Клайв Къслър
Виксън 03 (22)

21.

Питер де Ваал затвори папката с доклада за касапницата във фермата на Фокс и вдигна поглед; лицето му беше изпито и уморено.

— Още съм потресен от тази жестока и толкова безсмислена трагедия.

Фокс остана безмълвен. Той седеше от другата страна на бюрото на министъра на отбраната и натъпкваше с тютюн старата си лула. В стаята настъпи тишина, нарушавана единствено от шума на автомобилното движение на Претория, приглушен от прозорците с изглед към парка Бъргър.

Де Ваал пъхна папката в едно чекмедже и, избягвайки погледа на Фокс, продължи:

— Съжалявам, че нашите патрули не са успели да заловят диваците, отговорни за това.

— Само един човек е отговорен — каза с мрачно лице Фокс. — Ония, които са извършили клането, са действали под негово разпореждане.

— Знам какво си мислите, капитан Фокс, но ние нямаме доказателство, че зад тази работа стои Лусана.

— Убеден съм, че е той.

— Какво да ви кажа, дори да знаехме със сигурност, той се намира отвъд границите ни и ние не можем да го пипнем.

— Но аз мога.

— Как?

— Като се нагърбя да ръководя вашата операция „Дива роза“.

Де Ваал долови дълбоката омраза и желание за мъст, изпълващи Патрик Фокс. Стана и се доближи до прозореца.

— Съчувствам ви напълно, капитане — заговори той, гледайки към цъфналите тропически дървета, разкрасяващи града, — но отговорът ми е „не“.

— Но защо?

— „Дива роза“ е чудовищен замисъл. Ако операцията се провали, последствията ще се отразят катастрофално на нашето правителство.

— Нищо подобно, по дяволите! — кипна той. — Трагедията с фермата ми е само начален удар. Лусана и проклетата му банда трябва да бъдат спрени, преди цялата страна да е залята от кръв.

— Рискът далеч превишава вероятния успех.

— Аз няма да допусна провал — рече студено Фокс.

Де Ваал имаше вид на човек, разкъсван от съвестта си. Закрачи нервно из стаята, после изведнъж спря и се вгледа във Фокс.

— Не мога да ви осигуря благополучно измъкване, когато му дойде времето. А Министерството на отбраната ще отрече, разбира се, всякаква връзка с операцията, ако бъдете разкрит.

— Разбирам — въздъхна дълбоко Фокс и в следващия миг в главата му изплува една мисъл. — Между другото, по повод срещата ни във влака, господин министър, как успяхте да пристигнете толкова бързо от операционната зала в болницата в Дурбан до гарата в Пемброук?

За първи път Де Ваал се усмихна.

— Чрез проста хитрост. Влязох през главния вход на болницата и излязох през задния. Една линейка ме закара до военновъздушната база „Хайдрийк“, откъдето се качих на военен реактивен самолет и кацнах на писта близо до Пемброук. Влакът всъщност е на президента и аз го бях наел за няколко часа, използвайки пътуването му за основен ремонт.

— Но защо ви е била нужна тази сложна заблуда?

— Често смятам за необходимо да прикривам движението си — отговори Де Ваал. — А както сигурно ще се съгласите, операция „Дива роза“ не е нещо, което трябва да се афишира.

— Така е.

— А вие, капитан Фокс, ще можете ли да изчезнете от поглед, без да събудите подозрение?

Фокс кимна утвърдително.

— Напуснах Умконо, потънал в скръб. Приятелите и съседите ми мислят, че съм се върнал в Шотландия.

— Добре тогава. — Де Ваал отиде отново до бюрото си, написа нещо на едно листче и го подаде на Фокс. — Това е адресът на един хотел, на шестнайсет километра на юг от града. Вземете си стая и чакайте да получите необходимите документи и инструкции, за да търкулнете топката. От този момент правителството на Южна Африка ви смята за мъртъв. — Той отпусна рамене. — Господ да ни е на помощ!

— Господ ли? Не ми се вярва. — Зли пламъчета заблестяха в очите на Фокс. — Искрено се съмнявам, че ще застане на наша страна.

Под кабинета на министъра полковник Зееглер се разхождаше сам напред-назад в оперативния отдел пред широка маса, отрупана с лъскави снимки.

За първи път във военната си кариера той се чувстваше напълно объркан. В нападението над фермата на Фокс имаше нещо интригуващо, което не се покриваше с обичайната схема на терористични действия. То беше извършено прекалено прецизно и изпипано, за да е дело на АРА. Освен това и не беше в стила на Лусана. Той може и да издаваше заповеди за смъртта на бели войници, но никога не би намерил извинение за убийствата на местните работници, наети от Фокс, особено на жените и децата. Тази част противоречеше на познатата стратегия на бунтовническия водач.

— Кой може да е тогава? — запита се гласно Зееглер.

Положително не бяха чернокожи войници от Южноафриканските въоръжени сили — това не би могло да стане без негово знание.

Той спря да се разхожда и разбърка снимките, направени от екип следователи след нападението. Никакъв свидетел не бе намерен и никой от нападателите не бе заловен. Всичко бе извършено перфектно, без нито една грешка.

Дори и най-слабата улика за разпознаването на нападателите му се изплъзваше. Но дългогодишният му опит подсказваше, че такава има и тя се спотайва някъде.

Като хирург, който изучава рентгенова снимка преди сложна операция, Зееглер взе една лупа и за двайсети път започна да се взира във всяка снимка.