Клайв Къслър
Виксън 03 (59)

58.

— Не вярвах, че е възможно — призна адмирал Джоузеф Кемпър, докато гледаше с възхищение изображението на „Айова“ на екрана. — Да преплаваш със стоманена гора деветдесет мили по тясна криволичеща река в глуха доба — това е забележителен подвиг в мореплаването.

Президентът разтриваше замислен слепоочията си.

— Какво знаем за този Фокс?

Кемпър направи знак с глава на един от помощниците, който подаде на президента синя папка.

— Британското адмиралтейство удовлетвори молбата ми за служебното досие на капитан Фокс. Господин Джарвис пък ме снабди с допълнителни сведения от архивите на УНС.

Президентът сложи очилата си и отвори папката. След няколко минути погледна Кемпър над роговите рамки.

— Отлично досие. Който и да го е наел за тази работа, е знаел добре за способностите му. Но защо човек с неговото безупречно минало изведнъж се въвлича в такава странна и рискована авантюра?

Джарвис поклати глава.

— Най-вероятното предположение е, че избиването на жената и децата му от терористи го е накарало да стигне до крайност.

Президентът се размисли над думите на Джарвис и се обърна към началник-щабовете:

— Господа, на разположение съм за вашите предложения.

Генерал Хигинс пръв се възползва от поканата, побутна стола си назад и се приближи до екрана.

— Нашите плановици програмираха няколко алтернативи, базирани на предположението, че „Айова“ има на борда си смъртоносен биологически агент. Затова първо, ние можем да мобилизираме ескадрила от реактивни самолети „Спектър“ Еф едно-двайсет, които да взривят „Айова“ с ракети. Атаката да съвпадне с поддържаща огнева мощ от сухопътни бойни части, разположени на брега.

— Доста е несигурно — вметна президентът. — Ако разрушението не е мигновено и напълно, има вероятност агентът „Бърза смърт“ да се разпръсне във въздуха.

— Второ — продължи Хигинс, — да изпратим екип „тюлени“ от Военноморските сили да се качат на борда на „Айова“ от водата и да обезопасят кърмовата секция, където се намира летателната площадка за хеликоптери. После части от морски пехотинци могат да бъдат спуснати от въздуха и да пленят кораба. — Хигинс замълча в очакване на коментари.

— Ами ако входовете на кораба са заковани с летви — намеси се Кемпър, — как тогава ще проникнат в него морските пехотинци?

Джарвис импровизира отговор на въпроса:

— Според работниците от кораборемонтната работилница бронята и надстройката на „Айова“ са били подменени с шперплатови листове. Морските пехотинци биха могли да проникнат през тях във вътрешността на кораба, при условие, разбира се, че хората на Фокс не ги посекат още при кацането им.

— Ако всичко друго пропадне — каза Хигинс, — последната ни алтернатива е да свършим работата с ядрена ракета със слабо действие.

В продължение на минута никой в залата не продума; всеки се страхуваше да изрази гласно невъобразимите последствия от последното предложение на генерала. Най-накрая, знаейки какво се очаква от него, президентът пое инициативата.

— На мен ми се струва, че една малка неутронна бомба ще се окаже по-практична.

— Сама по себе си радиоактивността няма да унищожи агента „Бърза смърт“ — обади се Джарвис.

— Освен това — добави Кемпър — съмнявам се, че смъртоносните лъчи могат да проникнат през оръдейния купол. Те са почти въздухонепроницаеми, когато са затворени.

Президентът погледна към Хигинс.

— Предполагам, че хората ти са взели предвид ужасяващите възможности.

Хигинс кимна важно.

— Всичко се свежда до прастария избор: да жертваш малцина, за да спасиш много.

— Каква цифра разбираш под малцина?

— Между петдесет и седемдесет и пет хиляди жертви. И може би двойно толкова ранени. Малките общини в близост до „Айова“ и пренаселеният район на Александрия ще бъдат най-сериозно поразени. Вашингтон ще пострада по-малко.

