Клайв Къслър
Виксън 03 (45)

44.

— Глупак такъв! — изкрещя Томас Мачита. — Кръгъл глупак!

Полковник Рандолф Джумана седеше зад бюрото си и гледаше разгневения Мачита с овладяно снизхождение.

— Имах напълно основателни причини да издам тези заповеди.

— Кой ви упълномощи да нападате селото и да изколите чернокожите ни събратя?

— Пропускате основните факти, майоре. — Джумана свали очилата си за четене и потърка носа си. — Докато генерал Лусана отсъства, аз поемам командването на АРА. И просто изпълнявам неговите директиви.

— Като пренасочвате атаките от военни обекти към мирни селища ли? — сопна му се Мачита. — Като тероризирате нашите братя и сестри, чието единствено престъпление е, че работят като нископлатени държавни чиновници за Южна Африка ли?

— Стратегията, майоре, е да забием клин между бели и черни. Всеки от нашите хора, който се оставя да бъде нает от правителството, трябва да бъде заклеймен като предател.

— Чернокожите служители в Министерството на отбраната, да, но не можете да спечелите подкрепа, като убивате безразборно учители, пощенски раздавачи, железничари… — възрази Мачита.

Лицето на Джумана остана студено и безизразно.

— Ако убийството дори на сто деца ще ни придвижи с крачка към победата над белите, аз няма да се поколебая да издам заповед за екзекуцията им.

У Мачита се надигна вълна на отвращение.

— Как е възможно да сте толкова жесток!

— В стария западен свят има една поговорка — отвърна равнодушно Джумана, — която казва: „Целта оправдава средствата“.

Мачита изгледа полковника и по гърба му полазиха тръпки.

— Когато генерал Лусана чуе това, той ще ви изхвърли от АРА.

Джумана се усмихна.

— Ще бъде много късно. Кампанията ми за всяване на страх и хаос из цяла Южна Африка е необратима. — Лицето на Джумана доби още по-злобен вид. — Генерал Лусана е аутсайдер. Той никога няма да бъде приет напълно нито от племената във вътрешността, нито от чернокожите лидери в градовете като техен човек. Мога да гарантирам също така, че генералът никога няма да седне като министър-председател в кабинета в Кейптаун.

— Говорите като изменник.

— Ще ви кажа още нещо. Вие сте роден в Либерия, преди родителите ви да емигрират в Съединените щати. Кожата ви е черна като моята. Кръвта ви не е замърсена от сексуални сношения с белите като на повечето американски чернокожи. Не е лошо, Мачита, да помислите да насочите предаността си към някого другиго.

Мачита отговори студено:

— И вие, и аз положихме една и съща клетва, когато постъпвахме в АРА — да спазваме принципите, установени от Хирам Лусана. Това, което ми предлагате сега, ме отвращава и аз отказвам да го приема. Бъдете сигурен, полковник, че до един час генерал Лусана ще бъде уведомен за вашата измяна.

Без да каже дума повече, Мачита се обърна и излезе като хала от кабинета на полковника, затръшвайки шумно вратата след себе си.

Секунди по-късно помощникът на Джумана почука на вратата и влезе.

— Майорът ми се стори доста разстроен.

— Имахме дребни разногласия — отвърна Джумана равнодушно. — Жалко, че действа в погрешна посока. Бързо вземи двама от телохранителите ми и иди в свързочния център. Ще завариш там майор Мачита, който се готви да изпрати съобщение до генерала във Вашингтон. Арестувай го.

— Да арестувам майора?! — удиви се помощникът му. — Под какво обвинение?

Джумана се замисли за миг.

— Че предава поверителни сведения на врага. Това ще е достатъчно да бъде заключен в килията в сутерена, докато бъде изправен пред съда и разстрелян.

 

 

Хирам Лусана се спря на входа на библиотеката в долната камара на Конгреса, обходи с поглед залата и накрая зърна Фредерик Дагът. Конгресменът седеше зад дълга махагонова маса и си водеше бележки от дебела книга с кожена подвързия.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза Лусана, когато се приближи, — но съобщението ви ми се стори спешно и секретарката ми каза, че ще ви намеря тук.

— Седни. — Гласът на Дагът не прозвуча приятелски.

Лусана издърпа съседния стол и седна.

