Клайв Къслър
Виксън 03 (66)

65.

Нямаше начин да се върне процесът, нито да се спре стрелбата. Барутните заряди се детонираха и дулата на средното и дясното оръдия избълваха по един снаряд. В цевта на лявото оръдие обаче бойната глава заседна поради пукнатината, причинена от ракетите „Сатан“ и барутните газове останаха затворени в основата му.

Едно ново оръдие щеше да издържи на огромната експлозия и на колебливото налягане, но това старо, износено и ръждясало оръдие си бе изпяло песента; то се пропука и се пръсна. След части от секундата вулканично изригване на пламък се сгъсти вътре в купола, попадна в тръбите на елеваторите и възпламени чувалите с динамит, складирани на долната палуба.

„Айова“ избълва всичките си вътрешности.

Докато отхвърчаше през отвора на люка, Патрик Фокс видя за миг пълното разрушение и ужасяващата глупост на действията си. Той протегна ръка към любимата си Мирна, за да й поиска прошка и в същия момент бе размазан върху палубата и превърнат в пихтия.

Бронебойният снаряд от дясното оръдие достигна зенита си и полетя надолу, врязвайки се през варовиковия покрив на сградата на Държавния архив. По щастлива случайност той мина покрай двайсет и едната полици, натъпкани с книги и документи, проби гранитния под на изложбената зала на по-малко от три метра от стъклената витрина, съдържаща Декларацията за независимостта, и се заби до половината в бетонния под на подземния етаж. Но не избухна.

Снарядът номер две се оказа негоден.

За разлика от снаряд номер три.

Активиран от мъничкия си генератор, радиолокационният високомер вътре в снаряда с „Бърза смърт“ започна да излъчва сигнали към земята и да отчита траекторията си на спускане. Бойната глава летеше все по-надолу. На височина четиристотин и шейсет метра електрическият импулс освободи парашута и на фона на синьото небе се разтвори чадър от коприна във флуоресциращ оранжев цвят. За огромна изненада над трийсетгодишния материал пое внезапния напън от въздушното течение, без да се разцепи по шевовете.

На няколко етажа под улиците на Вашингтон президентът и съветниците му седяха неподвижни на столовете си и не изпускаха от очи безмилостното спускане на снаряда. В първия момент те не можеха да приемат за истина онова, което ставаше пред тях. Всеки си мислеше с плах оптимизъм, че по някакъв начин механизмът в бойната глава ще се развали и снарядът ще падне безобидно върху моравата на пешеходната зона край Капитолия. После обаче започнаха да се изпълват със страх и отчаяние.

Войниците, които бяха блокирали улиците около паметника на Линкълн и сградата на Държавния архив, както и тълпите от минувачи гледаха нагоре и сочеха възбудено към парашута, носен от лекия ветрец, духащ от север.

Атмосферата в заседателната зала тегнеше от напрежение и нарастваща тревога. Джарвис не можа да издържи на гледката на екрана. Той покри лицето си с ръце и промълви:

— Свършено е, с нас е свършено!

— Не може ли да се направи нещо? — попита президентът, без да сваля поглед от носещия се във въздуха обект, изобразен на екрана.

Хигинс сви пораженчески рамене.

— Ако взривим това чудовище, само ще разпръснем бактериите. Нищо не можем да направим.

Джарвис прочете израза на отчаяние в очите на президента — бяха стигнали до края на пътя. Смъртта на милиони беше въпрос само на секунди и на разстояние неколкостотин метра.

Всички толкова напрегнато се бяха вторачили в екрана, че отначало не забелязаха малката точка в далечината, която все повече се уголемяваше. След малко Кемпър я видя пръв. Той стана от стола си и се приближи до екрана. Тогава и другите видяха точката, добила вече очертанията на хеликоптер, летящ право към снаряда.

— Какво, по дяволите… — прошепна Хигинс.

— Изглежда, това е същият мерзавец, който кръжеше над „Айова“ — предположи на глас Кемпър.

— Сега вече ще взривим задника му — закани се Хигинс и се пресегна към телефона.

В този момент лъч от ниското слънце освети хеликоптера и на екрана ясно се видяха големите черни букви, изписани на фюзелажа му.

— НЮМА! — възкликна Кемпър. — Това е хеликоптер на Националната агенция за морски и подводни изследвания!

Джарвис вдигна глава, сякаш изведнъж се бе събудил от дълбок сън.

