Клайв Къслър
Виксън 03 (31)

30.

За разлика от прочутия кораб от аналогичен клас „Монитор“ „Чинаго“ беше известен само на шепа морски историци. Подготвен да влезе в действие през юни 1862 година в Ню Йорк, той веднага получил заповед да се присъедини към военния флот на Федералния съюз, блокирал входа за Савана. Злополучният „Чинаго“ така и нямал шанса да използва оръдията си — на един час път от местоназначението си той бил посрещнат от бурно море и потънал, повличайки със себе си целия екипаж от четирийсет и двама мъже на дъното на дълбочина двайсет и седем метра.

Пит седеше в заседателната зала на спасителния кораб на НЮМА „Висалия“ и проучваше купчина подводни снимки на гроба на „Чинаго“, направени от леководолази. Джак Фолсъм, ръководител на спасителната операция, дъвчеше огромно парче дъвка и чакаше неизбежните въпроси.

Пит не го разочарова.

— Корпусът все още ли е запазен?

Фолсъм измести дъвката настрани от езика си и отвърна:

— Нямаше видими напречни пукнатини. Разбира се, не успяхме да го огледаме целия, тъй като килът е забит дълбоко в дънната утайка, а вътрешността му е пълна с близо метър пясък. Но предполагам, че вероятността да е пропукан надлъжно е малка. Повече от сигурен съм, че ще можем да го извадим в цялостен вид.

— Какъв метод предлагаш?

— С регулируеми резервоари за въздух „Дилинджър“ — отвърна Фолсъм. — Ще ги потопим по двойки от двете страни на корпуса. После ще ги закрепим за него и ще ги напълним с въздух. Това е същият основен принцип, по който извадихме старата подводница „Еф-фор“, потопена край Хаваите през 1915 година.

— Ще трябва да използвате смукателни помпи, за да изхвърлите пясъка. Колкото по-лек стане, толкова по-малка е вероятността корпусът да се разцепи. Дебелите железни листове може да са го запазили, но тежката дъбова облицовка под нея отдавна е изгнила, за да има някогашната си издръжливост.

— Можем също така да свалим и оръдията — каза Фолсъм. — Те са леснодостъпни.

Пит прегледа копието на оригиналния проект на „Чинаго“. Познатата форма на „Монитор“ имаше само една кръгла оръдейна кула, докато „Чинаго“ притежаваше две, по една в двата края на корпуса. От двете кули се подаваха оръдия „Далгрен“, всяко с тегло от няколко тона.

— Тези резервоари за въздух — попита замислен Пит — могат ли да издигнат и потънал самолет?

Фолсъм спря да дъвче и погледна Пит.

— Колко е тежък?

— Седем и половина — осем тона заедно с товара.

— На каква дълбочина?

— Четирийсет и два метра.

Пит едва ли не чу как клетките на мозъка на Фолсъм зажужаха. Накрая ръководителят на спасителната операция продължи да дъвче и рече:

— Аз бих препоръчал дерик-кранове.

— Дерик-кранове?

— Два такива върху стабилна платформа лесно биха повдигнали такава тежест — поясни Фолсъм. — Освен това самолетът е крехко парче желязо. Ако се използват резервоарите „Дилинджър“ и те малко излязат от синхрон по време на издигането, могат да разцепят самолета. — Той млъкна и загледа въпросително Пит. — Защо са тези хипотетични въпроси?

Пит се усмихна.

— Човек никога не знае кога може да му се наложи да извади самолет от дъното.

Фолсъм сви рамене.

— Е, дотук с фантазиите. Да се върнем към „Чинаго“…

Пит внимателно следеше обясненията на диаграмите, които Фолсъм чертаеше на черната дъска. Програмата за гмуркането, резервоарите за въздух, надводните кораби и потъналият броненосец добиваха ясна форма редом с поясненията на Фолсъм за начина на провеждане на операцията. Външно Пит изглеждаше силно заинтересуван, но нищо от това, което виждаше, не достигаше до клетките на паметта му; умът му беше на километри оттук, някъде в дълбините на едно колорадско езеро.

Точно когато Фолсъм описваше процедурата по взимането на буксир кораба, който щеше да бъде изваден на повърхността след цели 125 години, един от екипажа на „Висалия“ надникна през люка и каза на Пит:

— Търсят ви по телефона от сушата, сър.

Пит кимна, обърна се и вдигна слушалката на телефона на полицата зад него.

— Пит слуша.

— По-лесно е да бъде открит снежният човек в Хималаите, отколкото теб — каза глас през атмосферните смущения.

— Кой се обажда?