— Чете ли сутрешния вестник? — попита Дагът, без да вдига очи от книгата.

— Не, разговарях със сенатор Мур от Охайо. Той изрази благосклонност към нашата кауза, след като му обясних целите на АРА.

— Явно сенаторът също е пропуснал да прочете материала във вестника.

— Какъв материал?

Дагът бръкна във вътрешния си джоб и извади сгъната изрезка.

— Ето — подаде я той на Лусана, — чети и ридай, приятелю мой.

ТАЗАРИЙН, Южна Африка (ЮПИ)

Най-малко 165 чернокожи жители на село Тазарийн в провинция Трансваал са били убити в безсмислено масово клане, извършено призори от бунтовниците от Африканската революционна армия, съобщават от Южноафриканските въоръжени сили.

По думите на един армейски офицер най-малко 200 партизани от АРА са нападнали селото и са стреляли и вадили ножове срещу всичко, което се е движело.

Убити са четирийсет и шест жени и деца, някои от които са все още в леглата, прегърнали куклите си, предаде един от следователите, докато описваше гледката от обгорелите останки на доскоро процъфтяващото село. От военна гледна точка това е ужасяващо изтребление, акт на чисто варварство.

Едно момиченце на четири години било намерено с прерязано гърло, бременни жени са били ритани и стъпквани до смърт, което ясно личало от раните по коремите им.

Ръководството на Министерството на отбраната беше притиснато да изрази предположение за причината, провокирала нападението. Всички жертви били цивилни. Най-близкото военно поделение се намирало на 20 километра от селището.

Досега Африканската революционна армия, командвана от американския емигрант Хирам Джоунс, който сега носи името Хирам Лусана, водеше чисто военни сражения, като нападаше единствено войски и военни съоръжения на южноафриканското Министерство на отбраната.

Варварските атаки на други бунтовнически групи са обичайно явление по северните граници на Южна Африка. Според Въоръжените сили този нов способ е крайно изненадващ.

Единственото друго такова масово клане, в което е участвала АРА, беше извършено във фермата на Фокс в Умконо, провинция Натал, където бяха избити 32 души.

Известно е, че Хирам Джоунс-Лусана понастоящем е във Вашингтон, за да иска подкрепа за АРА.

Лусана не можеше да схване същността на публикацията, докато не я препрочете четири пъти. Накрая вдигна поглед и целия треперещ разтвори ръце в знак на изумление.

— Това не е моя работа — каза той.

Дагът го погледна.

— Вярвам ти, Хирам. Съвсем сигурен съм, че такава невероятна глупост не ти е присъща. Но като командващ армия ти си отговорен за поведението на твоите войски.

— Джумана… — избъбри Лусана. — Грешите, господин конгресмен, аз наистина съм глупак. Том Мачита се опита да ме предупреди, че Джумана е склонен към изменничество, но аз не дадох ухо на думите му.

— Възпълният полковник, окичен с медали ли? Помня го от коктейла, който ти даде преди време. Тогава май ми спомена за него, че бил водач на известно племе.

Лусана кимна.

— Да, „любимият син“ на племето срона. Беше прекарал осем години в южноафрикански затвор, преди да уредя бягството му. Той има силната поддръжка на цялата провинция Трансваал. Реших, че няма да сбъркам, ако го направя свой първи заместник.

— Подобно на много африканци, които изведнъж получават власт, той явно си е въобразил, че е велик.

Лусана се изправи и се облегна на библиотечния шкаф.

— Идиот такъв! — смънка той под носа си. — Не може ли да проумее, че по този начин проваля каузата, за която се бори!

Дагът също стана и сложи ръка на рамото на Лусана.

— Предлагам ти да хванеш първия самолет за Мозамбик, Хирам, и да овладееш положението. Опровергай чрез новинарските емисии участието на АРА в тези масови убийства. Ако трябва, хвърли вината върху други бунтовнически групи, но излез открито и сложи къщата си в ред. Аз от своя страна, ще направя каквото мога, за да смекча враждебната реакция тук.

Лусана протегна ръка към него.

— Благодаря ви, господин конгресмен. Признателен съм ви за всичко, което правите за мен.

Дагът разтърси сърдечно ръката му.

— Ами вашата подкомисия как ще гласува сега? — попита Лусана.

