Клайв Къслър
Виксън 03 (47)

46.

Стайгър приземи плавно реактивния „Спук F-140“ на пистата на военновъздушната база „Шепард“, разположена край Уичита Фолс, Тексас. След като уреди формалностите за наемане на кола от базата, той пое на север към Оклахома. Излезе на щатската магистрала 53 и след малко отби встрани от пътя, защото бе почувствал нужда да се облекчи. Въпреки че беше малко след един часа следобед, на километри по пътя не се виждаше нито кола, нито жива душа.

Стайгър не помнеше да е попадал на толкова равна и пуста местност. Освен един навес и самотна купа сено в далечината не се открояваше нищо друго. Потискаща гледка. Ако някой му пъхнеше пистолет в ръката, Стайгър като нищо щеше да се застреля от меланхолия. Той вдигна ципа на панталона си и се качи отново в колата.

Не след дълго встрани от правия като стрела път в рамките на предното стъкло се появи водна кула, която увеличаваше размерите си с всеки изминат километър. После изникнаха дървета и постройки на малък град и Стайгър подмина табела, която го приветства с добре дошъл в Дейтън сити, кралския град на житния пояс. Той спря край мърлява стара бензиностанция.

Възрастен мъж в работен комбинезон излезе от канала за гресиране и наведе глава до прозореца на пътническата седалка.

— С какво мога да ви услужа?

— Търся гарнизон деветдесет и девет седемдесет и четири на ВЧВ — каза Стайгър.

— Ако имате предвид събирането на обяд там, закъснели сте — предупреди го възрастният човек.

— Отивам по работа — усмихна се Стайгър.

Това не направи впечатление на оклахомеца. Той извади от джоба си омаслен парцал и избърса също тъй омаслените си ръце.

— Карайте до знака стоп в центъра на града и завийте наляво. Няма как да го подминете.

Стайгър спази указанията и след малко отби на паркинга на сграда, чиято модерна конструкция ярко се отличаваше от останалите сгради в града. Няколко коли напускаха паркинга, оставяйки след себе си облаци червен прах. Обядът наистина е приключил, помисли си Стайгър. Той влезе в сградата и се спря на прага на просторна зала с дъсчен под. В няколко чинии на масите се виждаха остатъци от пържено пиле. Трима мъже го забелязаха и му помахаха да се приближи. Единият от тях, висок и слаб, на възраст около петдесетте години, се отдели от тях и тръгна към Стайгър. Имаше червендалесто лице и лъскава, ниско подстригана коса, разделена на път в средата. Той протегна ръка.

— Добър ден, полковник. Какво ви води в Дейтън сити?

— Търся господин Бил Ловъл, началника на гарнизона.

— Аз съм Бил Ловъл. С какво мога да ви бъда полезен?

— Приятно ми е — каза любезно Стайгър. — Името ми е Стайгър, Ейб Стайгър. Идвам от Вашингтон по доста належащ въпрос.

Ловъл му хвърли приятелски, но проницателен поглед.

— Изострихте любопитството ми, полковник. Да не би да сте дошли да ми кажете, че някакъв свръхсекретен руски разузнавателен спътник е паднал в нивите близо до града?

Стайгър поклати леко глава.

— Нищо чак толкова драматично. Издирвам два корабни артилерийски снаряда, които вашият гарнизон е купил от „Фаланкс армс“.

— А, ония два боклука?

— Боклука?

— Да. Искахме да ги използваме на пикника по случай Деня на ветераните. Поставихме ги върху стар трактор и цял следобед се мъчихме да ги взривим, но нищо не излезе. Обадихме се във „Фаланкс“, за да ги сменим — Ловъл поклати глава тъжно, — но те ни отказаха, нямали повече от тях.

Смразяваща мисъл мина през ума на Стайгър.

— Може би не са от типа самовзривяващи се боеприпаси.

— Напротив — поклати глава Ловъл, — от „Фаланкс“ ни увериха, че били артилерийски снаряди за бойни кораби.

— Все още ли са при вас?

— О, да, навън са. Минали сте покрай тях на влизане.

Ловъл поведе Стайгър извън сградата. Снарядите ограждаха входа за гарнизона. Бяха боядисани в бяло, а към външните им страни бяха заварени вериги, обточващи пътеката към входа.

Дъхът на Стайгър секна. Това бяха два от липсващите снаряди с отровно вещество. Коленете му изведнъж омекнаха и той трябваше да приседне на стълбите, за да не падне. Ловъл се вгледа учуден в смаяното изражение на Стайгър.

— Нещо не е наред ли?

— Опитвали сте да взривите тези неща? — попита слисаният Стайгър.

— Изстреляхме поне стотина куршума в тях. Но направихме само вдлъбнатини по главите им, нищо повече.