— Браво бе! — възкликна саркастично гласът. — Аз се бъхтя над бюрото си до три сутринта, за да изпълня молбата ти, а ти дори не можеш да ме познаеш.

— О, Пол, извинявай — разсмя се Пит, — но гласът ти звучи поне две октави по-високо по радиотелефона.

Пол Бъкнър, стар приятел на Пит и агент във федералното бюро за разследване, продължи с по-нисък глас:

— Така добре ли е?

— Много по-добре. Имаш ли отговори за мен?

— На всичките ти въпроси, дори нещо повече.

— Слушам те.

— Ами първо, рангът на мъжа, който според теб е издал заповедите за полета на „Виксън-03“, не е точен.

— Но единствено „генерал“ съвпадаше напълно.

— Не само тази дума е от седем букви. Единствената четлива буква е петата — „р“. Съвсем естествено е да се предположи, че щом „Виксън-03“ е бил самолет на Военновъздушните сили, пилотиран от техен екипаж, заповедите за полета са били издадени от офицер от ВВС.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Добре, умнико, признавам, че и аз се подведох, особено в частта, където търсенето в архивите на личния състав на ВВС не откри никакво име, което да съвпада с буквите на името на нашия тайнствен офицер. След това изведнъж ми хрумна, че „адмирал“ също е седембуквена дума и петата й буква също е „р“.

Пит изведнъж изпита чувството, че някой го срита силно в слабините. „Адмирал“ — отекна думата в съзнанието му. Никой не би помислил, че самолет на Военновъздушните сили може да е пренасял военноморски товар. После една трезва мисъл го свали на земята.

— А името му? — попита той някак със страх да чуе отговора. — Успя ли да откриеш името му?

— Не представляваше никаква трудност за ум като моя. Малкото име излезе веднага. Шест букви, от които три известни. Първите две липсващи, след това „лт“, пак една липсваща и накрая „р“. Получи се „Уолтър“. След това дойде ред на ключовата дума — фамилното име. Три букви, започващи с „б“ и завършващи със „с“. И тъй като вече имах ранга на човека и първото му име, поразрових се в компютрите на Бюрото и военния флот и бързо получих отговора: адмирал Уолтър Хорейшо Бас.

Пит каза:

— Ако Бас е бил адмирал през 1954 година, сега той трябва да е над осемдесет или покойник, което е по-вероятното.

— Песимизмът няма да те отведе доникъде — вметна Бъкнър. — Бас е бил преуспяващ младеж. Четох досието му. Направо изумително. Получил първата си звезда още на трийсет и осем години. Изглежда, че известно време е бил подготвян за началник-щаб на ВМС, но после, вероятно за неразбирателство с някой висшестоящ, изведнъж бива назначен за командващ второстепенна флотска база край Индийския океан, което за амбициозен военноморски офицер е равносилно да бъде изпратен в изгнание в пустинята Гоби. По-късно, през октомври 1959-та се пенсионира. Идния декември ще навърши седемдесет и седем години.

— Искаш да кажеш, че Бас е все още жив?

— Да, и до днес фигурира в списъка на пенсионерите от ВМС.

— Някакъв негов адрес?

— Бас е собственик на извънградска странноприемница на юг от Лексингтън, Вирджиния, на име „Анкоридж хаус“. Тя е от ония, дето не разрешават влизането на домашни любимци и деца. Има петнайсет стаи със старомодни водопроводни кранове и легла с балдахин.

— Пол, много съм ти задължен.

— Сега ще ме посветиш ли в тайната си?

— Още е много рано.

— Сигурен ли си, че не става дума за някаква измама, за която Бюрото трябва да знае?

— Случаят не е под вашата юрисдикция.

— Разбирам.

— Благодаря ти още веднъж.

— За нищо, приятел.

Пит затвори телефона, пое си бавно дъх и се усмихна. Още едно було върху загадката бе вдигнато. Той реши да не се обажда на Ейб Стайгър още сега.

— Ще можеш ли да ме покриеш за двата почивни дни? — попита Пит и погледна към Фолсъм.

Фолсъм също се усмихна.

— Е, малко ще ми е трудничко да убедя всички, че не е наложително шефът да присъства по време на операцията, но мисля, че все някак ще изкараме четирийсет и осем часа без твоето приповдигнато настроение. Какво се мъти в главата ти?

— Трийсет и четири годишна загадка — отвърна Пит. — Ще изровя отговорите, докато си почивам тихо и кротко в една старомодна странноприемница.

Фолсъм се вторачи в него, но като не видя нищо в зелените му очи, се обърна отново към черната дъска.