Клайв Къслър
Виксън 03 (20)

19.

Лусана седеше на председателското място на заседателната маса и със замислен поглед въртеше в ръце химикалка. След малко извърна глава към вечно усмихнатия полковник Дук фон Ло, главен военен съветник в АРА, а после огледа един по един офицерите, насядали около масата.

— Някой кръвожаден идиот си втълпява да нападне фермата на най-уважаваните граждани на Натал, а вие седите тук и ме гледате невинно, сякаш нищо особено не е станало. — Той замълча за миг, взирайки се в лицата им. — Хайде, господа, стига вече с тия игрички. Кой стои зад това?

Ло направи поклон с глава и разпери ръце върху масата. С бадемовите очи и ниско подстриганата си права коса той рязко се отличаваше от другите. Заговори бавно, произнасяйки отчетливо всяка дума.

— Повярвайте ми, генерале, никой под вашето командване не е отговорен. Проучих точното разположение на всяка секция по време на нападението. Никоя от тях, с изключение на секцията, ръководена от Сомала, не се е намирала по-близо от двеста километра от Умконо.

— Тогава как си обяснявате случилото се?

— Не мога да си го обясня.

Лусана задържа за малко погледа си върху Ло, преценявайки изражението на азиатеца. Удовлетворен, че не видя нищо фалшиво в постоянната му усмивка, се обърна и изучи лицата на останалите присъстващи.

Вдясно от него седеше майор Томас Мачита, главният му разузнавателен анализатор. До него беше полковник Рандолф Джумана, неговият заместник-командир. Срещу тях бяха Ло и полковник Оливър Макеир, координатор на пропагандните програми на АРА.

— А вие имате ли някакви теории по случая?

Джумана изправи за десети път свитък документи, за да ги подравни на масата, и избягвайки погледа на Лусана, каза:

— Възможно ли е Сомала да си е въобразил това нападение? Може би го е видял, когато е изпаднал в делириум. Или пък просто си го е измислил.

Лусана сви вежди и поклати раздразнен глава.

— Не забравяйте, полковник, че лично аз приех рапорта на Сомала. Той беше способен човек, най-добрият водач, който сме имали. Не е изпадал в делириум, а и защо да си съчинява приказки, след като знаеше, че умира.

— Няма никакво съмнение, че е било извършено нападение — обади се Макеир. — Южноафриканските вестници и телевизионни новинарски емисии го отразиха широко. Техните съобщения напълно се покриват с това, което Сомала е разказал на генерала, само дето правителствените сили по отбраната още не са открили никакви свидетели, които да дадат описание на нападателите. Имаме късмет, че Сомала е успял да се върне от мисията си и да разкаже всичко, което е видял, преди да умре.

— А видял ли е кой е стрелял в него? — попита Юмана.

— Бил е прострелян в гърба от далечно разстояние — поясни Лусана. — Вероятно от снайперист. Горкият човек се влачил близо пет километра до мястото, където се е намирала разузнавателната му група. Те му оказали първа помощ, а после го докарали в нашия лагер.

Томас Мачита заклати глава с израз на пълно изумление.

— Нещо не се връзва. Съмнявам се, че други освободителни движения ще се облекат и маскират като войници от АРА.

— Кой знае — обади се пак Макеир, — те може би са инсценирали нападението, за да хвърлят вината върху нас и да отклонят вниманието от себе си.

— Аз съм в тесни контакти с моите сънародници, които съветват вашите братя революционери — намеси се полковник Ло. — Всички те са разярени като разбутано гнездо стършели. Никой не печели нищо от нападението над фермата на Фокс. Дори напротив, това още повече затвърдява решението на бели, индианци, цветнокожи, както и много чернокожи да застанат твърдо срещу външна намеса.

Лусана подпря брадичка върху разтворените си длани.

— След като те не са го направили и знаем, че и ние не сме, тогава кого можем да заподозрем?

— Южноафриканските бели — отвърна веднага Ло.

Всички погледи се насочиха към виетнамския съветник. Лусана се вгледа в непроницаемите му очи.

— Бихте ли повторили твърдението си.

— Просто предполагам, че някой в южноафриканското правителство може да е наредил избиването на семейството на Фокс и техните работници.

Всички продължиха да го гледат безмълвно. Най-накрая Мачита наруши мълчанието.

— Не виждам с каква цел.

— Аз също — сви рамене Ло. — Но вземете предвид следното: кой друг има ресурсите да снабди група командоси с оръжие и униформи, които са също като нашите? Освен това, а и най-важното, не ви ли се струва странно, господа, че макар ударната група да се е оттеглила, когато е чула хеликоптерите на въоръжените сили, никой от нея не е бил открит. Факт в партизанския живот е, че на нас ни е необходим минимум един час, за да гарантираме средна възможност за успешно бягство. А по-малко от десет минути преднина на сила, използваща хеликоптери и кучета, е равносилно на самоубийство.

— Аргументите ви са доста интригуващи — отбеляза Лусана, барабанейки с пръсти по масата. — Нито за миг не мога да ги приема за валидни. Но една проверка няма да навреди. — Той се обърна към Мачита. — Имате ли доверен информатор в Министерството на отбраната?

— Да, и то на много високо ниво — отвърна Мачита. — Струва ни доста пари, но сведенията му са напълно сигурни. Странното обаче е, че той никога не се явява два пъти на едно и също място под една и съща маска.

— Изглежда, че е доста загадъчен човек — вметна Джумана.

— Може би — призна Мачита. — Ема се материализира, когато най-малко очакваме.

— Ема ли?

— Това е кодовото му име.

— Тогава въпросното лице или има извратено чувство за хумор, или е травестит — отбеляза Лусана.

— Това не знам, генерале.

— Как се свързвате с него?

— Не се свързвам. Той ни се обажда, когато има полезна информация за продан.

Джумана се намръщи.

— Каква ни е гаранцията, че той не ни снабдява с фалшиви сведения?

— Досега всичко, което ни е предал от министерството, е било сто процента истина.

Лусана погледна към Мачита.

— В такъв случай ще имате ли грижата?

Мачита кимна.

— Ще замина лично за Претория и ще изчакам следващата поява на Ема. Ако някой може да разгадае загадката, то това ще е само той.