министър, това наистина ще е кошмар, какъвто никой от нас не би могъл да преживее.

 

 

— Отчитам занижени данни на уредите ниско долу — съобщи сержант Бърнс, вторачил напрегнат поглед в командното табло.

— Това налага ли да прекъснем полета? — попита с надежда в гласа Голд.

— За съжаление не, лейтенант, тъй като двигателите с вътрешно горене не функционират в разредения планински въздух на Денвър така, както във въздуха над море. Като се вземе предвид на каква височина над морското равнище се намираме, тези показания на измервателните уреди са напълно нормални.

Вайлъндър погледна към асфалтовата лента пред самолета. Снеговалежът беше понамалял и той видя, че наближават маркера, обозначаващ половината дължина на полосата. Сърцето му заби по-силно, изравнявайки ритъма си с бързото движение на чистачките на челното стъкло. Господи, възкликна той мислено, тя не е по-дълга от игрище за тенис. Като в транс той се пресегна и взе микрофона си.

— Командна кула „Бъкли“, тук „Виксън-03“. Готови сме за излитане. Край.

— Полосата е изцяло ваша, „Виксън-03“ — каза познатият глас на адмирал Бас в наушните слушалки. — Запазете и за мен едно едрогърдесто местно момиче.

Вайлъндър само обяви край на връзката, освободи спирачките и избута четирите ръчки на дроселите докрай.

Машината С-97 вряза топчестия си нос в навяващия сняг и когато запердаши по дългата асфалтова лента, Голд започна да съобщава с монотонен глас увеличаващата се земна скорост.

— Петдесет възела.

След миг покрай тях прелетя светещият знак с голяма цифра 3.

— Остават ни още три хиляди метра — обяви Голд. — Земна скорост седемдесет.

Върховете на крилата засенчваха белите светлини от двете страни на пистата. Стратокрайцерът се втурна напред, мощните двигатели „Прат & Уитни“ се напрягаха върху рамите си, четирилопатните им витла разсичаха разредения въздух. Ръцете на Вайлъндър бяха като зациментирани върху щурвала, кокалчетата на пръстите му побеляха, устните му шепнешком редуваха молитви и ругатни.

— Сто възела… Остават две хиляди метра.

Погледът на Бърнс не се отделяше от таблото с контролно-измервателните уреди, следеше всяко помръдване на стрелките им, дебнейки да улови първите признаци на неизправност. Хофман нямаше какво друго да прави, освен да седи безпомощен и да наблюдава как пистата се изнизва с неимоверна, както му се струваше, бързина.

— Сто двайсет и пет възела.

Вайлъндър се преборваше с бутоните, тъй като свирепият насрещен вятър атакуваше подвижните плоскости за управление. Струйка пот се търкулна незабелязано по лявата му буза и капна в скута му. Навъсил лице, той чакаше и най-малкия знак, че машината започва да олеква, но тя все още се движеше така, сякаш някаква гигантска ръка натискаше отгоре кабината.

— Сто трийсет и пет възела. Казахме сбогом на знака за хиляда и петстотин метра.

— Повдигни се, бебче — примоли се Хофман, като чу изречените от Голд данни.

— Сто четирийсет и пет възела. Остават деветстотин метра. — Голд се обърна към Вайлъндър. — Току-що минахме пределната граница за излитане.

— Дотук с предупреждението за безопасност на адмирал Бас — смотолеви Вайлъндър.

— Остават шестстотин метра, земна скорост сто петдесет и пет.

Вайлъндър вече виждаше червените светлини в края на пистата. Изпита чувството, че насочва самолета към скала. Голд продължаваше да му хвърля тревожни погледи, очаквайки го да раздвижи лакти, което означаваше, че майорът трябва вече да е настроил самолета за издигане. Но Вайлъндър седеше неподвижен като чувал портландски цимент.

— О, боже… ето го и маркера за триста метра… мина и отмина.