Дагът се усмихна самонадеяно.

— Три на два гласа в подкрепа на помощ за АРА, при условие че ти се представиш убедително пред телевизионните камери, като отречеш всякакво участие на АРА в клането в Тазарийн.

 

 

Полковник Йорис Зееглер беше иззел мазето на училищната сграда, намираща се на шестнайсет километра от границата между провинция Натал и Мозамбик. Докато училищните занятия продължаваха на горните два етажа, Зееглер и няколко висши офицери от Въоръжените сили изучаваха въздушни карти и мащабен модел на щабквартирата на АРА, разположена на четирийсет километра оттатък границата.

Зееглер присви очи през дима на цигарата, увиснала от единия край на устните му, и потупа с показалка една от миниатюрните постройки в средата на макета.

— Това е бившето здание на университета — поясни той, — което сега Лусана използва като свой мозъчен център. Китайската свързочна мрежа, кабинетите на полевия висш персонал, разузнавателната секция, помещенията за учебна подготовка — всичко е побрано тук. Те вече прекалиха. Разрушете сградата и всички в нея, и ще отрежете главата на АРА.

— Моля за извинение, сър — обади се огромен на ръст червендалест капитан с рунтави мустаци, — но доколкото разбрах, Лусана е в Америка.

— Съвсем правилно. Точно в този момент той е във Вашингтон, където лази на четири крака и моли янките за финансова помощ.

— Тогава каква полза да отсечем главата на змея, след като мозъкът е някъде другаде? Защо не изчакаме Лусана да се върне и да нахлузим чувала върху главата му?

Зееглер му хвърли студен снизходителен поглед.

— Метафората ви се нуждае от повече прецизност, капитане. Но да отговоря на въпроса ви — няма да е практично да чакаме завръщането на Лусана. Нашите разузнавателни източници потвърдиха, че полковник Рандолф Джумана е организирал бунт сред редовия и сержантския състав на АРА.

Събраните около макета офицери си размениха учудени погледи. За първи път чуваха за изолирането на Лусана.

— Затова именно сега е времето за нанасяне на удар — продължи Зееглер. — С бруталното убийство на беззащитни жени и деца в Тазарийн, Джумана отвори врати за отмъщение. Нападението над щабквартирата оттатък границата е одобрено от министър-председателя. Разбира се, очакват се обичайните дипломатически протести на държавите от Третия свят, но това ще е чиста формалност, нищо повече.

Груб на вид мъж с чин майор, облечен в камуфлажно облекло, вдигна ръка. Зееглер му даде безмълвно думата.

— Във вашия разузнавателен доклад се споменава също за присъствието на виетнамски съветници и може би няколко китайски наблюдатели. На нашето правителство положително няма да се погледне с добро око, ако очистим и тия негодници.

— Често се стига и до нещастни случаи — отвърна Зееглер. — Ако някой чужд гражданин случайно се озове в обсега на огневата ви линия, не си разстройвайте съня само защото заблуден куршум го е пратил в царството на Буда. Те нямат работа в Африка. Министърът на отбраната Де Ваал предвиди подобни случаи и е съгласен да поеме на плещите си проблем от такъв характер.

Зееглер върна вниманието си към макета.

— А сега, господа, да преминем към последната фаза на атаката. Решихме да откъснем една страница от наръчника на АРА за поддържане на реда на бойното поле.

 

 

Томас Мачита потрепери в килията си. Не помнеше някога да му е било толкова студено. Температурата на южноафриканската вътрешност се движеше както винаги от около трийсет градуса следобед до мразовитата минус един в часовете преди зазоряване.

Наемните убийци на Джумана го бяха измъкнали от свързочния център, преди да беше успял да изпрати предупреждение на Лусана във Вашингтон. След като най-безмилостно размазаха лицето му, те му свалиха дрехите и го хвърлиха в малка влажна килия в мазето на сградата. Едното му око беше подуто и затворено, кръвта от дълбоката отворена рана над веждата на другото око се бе съсирила и той я избърса, за да може да вижда. Устните му бяха разкървавени, два зъба му липсваха след точното попадение на приклада на пушка. Той смени положението на тялото си върху купчината мръсни сухи листа и изстена от пронизващата болка от пукнатите му ребра.

