Клайв Къслър
Виксън 03 (27)

26.

Вашингтон, окръг Колумбия, ноември 1988 година

В Пентагона началниците на Стайгър бяха умували над доклада му за откриването на „Виксън-03“ близо два месеца преди да го повикат във Вашингтон. Сега Стайгър седеше като на тръни, имаше чувството, че гледат на него повече като на вражески свидетел, отколкото като на главен следовател.

Дори с доказателството пред тях във вид на видеолента, генералите Ърнест Бъргдорф, началник по безопасността във ВВС, и Джон О’Кийф от Комитета на началник-щабовете, изразиха съмнение относно важността на потъналия самолет и заявиха, че нищо нямало да се спечели, ако той бъде изваден на бял свят, освен сензация за медиите. Стайгър се изуми от думите им.

— Ами семействата на екипажа? — възрази той. — Ще бъде престъпление да не ги уведомим, че телата на близките им са намерени.

— Елате на себе си, полковник. Какво добро можем да им сторим с разравянето на стари спомени? Вероятно родителите им са отдавна мъртви, вдовиците са се омъжили повторно, децата са израснали с нови бащи… Нека всички те да продължат да си живеят спокойно живота.

— И все пак остава товарът — настоя Стайгър. — Съществува вероятност товарът на борда на „Виксън-03“ да съдържа ядрени бойни глави.

— Проучихме тази вероятност — каза остро О’Кийф. — Проверихме с компютър описите на всички военни складове и установихме, че никъде не липсват бойни глави.

— Освен това знаете ли, господа, че ядрените материали са били поставени в стоманени касети, които са все още там?

— А не ви ли е минавало през ума, полковник — обади се Бъргдорф, — че касетите може да са празни?

Стайгър се отпусна пораженчески на стола. Все едно че говореше на вятъра. Те се отнасяха с него като с дете с развинтена фантазия, което твърди, че е видяло слон в царевичните ниви на Минесота.

— И ако това е същият самолет, за който се предполага, че е изчезнал над Тихия океан — добави Бъргдорф, — мисля, че е най-добре да не го закачаме.

— Не ви разбирам, сър.

— Военновъздушните сили може и да не са искали да разгласят сериозните причини за огромната разлика в курса на самолета. Помислете за вероятностите. Да се прелетят хиляди километри в обратната посока означава или сериозна повреда на най-малко пет различни приборни системи и несправяне от страна на екипажа, или заговор между целия екипаж да отвлекат самолета с един бог знае каква цел.

— Но все някой трябва да е издал заповед за полета — вметна Стайгър.

— Да, издал е — каза О’Кийф. — Първоначалните заповеди са били издадени от военновъздушната база „Травис“ в Калифорния от полковник Майкъл Ъруин.

Стайгър погледна скептично генерала.

— Заповедите за полет рядко се държат в архива повече от няколко месеца. Как е възможно точно тези заповеди да са останали непокътнати повече от трийсет години?

О’Кийф сви рамене.

— Не ме питайте как, полковник. Но повярвайте ми: последният план на полета на „Виксън-03“ бе намерен в архивите на административната сграда в „Травис“.

— А заповедите, които намерих в катастрофиралия самолет?

— Приемете неизбежното — намеси се Бъргдорф. — Документите, които сте извадили от езерото в Колорадо, са крайно повредени, за да бъдат разчетени с точност. Вие просто сте разчели нещо, което не е написано там.

— Колкото до мен — отсече решително О’Кийф, — обяснението за отклонението на „Виксън-03“ от курса си остава дълбока тайна. Съгласен ли сте, генерале — попита той Бъргдорф.

— Напълно.

О’Кийф погледна към Стайгър.

— Имате ли да добавите още нещо, полковник?

Началниците на Стайгър седяха и чакаха отговора му. Той беше наясно, че не си струваше да говори повече. Беше стигнал до задънена улица. Това, което искаха да му внушат, висеше над главата му като меч, а то беше: или Ейб Стайгър да забрави завинаги за „Виксън-03“, или кариерата му във Военновъздушните сили ще бъде преждевременно прекратена.