Вайлъндър леко издърпа щурвала към себе си. В продължение на три секунди, които им се сториха цяла вечност, нищо не се случи. Но след това стратокрайцерът мъчително бавно се отлепи от земята и се заклатушка нагоре във въздуха само петдесет метра преди да свърши асфалтът.

— Приберете колесниците! — прозвуча дрезгаво гласът му.

Изминаха няколко напрегнати мига, докато колесниците се прибраха с тъп звук в отсеците си и Вайлъндър почувства леко увеличение на въздушната скорост.

— Колесниците прибрани и затворени — съобщи Голд.

На сто и двайсет метра бяха вдигнати задкрилките и мъжете в кабината изпуснаха дълбока колективна въздишка на облекчение, когато Вайлъндър направи лек завой в посока северозапад. Светлините на Денвър блещукаха под лявото крило, но бързо се изгубиха под облаците. Вайлъндър не се отпусна напълно, докато въздушната скорост не стигна до двеста възела и висотомерът не показа хиляда метра разстояние между самолета и земята.

— Нагоре, нагоре и все нагоре — въздъхна Хофман. — Не се притеснявам да си призная, че през ума ми минаха някои съмнения.

— И с мен беше същото — вметна захилен Бърнс.

Щом проби облаците и постави стратокрайцера в хоризонтално положение на височина пет хиляди метра в западна посока над Скалистите планини, Вайлъндър направи знак с ръка на Голд.

— Поеми управлението. Аз ще ида да проверя задната кабина.

Голд го изгледа. Обикновено майорът не ставаше от мястото си толкова скоро след излитане.

— Управлението поето — потвърди Голд и постави ръка върху щурвала за хоризонталните кормила.

Вайлъндър откопча предпазния си колан и отиде в товарната секция, като внимателно затвори вратата на кабината след себе си.

Преброи трийсет и шест лъскави касети от неръждаема стомана, завързани здраво за халките на дървените скари на пода.

Той започна внимателно да проверява повърхността на всяка касета. Търсеше обичайните шаблонни военни обозначения за теглото, датата на производство, парафа на инспектора и указанията за употреба. Такива нямаше.

След петнайсетина минути напразно търсене се отказа и тъкмо се накани да се връща в пилотската кабина, забеляза малка алуминиева пластина, паднала между едната дървена скара. Гърбът й беше лепкав и Вайлъндър почувства гъдел на самодоволство, когато я съпостави със също така лепкавото петно върху една от стоманените касети. Вдигна пластината до слабата светлина на отсека и се вгледа в обратната й страна. Дребният гравиран надпис потвърди най-голямото му опасение.

Той остана известно време на място, вторачен в малката пластина. Внезапно накланяне на самолета го извади от вглъбеността му. Той се втурна към пилотската кабина и рязко отвори вратата.

Помещението беше пълно с дим.

— Надявайте кислородните маски! — извика Вайлъндър, който виждаше само силуетите на Хофман и Бърнс. Голд бе напълно обгърнат от синкавата мъгла. Майорът си проправи път до седалката и затърси кислородната си маска, едва издържайки на острата миризма от късото съединение.

— Кула „Бъкли“, тук „Виксън-03“ — изкрещя Голд в микрофона. — Кокпитът се пълни с пушек. Чакаме инструкции за принудително кацане. Край.

— Поемам управлението — каза Вайлъндър.

— Самолетът е на ваше разположение — отвърна Голд, без да се колебае.

— Бърнс?

— Да, сър?

— Какво, по дяволите, се случи?

— Не мога да съм сигурен сред тази пушилка, майоре. — Гласът на Бърнс прозвуча глухо под кислородната маска. — Май че стана късо някъде около радиопредавателя.

— Кула „Бъкли“, тук „Виксън-03“ — продължи настоятелно Голд. — Моля, обадете се.