Мачита лежеше обезсърчен и местеше празен поглед по бетонните стени. Така го завари светлината на новия ден, която се процеди през малко прозорче с решетка над главата му. Килията във вид на куб с размери метър и половина на метър и половина на метър и половина, не му позволяваше нито да се изправи с цял ръст, нито да изпъне крака в легнало положение. Сводестата махагонова врата към коридора на мазето беше дебела около седем сантиметра и нямаше нито брава, нито дръжка.

От прозореца долетяха гласове и той с мъка се надигна да погледне през него. Прозорецът гледаше към строевия плац на лагера, който беше на нивото на очите му. Там се бяха строили за проверка елитните десантно-диверсионни подразделения. Зад тях отдушниците на покрива на офицерския стол изхвърляха трептящи горещи вълни от вече запалените печки в кухнята. Група новобранци от Ангола и Зимбабве излязоха сънени от палатките си, сръгани от секционните си водачи.

Започваше нов ден на политически занятия и бойни учения, но този ден щеше да е съвсем различен от досегашните.

 

 

С поглед, забит в часовника си, Йорис Зееглер заговори тихо по полевата радиостанция:

— „Тоник едно“?

— „Тоник едно“ на позиция, сър — изпращя глас по приемника.

— „Тоник две“?

— Готови сме за стрелба, полковник.

— Десет секунди и започвам да броя — каза Зееглер. — Пет, четири, три, две…

Строените на плаца войници се проснаха на земята едновременно като по команда. Мачита не можеше да повярва, че двеста мъже умряха почти мигновено, когато залпът от оръдеен огън изригна от гъстите храсти, ограждащи територията на лагера. Той притисна лице в решетката, без да обръща внимание на болките си, за да вижда по-добре с едното си здраво око. Стрелбата се усили, когато объркани войници от АРА започнаха безнадеждна атака срещу невидимия враг.

Той различи пукота на китайските автомати СК-88, използвани от АРА, от израелските оръдия, с които бяха снабдени южноафриканските Въоръжени сили.

На Мачита му стана ясно, че южноафриканците са преминали границата в светкавична атака, за да си отмъстят за Тазарийн.

— Проклет да си, Джумана! — извика той в безпомощен гняв. — Ти ни докара това.

Целият строеви плац бе покрит с трупове. Не беше възможно човек да мине по него от едната страна до другата, без да настъпи разкъсана плът. Хеликоптер на Въоръжените сили закръжи над общата спалня, където се бяха укрили група мъже. От вратата на товарната му кабина бе пуснат обемист пакет, който падна върху покрива. След секунди последва оглушителен взрив и постройката се превърна във фонтан от тухли и прах.

Южноафриканските сухопътни войски все още не бяха разкрили позициите си. Те пометоха сърцевината на АРА без ни най-малък риск за тях. От този брилянтен план и безупречното му изпълнение белите натрупаха солидни дивиденти.

След малко хеликоптерът със зелено-кафява камуфлажна окраска пое по посока над сградата на щабквартирата, в чието мазе беше килията, и се загуби от погледа на Мачита.

Той напрегна мускулите на болезнено осакатеното си тяло в очакване на неизбежния взрив. Сътресението беше два, дори три пъти по-силно от очакванията му. Въздухът бе изкаран от дробовете му като с пневматичен чук. После таванът на килията се огъна над него и мъничкият му свят потъна в мрак.

 

 

— Те пристигат вече, сър — докладва един сержант, отдавайки стегнато чест.

Питер де Ваал поклати късия си бастун в знак, че е приел съобщението.

— В такъв случай мисля да им устроим любезно посрещане, какво ще кажете?

— Да, сър.

Сержантът отвори вратата на колата и отстъпи крачка встрани. Де Ваал се измъкна от тъмната задна седалка, изпъна куртката на униформата си и тръгна към затревената летателна площадка.

Двамата мъже застанаха на нея и закриха с ръце очите си от ярките светлини на прожекторите на първия хеликоптер, които прорязаха вечерния мрак. После въздушната струя от приближаващите се лопати на витлата ги принуди да задържат с ръце фуражките си и да се обърнат с гръб.

Дванайсетте хеликоптера на Въоръжените сили се подредиха в съвършено права линия един зад друг. После, по команда на командира на ескадрилата, те грациозно се приземиха като една бойна единица и прожекторите изгаснаха.