— Цяло чудо е било… — смънка под носа си Стайгър.

— Чудо ли?

— Те не са пълни с взривно вещество — поясни Стайгър, — пълни са с нервнопаралитично отровно вещество. Самоактивират се едва след като парашутите бъдат пуснати. Куршумите ви не са имали ефект върху тях, тъй като за разлика от обикновените взривни снаряди тези не са пригодени да детонират.

— Божичко! — ахна от изумление Ловъл. — Искате да кажете, че тия неща тук са пълни с отровен газ?

Стайгър само кимна.

— Мили боже, сигурно сме щели да заличим от земята половината страна.

— Дори повече — смънка Стайгър и стана от стълбите. — Бих искал да ползвам тоалетна и телефон… в този ред.

— Разбира се, елате. Тоалетната е вляво по коридора, а телефон има в кабинета ми. — Ловъл замълча за миг и продължи предпазливо: — Добре де… ако ви дадем тия снаряди…

— Обещавам, че гарнизонът ви ще получи други снаряди в отлично състояние за следващото честване на Деня на ветераните.

Ловъл се ухили до уши.

— Това ще е чудесно, полковник.

В тоалетната Стайгър наплиска лицето си със студена вода. Очите, които го гледаха от огледалото, бяха зачервени и уморени, но излъчваха надежда. Той бе успял да открие две от бойните глави с „Бърза смърт“. Помоли се в себе си Пит също да е извадил късмет.

Стайгър вдигна слушалката на телефона в кабинета на Ловъл и поръча на телефонистката междуградски разговор.

 

 

Пит спеше на дивана в кабинета си в НЮМА, когато секретарката му Зери Почински се наведе и леко разтърси рамото му. Дългата й светлокестенява коса падна над него, ограждайки хубавото й лице, излъчващо доброта и възхищение.

— Имате посетител и двама, чакащи на телефона — каза тя с мекия си южняшки акцент.

Пит разтърка очи и седна.

— Кои чакат на телефона? — попита той.

— Госпожица Смит — отвърна Зери с леко хаплива нотка в гласа — и полковник Стайгър отнякъде извън Вашингтон.

— А кой е посетителят?

— Представи се с името Сам Джексън. Няма уговорена среща, но твърди, че трябвало да ви съобщи нещо много важно.

Пит се пребори със сънливостта си.

— Първо ще говоря със Стайгър. Кажи на Лорън, че ще й се обадя след малко, а Джексън да влезе, след като приключа разговора по телефона.

Зери кимна.

— Полковникът е на трета линия.

Пит се приближи с несигурни крачки до бюрото си и натисна един от светещите бутони.

— Ейб?

— Привет от слънчева Оклахома!

— Какво стана?

— Попаднах на златна мина — отвърна Стайгър. — Зачеркнах две от касетите.

— Чудесно — усмихна се Пит за първи път от няколко дни насам. — Имаше ли проблеми?

— Никакви. Ще остана тук, докато дойде екип да ги прибере.

— Ще пратя нашия „Катлин“. Натоварен е с мотокар и се намира на летището „Дълес“. Къде може да кацне там?

— Един момент.

В другия край на линията Пит чу приглушения глас на Стайгър и нечий друг.

— Готово — заговори отново в слушалката Стайгър. — Началникът на гарнизона каза, че на километър и половина южно от града имало малко частно летище с писта, дълга около осемстотин метра.

— Два пъти по-дълга от нужната за „Катлин“ — отбеляза Пит.

— Да ти се е усмихнал твоят късмет?

— Уредникът на музея в Лондон ми съобщи, че снарядът, който купили от „Фаланкс“ за някаква изложба на военноморския флот през Втората световна война, е стопроцентов бронебоен снаряд.

— Значи излиза, че Африканската революционна армия притежава другите две касети с „БС“.

— И по този повод има какво да се разкаже — вметна Пит.

— Чий го дирят тежки снаряди за корабна артилерия в африканската джунгла?

— Това е гатанката за деня — рече Пит и пак разтърка зачервените си очи. — Поне временно може да ни успокои фактът, че вече не са в нашия заден двор.

— Накъде продължаваме оттук? — попита Стайгър. — Не можем просто да отидем при група терористи и да им кажем да ни върнат най-пагубното оръжие на всички времена.

— Първа точка в дневния ред — отвърна Пит — е да открием местонахождението на боеприпасите. По този въпрос адмирал Сандекър е склонил свой стар приятел от Управлението за национална сигурност да направи някои проучвания.

— Това е деликатна работа. Тия приятелчета не са тъпанари. Може да започнат да задават неудобни въпроси.

— Не ми се вярва — прозвуча убедително гласът на Пит. — Адмиралът му е излязъл с умело съчинена класическа история. Аз самият за малко щях да й повярвам.