— Безсмислено е, лейтенант — изпъшка Бърнс. — Те няма да ви чуят. Никой няма да ви чуе. Нямаме радиовръзка.

Очите на Вайлъндър толкова се насълзиха, че той почти нищо не виждаше.

— Обръщам и поемам обратно към „Бъкли“ — съобщи той спокойно.

Но още не бе завършил сто и осемдесет градусовия завой, когато машината изведнъж започна да вибрира със звук на разкъсващ се метал. Димът изчезна като с магическа пръчка и в тясното помещение нахлу леден въздух, който така защипа кожата на откритите части на мъжете, сякаш хиляди оси впиха едновременно жилата си. Всяка част на самолета се тресеше.

— Лопатата на витлото на двигател номер три се откъсна! — изкрещя Бърнс.

— Боже господи, едно зло никога не… Изключете номер три! — нареди Вайлъндър.

Ръцете на Голд заиграха по таблото с прибори и след малко вибрацията спря. Със свито сърце Вайлъндър предпазливо изпробва ръчките. Дишането му се учести и той почувства как ужасът вътре в него набъбва като гъба.

— Лопатата на витлото се е врязала във фюзелажа — докладва Хофман. — В стената на товарния отсек има дупка от около два метра. Отвсякъде висят кабели и хидравлични тръби.

— Ето откъде е излязъл димът — отбеляза с кисела физиономия Голд. — Бил е изсмукан навън, когато загубихме налягането в кабината.

— Това обяснява и защо елероните и вертикалното кормило не откликваха — добави Вайлъндър. — Сега можем да се издигаме, можем и да се спускаме, но не можем нито да завием, нито да обърнем.

— Дали да не опитаме да го завъртим, като вдигаме и спускаме елероните на двигатели едно и четири — предложи Голд. — Това поне ще ни е достатъчно да стигнем до положение за кацане на „Бъкли“.

— До „Бъкли“ е изключено да стигнем — заяви Вайлъндър. — Без двигател номер три ще губим височина със скорост около трийсет метра в минута. Ще трябва да се приземим някъде в Скалистите планини.

Думите му бяха посрещнати с гробно мълчание. Той видя нарастващия страх в очите на екипажа.

— Боже мой — изстена Хофман. — Това не може да стане. Няма начин да не се блъснем в някоя скала.

— Все още имаме мощност и до известна степен владеем управлението — каза Вайлъндър. — Вече излязохме от облачността, така че можем поне да виждаме накъде отиваме.

— Слава на небесата, че проявяват такава благосклонност — измърмори с ирония Бърнс.

— Какъв ни е курсът? — попита Вайлъндър.

— Две-две-седем югозапад — отвърна Хофман. — Отклонени сме близо осемдесет градуса от предначертания ни маршрут.

Вайлъндър само кимна — нямаше какво повече да каже. Съсредоточи отново вниманието си в поддържане на стратокрайцера в хоризонтално положение. Но бързото падане не можеше да бъде спряно. Дори с пълната мощност на останалите три двигателя нямаше начин тежко натоварената машина да поддържа височина. Той и Голд можеха само да седят безсилни, когато започнаха дълго спускане надолу към земята през долините, заобиколени от извисяващите се на по четири хиляди метра върхове на Скалистите планини.

След малко започнаха да различават дърветата, подаващи се от снега, покриващ планините. На височина 3 500 метра назъбените била започнаха да се издигат над краищата на крилете на самолета. Голд включи светлините за кацане и напрегна взор през челното стъкло, търсейки да види открито пространство земя. Хофман и Бърнс бяха замръзнали на местата си, очаквайки напрегнато неизбежния сблъсък.

Стрелката на висотомера падна под чертичката за три хиляди метра. Три хиляди метра! Цяло чудо беше, че се спуснаха толкова ниско, цяло чудо беше, че някоя стена от скали не се изпречи внезапно на пътя им. После, почти право пред тях, дърветата се разделиха и светлините за кацане осветиха равно поле, покрито със сняг.

