Клайв Къслър
Виксън 03 (64)

63.

Първата реакция на Лусана беше да стреля във Фокс. Той зае приведена поза за стрелба и изпъна напред ръката си с колта, уверен, че няма да пропусне такава огромна мишена и напълно сигурен, че капитанът изпусна малкото си предимство да стреля пръв.

Лусана навреме успя да се въздържи. Ръцете на Фокс бяха празни, той не беше въоръжен.

Лусана бавно свали оръжието и погледна към клекналия Пит, за да види каква е неговата реакция. Но такава нямаше. Пит продължаваше да пълни чувалчето, сякаш нищо не се бе случило.

— Надявам се, не бъркам, че имам честта да се срещна с Патрик Маккензи Фокс — каза той след малко, без да вдига глава.

— Не, не бъркате, аз съм Фокс. — Той се приближи, без да прикрива любопитството си. — Какво правите тук?

— Извинете, че не ставам — каза Пит нехайно, — но в момента обезвреждам една бойна глава с отровно вещество.

Минаха може би пет секунди, преди Лусана и Фокс да осъзнаят думите му. Двамата си размениха недоумяващи погледи, после ги сведоха към Пит.

— Вие сте побъркан! — избъбри Фокс.

Пит протегна към него ръка с една от бомбичките.

— Това прилича ли ви на обикновен взривен заряд?

— Не, съвсем не — призна Фокс.

— Това нервнопаралитичен газ ли е? — попита Лусана.

— Много по-страшно — отвърна Пит. — Това е смъртоносно вещество с безбожно мощно действие. В пратката ви, изпратена от оръжейния доставчик, са попаднали два снаряда, съдържащи това вещество.

Настъпи угнетяващо мълчание. Фокс клекна и започна да оглежда снаряда и бомбичката в ръката на Пит. Лусана също се наведе, без да е сигурен какво точно гледа.

Скептичният поглед на Фокс бавно изчезна.

— Вярвам ви — рече той след малко. — Виждал съм достатъчно много снаряди, така че мога да забележа разликата — и погледна Пит в лицето. — Всъщност ще ми кажете ли кой сте вие и как попаднахте тук?

— Да, но след като намеря и обезвредя и другия такъв снаряд. На кораба има ли друг склад за боеприпаси?

Фокс поклати глава.

— Не, няма. Трите изстреляни досега снаряди бяха стандартни бронебойни… — Той млъкна, когато една мисъл прониза съзнанието му. — Купола! Всички оръдия там са заредени и готови за стрелба! Другият такъв снаряд трябва да е в една от трите цеви.

— Глупак такъв! — изкрещя Лусана.

Ужасът в очите на Фокс беше явен.

— Още не е късно. Оръдията няма да открият огън, докато аз не подам команда.

— Добре, капитане, двамата с вас ще идем да намерим и неутрализираме снаряда. А вие, господин Лусана, бъдете така любезен да хвърлите това зад борда — и му подаде чувалчето с бомбичките.

— Аз? — ахна Лусана. — Но аз нямам никаква представа как да се измъкна от този плаващ ковчег. Някой трябва да ме упъти.

— Ами хванете пътя по първата стълба, която срещнете, и се качвайте все нагоре. Накрая ще излезете на дневна светлина — увери го Пит.

Лусана тъкмо понечи да тръгне, когато Фокс сложи огромната си лапа на рамото му.

— Ние с теб ще си оправим сметките по-късно.

След това водачът на Африканската революционна армия изчезна в мрака като сянка.

 

 

На височина 610 метра Стайгър извърши лека корекция на ъгъла на наклона и „Минерва“ се спусна над паметника на Джеферсън и пое курс над Индипендънс авеню.

— Там става голяма тарапана — подметна той и посочи към орляка армейски хеликоптери, които се носеха във въздуха от единия до другия край на пешеходната зона до Капитолия като рояк разярени оси.

Сандекър кимна и каза:

— Дръжте се на разстояние от тях. Обикновено те първо стрелят, а после задават въпроси.

— Колко време мина от последния изстрел от „Айова“?

— Близо осемнайсет минути.

— Значи може и да е бил последният — предположи Стайгър.

— Няма да се приземим, докато не се уверим напълно. Как сме с горивото?

— Ще стигне за още четири часа летателно време.

Сандекър се размърда на седалката, за да облекчи изтръпналите си задни части.

— Придържайте се възможно най-близо до сградата на Държавния архив. Ако „Айова“ избълва огън отново, това ще е мишената му.

— Как ли се справя Пит?

Сандекър се престори на спокоен.

