Клайв Къслър
Виксън 03 (21)

20.

Лагерът на Африканската революционна армия всъщност не беше лагер в буквалния смисъл на думата. Това беше някогашен малък университет за португалци по времето, когато те управляваха Мозамбик, преустроен сега в щабквартира. Новият университет за чернокожите граждани бе издигнат по-късно в сърцето на нов град, откъснат от северната вътрешност, край езерото Малави.

Преустроеният лагер представляваше идеална база за армията на Лусана. Общежитията служеха за спални помещения за войските, кафенетата за трапезарии, спортните съоръжения за бойна подготовка. Отделно бяха обзаведени удобни квартири за офицерите и бална зала за приеми.

Конгресменът от Демократическата партия Фредерик Дагът, един от тримата чернокожи от Ню Джърси, беше изумен. Той едва ли не очакваше да види типично революционно движение, ръководено от племенни вождове, въоръжено със съветски ракети, облечено в бозави китайски униформи и декламиращо безсмислени марксистки клишета. Вместо това със задоволство откри организация, работеща по системата на американска нефтена корпорация. Лусана и офицерите му имаха вид повече на бизнесмени, отколкото на партизани.

Всичко по време на коктейла вървеше точно по протокола на приемите в Ню Йорк. Дори домакинята Фелиша Колинс можеше да мине за гордостта на официална вечеря в Манхатън.

Дагът срещна погледа й и тя се извини на групата от сомалийски законодатели, с които разговаряше. Приближи се до него и постави ръката си върху неговата.

— Забавлявате ли се, господин Дагът?

— И то много.

— Хирам и аз се надяваме да поостанете до края на седмицата.

— За жалост утре следобед трябва да бъда в Найроби на събрание на Съвета по образованието на Кения.

— Чувствате ли се удобно в апартамента? Ние сме много малко по-назад от лукса на хотел „Хилтън“.

— Трябва да призная, че гостоприемството ви далеч надхвърли очакванията ми.

Дагът я измери с поглед. Тази вечер за първи път виждаше Фелиша Колинс отблизо. Тя беше певица с три златни плочи, актриса с две награди „Еми“ и една „Оскар“ за трудната роля на чернокожа суфражетка в игралния филм „Пътека от макове“.

Фелиша стоеше спокойна и самоуверена във вечерния си тоалет от зелен крепдешин. Късото й горнище без презрамки беше завързано на талията, а леко прозрачният й панталон загатваше за изваяните й крака. Ситно къдравата й коса беше подстригана ниско.

— Хирам е на прага на величието, както се досещате.

Той се усмихна на високопарното й твърдение.

— Представям си, че същите думи са били казани навремето и за Атила, хунския вожд.

— Сега разбирам защо вашингтонските кореспонденти се тълпят на пресконференциите ви. — Ръката й продължаваше да е върху неговата. — Имате остър език.

— Сигурен съм, че те го наричат „копието на Дагът“.

— С което по-добре се пробива бялото господство, нали?

Той хвана ръката й и я стисна толкова силно, че огромните й махагонови очи се разшириха.

— Кажете ми, госпожице Колинс, какво доведе красива и прославена чернокожа артистка като вас в джунглата?

— Същото, което доведе и чернокожото „ужасно дете“ от Конгреса на Съединените щати — отвърна му тя. — Тук съм, за да помагам на един човек, който се бори за възхода на нашата раса.

— Повече съм склонен да вярвам, че Хирам Лусана се бори за възхода на банковата си сметка.

Фелиша се усмихна подигравателно.

— Разочаровате ме, господин конгресмен. Ако си бяхте направили труда да си научите домашното, щяхте да знаете, че това просто не е вярно.

Дагът се стегна. Ръкавицата беше хвърлена.

Той пусна ръката й и приближи лице на милиметри от нейното.

— От половината свят, който наблюдава африканските нации, чака и се чуди кога те ще се организират и ще премахнат последния бастион на бялото господство, кой друг ще се яви като месия от пустошта и ще предложи поговорка за всеки случай, ако не вашият международен контрабандист на наркотици Хирам Лусана. Като просветление в нощта той се разтоварва от процъфтяващата си дейност и приема каузата на бедната мръсна чернокожа паплач на Южна Африка. Подсилен от лековерното чернокожо мнение и подтикван от световната преса, гладна за личност, каквато и да е личност, красавецът Хирам изведнъж открива усмихнатото си лице на кориците на най-малко четиринайсет списания с общ тираж над шейсет милиона. Така слънцето го огрява от небето и Хирам Лусана става най-обожаваният за всички вярващи по света. Чуждите правителства се надпреварват да го канят на приеми, той изисква и получава баснословни хонорари за поредица от лекции, а наивници като вас, госпожице Колинс, от света на развлеченията, целуват задника му и драскат да влязат в кръга му от светлината на прожекторите.

Прекрасното лице на Фелиша пламна от гняв.

— Говорите преднамерено грубо.

— По-скоро напълно откровено. — Дагът замълча, за да се наслади за миг на яростта на Фелиша. — Какво, мислите, ще се случи, ако Лусана спечели войната си и расисткото правителство на Южна Африка се предаде? Дали и той, като Цинцинат^[1], ще се откаже от генералския си чин и ще се върне към ралото? Малко вероятно. Почти не се съмнявам, че сам ще се провъзгласи за президент и ще наложи истинска диктатура. После, с огромните ресурси на най-напредналите страни в Африка в джоба си, ще превключи грандиозния си освободителен поход на заден ход и било то със сила, или с хитрост ще погълне по-слабите чернокожи нации.