— Поляна! — извика Голд. — Прелестна, красива алпийска поляна на пет градуса вдясно на борда.

— Виждам я — потвърди Вайлъндър. Той успя да коригира леко курса на стратокрайцера чрез елероните и ръчната газ.

Нямаше време дори за формалността от бегъл преглед на чеклиста. Всичко се свеждаше до заход, при който или успяваш, или загиваш, и до коремно кацане по учебник. Морето от дървета изчезна под носа на кокпита. Голд изключи запалването на електрическите вериги веднага щом Вайлъндър спря двигателите на стратокрайцера на десет метра над земята. Шумът на трите останали двигателя заглъхна и бързо увеличаващата се огромна тъмна сянка долу се сля с падащия фюзелаж.

Ударът съвсем не беше толкова жесток, колкото всеки от мъжете очакваше. Коремът бръсна снега, подскочи един, два, три пъти и се плъзна като гигантска ска. Колко дълго беше продължило това мъчително неконтролируемо пързаляне, Вайлъндър не можеше да каже. Кратките секунди се точеха като минути. Накрая падналият самолет спря тромаво и настана тишина, потискащо дълбока и заплашителна.

Бърнс реагира пръв.

— Божичко… успяхме! — промълви той с треперещи устни.

Голд гледаше с посивяло лице в челното стъкло. Погледът му виждаше само белота — плътна завеса от сняг се бе натрупала върху стъклото. Той бавно се обърна към Вайлъндър и отвори уста да заговори, но дори звук не излезе. Думите умираха още в гърлото му.

Изведнъж боботеща вибрация разтърси стратокрайцера, последвана от остър пукот и мъчителен стържещ звук на извиващ се и усукващ се метал.

Белотата отвъд прозорците постепенно изчезна и се замени със стена от студен непрогледен мрак. После нямаше вече нищо, абсолютно нищо…

 

 

В главната квартира на Военноморския флот във Вашингтон адмирал Бас разсеяно изучаваше една карта, на която беше отбелязан пътят на полета на „Виксън-03“. Всичко беше събрано в уморените му очи, в дълбоко врязаните бръчки на бледите му хлътнали бузи, в тежко отпуснатите му рамене. Телефонът върху бюрото иззвъня и той вдигна слушалката.

— Адмирал Бас? — попита познат глас.

— Аз съм, господин президент.

— Министър Уилсън ми каза, че сте искали да се преустанови издирването на „Виксън-03“.

— Вярно е — потвърди тихо Бас. — Не виждам никакъв смисъл да удължаваме агонията. Надводните военноморски съдове, самолетите на ВВС и сухопътните военни части претърсиха всеки сантиметър земна и водна площ в радиус от осемдесет километра от предопределения курс на „Виксън-03“.

— Какво е вашето мнение?

— Аз предполагам, че останките му лежат на дъното на Тихия океан — отвърна Бас.

— Имате чувството, че той е прелетял над Западното крайбрежие, така ли?

— Да.

— Да се молим, че сте прав, адмирале. Бог да ни е на помощ, ако се е разбил на сушата.

— Ако беше така, досега щяхме да сме научили — каза Бас.

— Да… — Президентът замълча за миг. — Вероятно. — Нова пауза. — Затворете досието на „Виксън-03“. Заровете го някъде, някъде много дълбоко.

— Ще се погрижа за това, господин президент.

Бас остави слушалката и се отпусна в едно кресло като победен човек в края на дългата си и иначе забележителна военноморска кариера.

След малко отново погледна картата.

— Къде си? — заговори той гласно на себе си. — Къде? Къде, по дяволите, може да си отишъл?

Отговорът никога не дойде. Така и не се намери никаква следа от изчезването на злощастния стратокрайцер. Сякаш майор Вайлъндър и екипажът му бяха минали в забвение.