— Кога най-рано морските пехотинци могат да проникнат в кораба? — попита президентът.

— В този момент те вече се качват на хеликоптерите — отвърна генерал Гилфорд, комендантът на морската пехота. — „Тюлените“ също са на път по реката в патрулен катер на бреговата охрана.

— Три бойни единици от по десет души — уточни Кемпър.

Приглушено пиукане се чу до стола на генерал Хигинс. Кемпър се наведе и отговори, послуша малко и постави обратно слушалката. Погледна към Хигинс, който продължаваше да стои прав до екрана.

— Свързочните екипи са поставили камери върху южните скали, за да следят „Айова“ отвисоко — съобщи той. — След секунди започват да предават изображения.

Кемпър още не бе довършил, когато въздушното изображение от спътниковите камери потъмня до черно и бе заменено със снимка на „Айова“, чиято надстройка изпълни екрана.

Президентът бавно си наля чаша кафе, но не отпи. Гледаше „Айова“, а съзнанието му затърси решение, каквото само той можеше да вземе. Най-накрая въздъхна и се обърна към генерал Хигинс:

— Ще подкрепим „тюлените“ и морските пехотинци. Ако те се провалят, свържете се с реактивните самолети и наредете вашите части на брега да открият огън срещу всичко, което се изпречи пред погледа им.

— Ами ядреното нападение? — попита Хигинс.

Президентът поклати глава.

— Не мога да поема товара да наредя масово унищожение на своите съотечественици, независимо от обстоятелствата.

— Разполагаме с половин час до изгрев-слънце — каза тихо Кемпър. — На капитан Фокс му е нужна дневна светлина, за да насочи оръдията си. Всички радиолокационни и автоматични системи са били премахнати от „Айова“ още навремето, преди да е бил изваден от употреба. Той не може да разчита на никаква точност, ако не разполага с наблюдател в района на обстрела или близо до него, който да докладва обхвата и точността на огъня от „Айова“ по радиото.

— Възможно ли е наблюдателят да се е настанил на някой покрив в градската част? — попита президентът, отпивайки от кафето си.

— Не бих се изненадал — отговори Кемпър. — Но той няма да остане дълго там. Ние сме поставили компютризирани триангулационни монитори, които ще го засекат в порядъка на секунди.

Президентът въздъхна.

— В такъв случай това е всичко за момента, господа.

— Още едно нещо, господин президент, което оставих за най-накрая — обади се Хигинс.

— Казвай го!

— Снарядите с „Бърза смърт“. Ако ги изземем недокоснати, предлагам да ги дадем за анализ в лабораториите на Министерството на отбраната…

— Те трябва да бъдат унищожени! — прекъсна го рязко Джарвис. — Никакво оръжие с такива трагични последствия не си заслужава да бъде запазено.

— Опасявам се, че току-що възникна проблем — обади се Тимоти Марч.

Всички погледи се насочиха отново към екрана. Кемпър бързо грабна телефона и извика в слушалката:

— Върнете обратно обективите зад и над кърмата на „Айова“!

Невидими ръце направиха това, което бе казано, и изображението на кораба започна да се смалява, докато камерите увеличаваха обхвата на района. Вниманието на всички веднага бе привлечено от комплект навигационни светлини, които се задаваха от долното течение на реката.

— Какво предполагате, че е това? — попита президентът.

— Хеликоптер — отвърна гневно Хигинс. — Някой проклет цивилен сигурно не е могъл да надвие любопитството си и си е наумил да покръжи малко над кораба.

Мъжете в залата станаха от местата си и се скупчиха до екрана, наблюдавайки безпомощно как неканеният летателен апарат неотклонно се движи към заседналия линеен кораб. Всички се напрегнаха и погледите им издаваха отчаяно безсилие.

— Ако Фокс се паникьоса и открие огън, преди нашите военни части да са заели позиция — обади се почти шепнешком Кемпър, — ще пострадат много хора.