— Вие сте слепец — прекъсна го грубо Фелиша. — Хирам води живот, изграден на високи морални принципи. За мен е немислимо да повярвам, че той ще продаде идеалите си за лични облаги.

Фелиша не забеляза предупреждението в погледа на Дагът.

— Мога да ви го докажа, госпожице Колинс, и то ще ви струва — финансово имам предвид — един американски долар, ако загубите.

— Ловите риба в пресъхнало езеро, господин Дагът. Явно, че не познавате генерала.

— Нека се обзаложим.

Тя се замисли за миг, после го погледна в очите.

— Дадено.

Дагът се поклони галантно и я съпроводи до Лусана, който разговаряше с офицер от мозамбикската армия. Като видя Дагът и Фелиша да се приближават, той прекъсна разговора си и възкликна:

— А! Ето ги и моите американски приятели. Както виждам, вече сте се запознали.

— Мога ли да поговоря с вас и госпожица Колинс насаме, генерале? — попита Дагът.

— Да, разбира се.

Лусана се извини на армейския офицер и заведе двамата в малко студио, обзаведено удобно в африкански съвременен стил.

— Много е приятно тук — отбеляза Дагът.

— Това е любимият ми стил на обзавеждане. — Лусана ги покани с ръка да седнат. — И защо не, след като са запазени мотивите на нашите предшественици.

— Лично аз предпочитам новите египетски идеи в обзавеждането — подметна равнодушно Дагът.

— За какво искате да говорим? — поинтересува се Лусана.

Конгресменът мина направо на въпроса.

— Ако ми разрешите да съм прям, генерале, единствената причина да разиграете това пищно представление е надеждата ви да ме подмамите да упражня влиянието си върху комисията по външните работи към Конгреса от името на АРА. Съгласен ли сте?

Изразът в очите на Лусана го издаде, че е хванат натясно, но той се досети навреме, че трябва да бъде любезен.

— Моля да ме извините, господин Дагът, но нямах предвид, че е толкова очебийно. Да, вярно, надявах се да ви накарам да дадете вашата подкрепа за каузата ни. Но чак да ви подмамвам? Не, в никакъв случай. Не съм толкова глупав, че да се опитвам да подвеждам човек като вас, който се слави с прозорливостта си.

— Дотук с предисловията. Какво ще има за мен?

Лусана изгледа смаяно Дагът. Най-малко очакваше такава прямота. Плановете му включваха по-заобиколна съблазън. Сега думите на Дагът го завариха неподготвен. Недвусмисленото искане на рушвет го изуми. Той реши да се престори на наивен, за да печели време.

— Не ви разбрах, господин конгресмен.

— Всъщност не е толкова сложно. Щом ме искате в отбора си, ще трябва да си платите.

— Все още не ви разбирам.

— Престанете да ме баламосвате, генерале. И двамата с вас сме от една черга. Не оставихме настрана бедността и дискриминацията, за да стигнем дотук, без да сме взимали нещичко по пътя си.

Лусана се обърна и бавно си запали цигара.

— Искате да открия преговорите с предложение в знак на признателност за вашата служба, така ли?

— Това няма да е необходимо. Аз вече… ъ-ъ-ъ… вече имам наум едно предложение.

— Моля, кажете го.

Усмивка повдигна ъгълчетата на устата на Дагът.

— Госпожица Колинс.

Лусана го погледна изненадан.

— Виж ти, колко било прелестно това предложение. Само че не виждам какво тя би…

— Давате ми Фелиша Колинс и аз ще се погрижа комисията ми да гласува за подпомагане програмата за въоръжаване на вашата революция.

Фелиша скочи на крака, махагоновите й очи захвърляха гневни искри.

— Не мога да повярвам на ушите си!

— Приемете го като малка жертва в името на благородна кауза — каза саркастично Дагът.

— Хирам, за бога, кажи на този надут пуяк да си вдига партакешите и да изчезва оттук.

Лусана не отговори веднага. Гледаше в скута си и изчеткваше въображаема прашинка от острия като бръснач ръб на панталона си. Накрая заговори с тих глас:

— Съжалявам, Фелиша, но не мога да позволя на личните чувства да се намесват.

— Какво безобразие! — Тя го гледаше смаяна. — Вие и двамата сте побъркани, напълно побъркани, ако си въобразявате, че ще можете да ме предавате от ръка на ръка като чувал с брашно.

Лусана стана, приближи се до нея и докосна с устни челото й.

— Не ме намразвай. — Обърна се към Дагът и рече: — Приятно прекарване с трофея, който ми откраднахте!

И излезе от стаята.

Фелиша остана дълго време на мястото си, по лицето й изведнъж се изписа враждебност и смут, после, когато проумя какво е станало, очите й се наляха със сълзи. Нито възрази, нито се съпротивляваше, докато Дагът нежно я придърпа към себе си и я целуна.

— Мръсник! — прошепна тя. — Гаден мръсник! Надявам се, че си доволен.

— Не съвсем.

— Твоята точка от договора ти бе спазена. Какво повече искаш?

Той извади носна кърпа от малкия си джоб и попи замъглените й очи.

— Забравяш — захили се той подигравателно, — че ми дължиш един долар.