Зееглер слезе от водещия летателен апарат и тръгна към Де Ваал.

— Как мина? — попита го министърът на отбраната.

Усмивката на Зееглер едва се виждаше в тъмнината.

— Като за вписване в историческите книги, господин министър. Невероятен подвиг. Няма други думи, с които да се опише.

— Жертви?

— Четирима ранени, но не сериозно.

— А от страна на бунтовниците?

Зееглер замълча за миг, за да възпроизведе ефект.

— Две хиляди триста и десет. А най-малко двеста други лежат под развалините на разрушените сгради. Може би само шепа други са успели да избягат в пущинаците.

— Мили боже! — Де Ваал изглеждаше шокиран. — Сериозно ли говорите?

— Два пъти проверих изчисленията на труповете.

— И в най-смелите си предвиждания не очаквахме да са повече от неколкостотин.

— Голям късмет извадихме — поясни Зееглер. — Лагерът бе строен за проверка. Така че се получи, както казват американците, с един удар два заека. Полковник Рандолф Джумана беше по-косен още с първия залп.

— Джумана беше идиот! — отсече Де Ваал. — Дните му бяха преброени. Томас Мачита, той е потайният човек. Мачита е единственият негодник в АРА, който може да заеме мястото на Лусана.

— Разпознахме няколко офицери от приближените на Лусана, сред които е полковник Ло, виетнамският му съветник, но никъде не открихме тялото на Мачита. Смело мога да кажа обаче, че според мен тленните му останки са заровени под тоновете тухли и мазилка. — Зееглер замълча и загледа Де Ваал в очите. — С оглед на успеха ни, хер министър, може би ще е най-разумно да зачеркнем операция „Дива роза“.

— Да се откажем, докато имаме преднина, това ли искате?

Зееглер кимна безмълвно.

— Аз съм песимист, полковник. Възстановяването на АРА може да отнеме месеци, дори години, но тя пак ще се възстанови. — Де Ваал като че ли потъна в мисли, но след малко продължи: — Докато Южна Африка живее под заплахата на черно господство, ние нямаме друг избор, освен да използваме всички методи за оцеляване. „Дива роза“ ще бъде осъществена, както бе предвидено.

— Ще се почувствам по-добре, когато Лусана падне в мрежите ни.

Де Ваал хвърли на Зееглер кисела усмивка.

— Нима не сте чули?

— Какво, сър?

— Хирам Лусана няма да се върне в Африка, никога вече.

 

 

Мачита не можеше да каже кога точно беше дошъл в съзнание. Не виждаше нищо, освен мрак. После болката започна да се разпростира в тялото му и той несъзнателно изстена. Слухът му долови само този звук, никакъв друг.

Той се опита да повдигне глава и вляво над него се появи жълтеникаво кълбо. Странният обект бавно дойде на фокус и той го разпозна — беше пълна луна.

Мачита се надигна до седнало положение и облегна гръб на студена гола стена. На светлината, която се процеждаше през развалините, той видя, че таванът над него е увиснал на половин метър и може би всеки момент щеше да се вклини между стените на килията.

След кратка почивка, колкото да събере мислите си, Мачита започна да разчиства отломъците. Ръцете му напипаха къса дъска, той я взе и с нея откърти част от тавана. Направи дупка, достатъчна да се провре през нея. Подаде предпазливо глава и се вгледа в студената нощ. Наоколо нищо не помръдваше. Подвивайки и изпъвайки колене, той започна да изтласква тялото си нагоре, докато ръцете му не докоснаха тревата на строевия плац. Последно повдигане, и се озова на свобода.

Мачита си пое дълбоко въздух и отново хвърли поглед наоколо. И точно тогава видя чудото на спасението си. Стената на административната сграда, гледаща към плаца, се беше извила навътре, срутвайки първия етаж, и така беше предпазила килията му от падащите отгоре отломъци и от смъртоносната ярост на южноафриканците.

Никой не посрещна Мачита, когато той с мъка се изправи на крака, защото наоколо всичко пустееше. Месечината огряваше зловеща гола местност. Всяко съоръжение, всяка постройка бяха изравнени със земята. Полето беше пусто; телата на мъртъвците ги нямаше.

Африканската революционна армия сякаш никога не беше съществувала.