 

 

На ниско окосената тревна площ зад Белия дом президентът сковано удряше една след друга топките към една от дупките на игрището за голф. Не вкара нито една, което за сетен път доказа, че голфът не е неговата игра. Той беше наясно със състезателното предизвикателство на тениса и хандбала, дори с плуването в басейн, но не можеше да си обясни защо е нужно човек да се състезава със собственото си умение.

— Е, видях всичко, така че вече мога да умра спокоен.

Президентът се изправи и погледна засмяното лице на Тимоти Марч, неговия министър на отбраната.

— Всичко идва да покаже с колко много време разполагам сега, докато изчаквам приемника ми да встъпи в длъжност.

Ниският и трътлест Марч, който ненавиждаше физическото натоварване, закрачи по тревата.

— Трябва да си доволен от изборите. Партията ти и твоят човек спечелиха.

— На практика никой не печели в избори — измърмори президентът. — Какво има, Тим?

— Помислих си, че може би ще искаш да знаеш, че сложих капака върху онзи стар самолет, открит в Скалистите планини.

— Вероятно си постъпил разумно.

— Странна работа — продължи Марч, — освен подправените летателни планове в архивите на ВВС няма никакъв документ за действителната мисия на екипажа.

— И така да е — каза президентът, след като най-сетне вкара една топка в дупката, — нека нещата си останат такива, каквито са. Ако по време на мандата си Айзенхауер е заровил отговорите, аз съм далеч от мисълта да отварям кутия с червеи по време на своя.

— Предлагам поне да извадим останките на екипажа за военно погребение, дължим им го.

— Добре, но без никаква публичност.

— Ще подчертая това пред офицера, натоварен с тази задача.

Президентът подхвърли пръчката на мъжа от тайните служби, който се разхождаше наблизо, и направи знак на Марч да го придружи до кабинета му.

— Кое е най-разумното ти предположение по случая, Тим? Какво мислиш, че се е опитал да прикрие Айк в далечната 1954 година?

— От няколко нощи насам този въпрос ме кара да гледам в тавана — отвърна Марч. — Нямам ни най-малка представа.

 

 

Стайгър си проправи път през опашката, чакаща да се освободят маси за обяд в „Котънуд Ин“, и влезе направо в бара. Пит му помаха от сепарето в дъното и без да сваля ръка, направи знак и на сервитьорката. Стайгър тъкмо се настани срещу Пит и сервитьорката, облечена в съблазнително подкъсена пола, наведе бюста си над масата.

— Мартини с лед — поръча Стайгър, загледан в пазвата й, — нека бъде двойно — добави той.

Пит повдигна почти празната си чаша.

— Още едно от същото.

— Господи — изстена Стайгър, — как можеш да пиеш това?

— Чух, че било полезно за смъкване на теглото — отвърна Пит. — Ензимите от грейпфрутовия сок унищожават калориите във водката.

— Глупости на търкалета. Всъщност ти защо се притесняваш? Никъде нямаш нито един грам излишен.

— Е, видя ли? Значи наистина действа.

Хуморът му се оказа заразителен. За първи път от известно време Стайгър се развесели. Но веднага щом напитките дойдоха лицето му отново помръкна и той се смълча, въртейки чашата си в ръце, без да отпива от съдържанието й.

— Не ми казвай — заговори Пит, отгатвайки мислите на полковника, — но май че твоите приятели в Пентагона са те отрязали, нали?

Стайгър кимна бавно.

— Те направиха дисекция на всяко мое изречение от доклада ми и хвърлиха парчетата в отпадъчните води на Вашингтон.

— Сериозно ли говориш?

— Не повярваха на нито една моя дума.

— Ами касетите и петте скелета?

— Твърдят, че касетите са празни. А колкото до твоята теория за бащата на Лорън Смит, за нея изобщо не повдигнах въпрос. Не видях смисъл да разпалвам още повече огъня на вече пламналия им скептицизъм.

— Значи си вън от разследването.

— Да, ако искам да се пенсионирам като генерал.

— Намекнаха ли ти го?

— Не беше нужно, прочетох го в очите им.

— Какво ще стане сега?

Стайгър погледна Пит право в очите.

— Надявам се да продължиш сам.

Двамата впиха погледи един в друг.

— Искаш от мен да извадя самолета от езерото Тейбъл?