— Той си знае работата. Пит е най-малкият ни проблем. — Адмиралът се обърна и погледна през страничния прозорец, за да не позволи на Стайгър да види безпокойството, което се бе изписало на лицето му.

— Трябваше аз да скоча — каза Стайгър. — Това е чисто военна акция. Не е работа на цивилни да рискуват живота си за нещо, на което не са обучени.

— А вие сте обучен, предполагам.

— Не можете да отречете, че съм с по-висок ранг от Пит.

Сандекър не се сдържа и се усмихна.

— Искате ли да се басираме за обратното?

— За какво намеквате?

— Че чисто и просто бяхте подведен, полковник.

— Подведен?

— Пит е с ранг майор от Военновъздушните сили.

Стайгър облещи очи.

— Искате да кажете, че е способен да управлява летателен апарат?

— Почти всеки такъв, включително хеликоптер.

— Но нали твърдеше…

— Чух какво твърдеше.

Стайгър изглеждаше напълно объркан.

— И седяхте и не казахте нищо?

— Вие имате жена и деца, а аз съм твърде стар за това. Най-логично беше Пит да свърши тази работа.

Напрежението от тялото на Стайгър изчезна и той се отпусна на седалката си.

— И дано да успее! — измърмори той под сурдинка. — Дано да успее!

 

 

Пит с удоволствие би дал и последния долар от спестяванията си, за да бъде навсякъде другаде, само не и да се изкачва по тъмния като в рог трап дълбоко във вътрешността на кораба, който всеки момент можеше да се превърне в горящ ад. По челото му бе избила студена пот, сякаш го тресеше силна треска. Изведнъж Фокс се спря и Пит се сблъска с него като слепец в ствола на дъб.

— Моля останете на местата си, господа — долетя глас от неосветената стълбищна площадка на няколко стъпала по-горе. — Вие не можете да ме видите, но аз ви виждам достатъчно ясно, за да ви изпратя по един куршум в сърцето.

— Аз съм капитанът на кораба — сопна се Фокс.

— О, самият капитан Фокс. Колко удобно. Бях започнал да се опасявам, че няма да се срещнем. Нямаше ви в командния пункт, както очаквах.

— Представете се! — каза настоятелно Фокс.

— Казвам се Ема. Вярно, не е много мъжко име, признавам, но върши работа.

— Престанете с тези глупости и се дръпнете от пътя ни. — Фокс изкачи две стъпала, но в същия момент един куршум прелетя на косъм от врата му. — Боже господи! Какво точно искате?

— Просто не се приближавайте, капитане. — Ема замълча за миг и додаде: — Наредено ми е да ви убия.

Бавно, без Фокс да види, а надявайки се и мъжът на стълбищната площадка, Пит легна по корем на стълбите, прикриван от огромното тъмно туловище на капитана. После започна като змия да пълзи нагоре по стълбите.

— Наредено ли казахте? — попита Фокс. — От кого?

— Това не ви интересува.

— Добре тогава, какво се бавите? Стреляйте право в гърдите ми и да се приключи с това.

— Аз не работя безцелно, капитан Фокс. Вие бяхте подмамен. Мисля, че е редно да го знаете.

— Подмамен ли? — прогърмя гласът на Фокс. — Нищо не разбирам от вашите недомлъвки.

В този момент дълбоко в съзнанието на Ема започна да присветва предупредителна лампичка, инстинкт, изострен в резултат на десетките години игра на котка и мишка. Той се смълча и сетивата му се опитаха да доловят шум или движение.

— Ами мъжът зад мен? — попита Фокс. — Той няма пръст в тази работа. Не е нужно да убивате невинен страничен наблюдател.

— Спокойно, капитане — отвърна Ема. — Хонорарът ми е само за един човешки живот. За вашия.

Мъчително бавно Пит вдигна ръка до нивото на площадката. Вече виждаше Ема. Не напълно — светлината беше слаба за това, — но виждаше размазано лицето му и очертанията на тялото му.

На Пит не му трябваше повече. Предположи само, че Ема ще застреля Фокс в корема насред изречението си, приспивайки бдителността му с празни приказки. Той заби върховете на обувките си в стъпалото, пое си дъх и се хвърли напред, блъскайки се в краката на Ема, като същевременно ръцете му затърсиха пипнешком оръжието му.

Заглушителят присветна в лицето на Пит и тъпа болка проряза дясната страна на главата му, когато сграбчи ръката на Ема. След внезапния шок той изпадна в безсъзнание и започна да пропада, пропада, пропада… Като че ли цяла вечност мина, преди празнотата на бездната да го погълне.