 

 

„Айова“ лежеше неподвижно насред река Потомак със спрени двигатели и със застинала на телеграфа команда „Стоп машини!“. Фокс се огледа наоколо с предпазлив оптимизъм. Никога не бе командвал екипаж като този. Няколко от моряците бяха направо юноши и всички носеха камуфлажните униформи на АРА. Като се изключеше, че си вършеха добре задълженията, те по нищо друго не приличаха на южноафрикански военноморски персонал.

Работата на Чарлс Шейба като главен механик бе приключила със спирането на машините и според заповедите, които бе получил, сега той бе поел функцията на управляващ оръдейната стрелба офицер. Когато се качи на капитанския мостик, завари там Фокс, наведен над малък радиоприемник. Той отдаде стегнато чест.

— Извинете ме, капитане, но може ли да поговорим?

Фокс се обърна и постави едрата си като дънер ръка на рамото му.

— Какво има? — попита той усмихнат.

Доволен, че е хванал капитана в добро настроение, Шейба застана мирно и отправи въпроса си, който пареше съзнанието на целия екипаж.

— Сър, къде, по дяволите, се намираме?

— В опитното поле на Абърдийн. Познато ли ти е, момко?

— Не, сър.

— Ами това е парче земя, където американците изпробват оръжията си.

— Аз мислех… тоест, ние мислехме, че излизаме в открито море.

Фокс погледна през прозореца.

— Не, момко, янките бяха тъй любезни да ни разрешат да проведем практически занятия на техен терен.

— Но как ще излезем оттук? Корабът е заседнал доста дълбоко.

Фокс го погледна с бащински израз.

— Не се притеснявай. Щом дойде приливът, ще го измъкнем много лесно. Ще видиш.

Шейба показа видимо облекчение.

— Момчетата ще се зарадват да го чуят, капитане.

— Добре, момко. — Фокс го потупа по гърба. — А сега се връщай на поста си и се погрижи оръдията да бъдат заредени.

Шейба отдаде чест и си тръгна. Фокс се загледа след чернокожия мъж, който постепенно се сля с тъмнината в дъното на коридора, и за първи път се изпълни с огромна тъга при мисълта за онова, което щеше да извърши.

Звук на самолет го извади от вглъбеността му. Той погледна към светлеещото небе и видя мигащите многоцветни светлини на хеликоптер, приближаващ се от изток. Бързо грабна уреда за нощно виждане и отправи поглед към летателния апарат, който минаваше над кораба. Буквите НЮМА едва се виждаха през стъклата на уреда.

Национална агенция за подводни и морски изследвания, разчете наум съкращението Фокс. Нямаше опасност. Вероятно машината се връщаше в столицата след някоя от океанографските си експедиции. Той кимна на отражението си в прозореца и се изпълни с чувство за сигурност.

Остави настрани уреда за нощно виждане и отново върна вниманието си към радиото. Допря слушалката до едното си ухо и натисна бутона на микрофона.

— „Блек Ангъс-едно“ вика „Блек Ангъс-две“. Край.

Почти веднага се обади непогрешим провлачен южняшки акцент.

— Ей, човече, кому е нужно това кодово обръщение?

— Препоръчвам да правите икономия на думите — отвърна остро Фокс.

— Докато си вадя хляба от работата, за която съм нает, вие сте шефът, шефе.

— Готови ли сте за действие?

— Да, вече заемаме позиции.

— Добре — отвърна Фокс и погледна часовника си. — Остават пет минути и десет секунди до Хогмъней.

— Хог… какво?

— Навечерието на Новата година на шотландски.

Фокс изключи микрофона и с облекчение видя, че хеликоптерът на НЮМА продължи по пътя си към Вашингтон и се загуби от поглед отвъд високите крайречни скали.

 

 

Почти в същия момент Стайгър промени курса и хеликоптерът „Минерва М-88“ описа широк завой над територията на Мериленд. Машината летеше ниско, като бръснеше по-високите върхове на голите дървета. Той направи гримаса, когато чу говор в слушалките си.