— Защо не? Боже мой, та ти си извадил „Титаник“ от дълбочина близо четири хиляди метра насред Атлантическия океан. За теб ще бъде фасулска работа да извадиш един стратокрайцер от езеро.

— Поласкан съм, но забравяш, че аз не съм си шеф. За изваждането на „Виксън-03“ ще са необходими екип от двайсет души, няколко товарни автомобила със съоръжения, време от минимум две седмици и бюджет от близо четиристотин хиляди долара. Не мога да осъществя всичко това сам, а адмирал Сандекър никога няма да даде благословията си от името на НЮМА за проект от такъв мащаб, без да има твърдото уверение от правителството за допълнителни средства.

— Тогава не можем ли да извадим поне една от касетите и останките на Смит, за да ги представим като неопровержими доказателства?

— И да си навлечем куп неприятности?

— Струва си да опитаме — настоя Стайгър с вълнение в гласа. — Можеш да отлетиш за Колорадо още утре. Междувременно аз ще сключа договор за изваждането на останките на екипажа. Това ще те отърве от неприятности с Пентагона и НЮМА.

Пит поклати глава.

— Съжалявам, но ще трябва да отложим датата. Сандекър ми е възложил да ръководя изваждането на един брониран кораб, потънал край бреговете на Джорджия по време на Гражданската война. — Той си погледна часовника. — След шест часа трябва да хвана самолета за Савана.

Стайгър въздъхна и отпусна рамене.

— Добре, може и по-късно да го направиш.

— Сгъни договора и го сложи в камерата за лед. При първа възможност ще отскоча тайничко до Колорадо. Само това мога да обещая.

— Каза ли на госпожица Смит за баща й?

— Честно казано, не събрах кураж.

— Човърка те мисъл, че може и да грешиш ли?

— Това е едно на ръка.

Лицето на Стайгър отново помръкна.

— Божичко, каква каша! — Той допи питието си на един дъх и се загледа с тъжен поглед в празната чаша.

Сервитьорката дойде с картата за менюто и те си поръчаха обяд. Стайгър разсеяно я изгледа, докато тя вървеше към кухнята.

— Вместо да седя тук и да си блъскам мозъка над стара загадка, от която никой не се интересува, най-добре да се прибера при жена си и децата в Калифорния.

— Колко имаш?

— Деца ли? Осем. Поне за толкова знам. Пет момчета и три момичета.

— Сигурно си католик.

Стайгър се усмихна.

— С име като Ейбрахам Ливай Стайгър, шегуваш ли се?

— Пропусна да ми кажеш какво обяснение дадоха важните клечки за летателния план на „Виксън-03“?

— Генерал О’Кийф намери оригинала. Данните в него не съвпадат с нашите анализи на извадения от останките на самолета.

Пит се замисли за момент, после попита:

— Имаш ли копие, което да ми дадеш за известно време?

— На летателния план ли?

— Само шестата страница.

— В колата ми е. Защо?

— Ще направя един опит — отвърна Пит. — Имам приятел във ФБР, който си пада по сложните кръстословици.

 

 

— Наложително ли е да тръгнеш още тази вечер? — попита Лорън.

— Утре сутринта трябва да присъствам на съвещанието по повод на една спасителна операция — отвърна Пит от банята, където си прибираше принадлежностите за бръснене.

— По дяволите! — нацупи се Лорън. — Все едно имам любовна връзка с търговски пътник.

Пит влезе в спалнята.

— Хайде, хайде, и без това за теб не съм нищо повече от временна играчка.

— Не е така. — Тя обви ръце около него. — След Фил Сойър ти си ми най-любимият човек.

Пит я изгледа.

— Откога се виждаш със секретаря на президентския пресцентър?

— Когато расовият жребец отсъства, Лорън му намира заместник.

— Мили боже! Фил Сойър! Та той носи бели ризи и говори като енциклопедия.

— Поиска да се омъжа за него.

— Иде ми да повърна.

Тя го притисна по-силно към себе си.

— Моля те, без сарказъм тази вечер.

— Съжалявам, че не мога да ти бъда нещо повече от обожаван любим, но съм адски себичен, за да се обвързвам. Не съм способен да дам и една стотна от това, от което има нужда жена като теб.

— Ще съм доволна и на най-минималната част от процента, който мога да получа.

Той се наведе и я целуна по врата.