— НЮМА ли чух?

— Сам се уверете — отвърна Кемпър.

Джарвис погледна към екрана, после скочи като полудял от мястото си.

— Не! — извика той и се пресегна да грабне слушалката от ръката на Хигинс.

Хигинс го гледаше като онемял.

— Недейте! Пилотът знае какво прави! — каза Джарвис с рязък глас.

Единственото, в което не се съмняваше Джарвис, беше, че Дърк Пит стои зад драмата, разиграваща се в столичния град. Хеликоптер на НЮМА и Пит — тук имаше някаква връзка. Малка искра на надежда проблесна в съзнанието на Джарвис, докато наблюдаваше как разстоянието между летателния апарат и снаряда се скъсяваше.

„Минерва“ се насочваше към яркооранжевия парашут като бик към плаща на тореадор. Предстоеше трудна битка. Стайгър и Сандекър бяха изчислили погрешно траекторията на бойната глава и кръжаха близо до сградата на Държавния архив, когато видяха, че парашутът се отвори по-рано и на осемстотин метра от тяхното местонахождение. Ценно време бе загубено, докато Стайгър промени курса.

— Минаха дванайсет секунди — съобщи нетърпеливо Сандекър от вратата на пилотската кабина.

Осемнайсет секунди до детонацията, каза в себе си Стайгър.

— Готов съм с куката и лебедката — каза Сандекър.

Стайгър поклати глава.

— Твърде рисковано е. Можем да извършим само един подстъп. Трябва да го подемем през въжетата с носовата част.

— Те ще се заплетат в лопатите на витлото.

— Друга възможност нямаме — отвърна Стайгър.

Сандекър не възрази, а побърза да седне на седалката до него и стегна предпазния си колан.

Срещу тях откъм челното стъкло се задаваше бойната глава. Стайгър затвори клапите на дроселите и в същото време избута назад лоста за управление на стъпката на витлото. Скоростта на „Минерва“ намаля толкова рязко, че двамата мъже се блъснаха напред в предпазните си колани.

— Шест секунди — съобщи Сандекър.

Сянката на парашута вече падаше върху хеликоптера, когато Стайгър изви летателния апарат силно надясно. От тази маневра заостреният нос на хеликоптера се вряза между носещите въжета. Оранжевата коприна се сгърчи и покри челното стъкло на хеликоптера, закривайки слънцето. Три от въжетата се закачиха и усукаха около вала на витлото; този път старата материя не издържа и се разпори на ленти. Останалото парче плат обгърна фюзелажа, а „Минерва“ почти спря да се движи, когато пое внезапно тежестта на снаряда.

— Две секунди — каза Сандекър през стиснати устни.

Снарядът теглеше „Минерва“ надолу. Стайгър върна хеликоптера до изправено положение, отвори клапите на дроселите докрай и натисна лоста за набиране на височина.

Двата двигателя се напрягаха под тежкия товар. Сандекър беше спрял да брои. Времето беше изтекло. Стрелката на висотомера потрепваше на триста метра. Той подаде глава през страничния прозорец и погледна надолу през плющящата коприна към бойната глава, която се люлееше под фюзелажа, и зачака да види експлозията.

Лопатите на носещото витло пореха въздуха. Парашут, снаряд и хеликоптер бяха вкопчени ведно във висящо положение. Сандекър насочи вниманието си към висотомера. Стрелката му не бе помръднала. По челото му избиха капки пот.

Изминаха десет секунди, които се сториха на Сандекър дълги колкото десет години. Стайгър бе вглъбен в задачата си, ръцете му играеха по командното табло. Адмиралът нямаше какво друго да прави, освен да седи. За първи път се почувства напълно безполезен.

— Повдигни се, да те вземат дяволите, повдигни се — говореше Стайгър на „Минерва“.

Сандекър се бе вторачил във висотомера като хипнотизиран. Стори му се, че стрелката се помръдна с милиметър над чертичката за триста метра. Дали само му се бе сторило така? И тогава бавно, но неотклонно стрелката видимо започна да се измества нагоре.

— Набираме височина — съобщи той с треперещ глас.

Стайгър не каза нищо.

Скоростта на изкачването започна да се увеличава. Сандекър стоеше смълчан на мястото си, докато не се увери, че очите му не го лъжеха. Вече нямаше причина за несигурност. Стрелката бавно подмина следващата горна индикация.