— Ония почват да се репчат — подметна той нехайно. — Генерал Някой си заявява, че ще стреля в нас, ако не изчезнем от района.

— Потвърди, че ще се подчиниш — каза Пит.

— Как да им се представим?

Пит се замисли за миг.

— Кажи им истината — че това е хеликоптер на НЮМА и изпълняваме специална задача.

Стайгър сви рамене и заговори в микрофона си.

— Генерал Някой си се хвана — съобщи Стайгър и кимна на Пит. — Време е да се приготвиш. По моите изчисления имаш осем минути, преди да скочиш.

Пит откопча предпазния си колан и изчака Сандекър да направи същото.

— Постарай се да бъдеш точен — каза Пит в ухото на Стайгър, — в противен случай ще ме превърнеш в противна червена каша на борда на „Айова“.

— Не забравяй, че си имаш работа с опитен човек — отвърна Стайгър с лека усмивка. — Ти гледай да увиснеш здраво пристегнат, а другото остави на стария Ейб. Ако скочиш по-рано, разчитай, че ще ти осигуря мека възглавница от дълбока вода под задника ти.

— Ще разчитам.

— Сега ще заобиколим и ще подходим от запад, за да се слеем, доколкото можем, с оставащата тъмнина. — Стайгър говореше, без да отмества нито за миг поглед от челното стъкло. — Изключвам навигационните светлини. Успех!

Пит стисна ръката на Стайгър и влезе в малкия товарен отсек на „Минерва“, затваряйки след себе си вратата на пилотската кабина. В товарния отсек беше леденостудено. Вратата му беше отворена и мразовитият утринен въздух нахлуваше вътре като във вибрираща алуминиева гробница. Сандекър му подаде коланите на парашута и Пит ги нахлузи.

Адмиралът понечи да каже нещо, но се въздържа. Едва когато Пит беше напълно готов, той потисна нервността си и рече:

— Ще те чакам за закуска.

— Пригответе ми бъркани яйца — каза Пит и прекрачи през отворената врата в мразовитата зора.

 

 

Лейтенант Алън Фъргъс, водачът на „тюлените“, вдигна ципа на мокрото си подводно облекло и наруга мислено странните прищевки на висшето командване. Само преди час го бяха събудили от дълбок сън и набързо го бяха информирали за предстоящата му задача. Според него това беше най-тъпото нещо, което му е било възлагано през седемте му години във военноморския флот. Той си сложи гумената качулка и се приближи до висок, широкоплещест мъж, който седеше на крилото на командния мостик. Беше вдигнал крака върху леерното ограждане, и гледаше в река Потомак.

— За какво е всичко това? — попита го Фъргъс.

Капитан втори ранг Оскар Кибъл, вечно намръщен шкипер на патрулния катер на бреговата охрана, който превозваше Фъргъс и хората му, изкриви устни в гримаса на отвращение и сви рамене.

— И аз съм не по-малко объркан от вас.

— Вярвате ли на тия глупости за някакъв си боен кораб?

— Не — почти изръмжа Кибъл. — Виждал съм ескадрени миноносци с тонаж по четири хиляди тона да плават към вашингтонската военноморска кораборемонтна работилница, но чак петдесет хиляди тонен линеен кораб — никога.

— „Качете се на борда и осигурете кърмата за кацане на хеликоптери с ударни групи морски пехотинци“, такива заповеди получих — каза раздразнен Фъргъс. — Пълна измишльотина, ако ме питате.

— И на мен не ми беше до това — каза Кибъл, после се захили и добави: — Но кой знае, може пък да се окаже, че отиваме на пикник, с много пиячка и жени.

— В седем часа сутринта, и то на открито? Едва ли.

— Скоро ще разберем. След още две мили ще заобиколим нос Шеридан. После ще видим нашия обект на разстояние… — Кибъл изведнъж млъкна, наклони глава и се ослуша. — Чувате ли нещо?

Фъргъс напрегна слух и се обърна да погледне към килватера на катера.

— Това май че е хеликоптер.

— Лети като прилеп, без никакви светлини — добави Кибъл.

— Боже мой! — възкликна Фъргъс. — Пехотинците пристигат по-рано от определения час!

След миг всички на борда на патрулния катер вдигнаха глави към хеликоптера, който прелетя шумно на шейсет метра над тях като бледа сянка на фона на сивото небе. Всички бяха толкова погълнати от загадъчния затъмнен летателен апарат, че не забелязаха увисналата от него неясна фигура, която мина толкова ниско над палубата, че отнесе радиоантената.

 

 

— Какво беше това, по дяволите? — измънка изумен Кибъл.

Пит с удоволствие щеше да отговори на този въпрос, ако имаше време. Увиснал на ремъци под хеликоптера на НЮМА, само на деветдесет метра над реката, той едва успя да изпъне крака напред, преди да се блъсне в антената на патрулния катер. Краката му поеха целия удар и за щастие — за огромно негово щастие, помисли си той по-късно — не закачи никакви жици, които щяха да срежат тялото му като с нож за маруля. Отърва се единствено с една драскотина по задните си части от парче тънка тръба.

Изгряващото слънце се криеше зад ниски, тъмни облаци. Въздухът беше наситен с полярен студ, който пронизваше тялото на Пит през дрехите. Очите му сълзяха като капещ кран на чешма, а студът се забиваше като ледени иглички в бузите и челото му.

Пит се носеше във въздуха, изпълнен с чувство, с каквото никакъв увеселителен парк не би могъл да го изпълни. Река Потомак се виждаше като размазано петно, докато прелиташе над ленивите й води със скорост триста и двайсет километра в час. Дърветата, обточващи бреговете й, профучаваха покрай него като автомобили по лосанджелиска магистрала. Той погледна нагоре и различи малък блед овал на тъмния фон на отворената врата на хеликоптера и разпозна в него разтревоженото лице на адмирал Сандекър.

Почувства как тялото му се полюшна настрани, когато Стайгър наклони хеликоптера, следвайки широката извивка на реката. Дългото въже, което го придържаше към лебедката в товарния отсек, се изви в обратна посока и го разлюля като детска въжена люлка. След малко въжето се успокои и в полезрението на Пит се появи „Айова“ с оръдията си, насочени заплашително към реката.

Над него Стайгър затвори дроселите и намали скоростта на хеликоптера. Пит почувства как ремъците на колана му се стегнаха около гърдите и той се приготви за скок. Стайгър внимателно започна да спуска хеликоптера над десния борд на кораба, зад главния команден мостик, докато надстройката изпълни челното стъкло на пилотската кабина.

— Много силно! Много силно! — заповтаря под носа си Стайгър, като наблюдаваше Пит. Той така се разлюля пред увисналия във въздуха хеликоптер, че имаше опасност да не успее да скочи където трябва.

Опасенията на Стайгър се оправдаха. Пит наистина се отплесна неконтролируемо напред, високо над главната палуба, където възнамеряваше да скочи. Разминавайки се на косъм с един празен оръдеен купол, той се издигна до края на дъгата си и в същия миг взе решение — бързо откопча токата и се изхлузи от колана.

От вратата на хеликоптера Сандекър, със свит на топка стомах и затаен дъх, напрягаше очи в сумрака на ранното утро и видя как свитата фигура на Пит полетя надолу зад предната надстройка и изчезна. След миг и „Айова“ се изгуби от погледа му, след като Стайгър наклони хеликоптера под остър ъгъл, пикира над гористия бряг и бързо се отдалечи от кораба. Щом хеликоптерът зае отново хоризонтално положение, Сандекър откопча предпазния си колан и се върна в кокпита.

— Успя ли да скочи? — попита го разтревожен Стайгър.

— Да.

— Цял ли е?

— Освен да се надяваме — отвърна Сандекър толкова тихо, че Стайгър едва го чу сред шума на двигателя, — нищо друго не ни остава.