Клайв Къслър
Виксън 03 (13)

12.

Капитан Патрик Маккензи Фокс, пенсиониран служител от Кралските военноморски сили на Англия, се разхождаше напред-назад по верандата със същата напрегнатост, с каквато навремето крачеше по палубата, когато корабът му приближаваше пристанището за домуване. Той беше мъж гигант, висок близо два метра на бос крак и тежеше над сто килограма. Имаше навъсени очи, тъмни като водите на Северно море при ноемврийска буря. Пясъчнорусата му коса, както и започналата да се прошарва брада в стил крал Джордж Пети бяха сресани грижливо. Фокс можеше да мине за абърдийнски морски капитан, какъвто всъщност беше преди да стане фермер в Натал.

— Два дни?! — възкликна той гръмогласно с шотландския си акцент. — Не мога да си позволя да отсъствам два дни от фермата. Нечовешко е, да, точно това е определението: нечовешко.

Като по чудо чаят в чашата, която размахваше в ръка, не се разплиска навън.

— Щом министърът на отбраната лично те моли да се срещнете, не ти остава друго, освен да уважиш молбата му.

— Но, по дяволите, жено, той не знае какво значи това. — Фокс поклати глава. — Ние сме насред разчистването на нови площи. Освен това премираният бик, който купих в Дурбан миналия месец, трябва да пристигне утре, тракторите имат нужда от ремонт. Не, не мога да тръгна.

— По-добре иди да загрееш колата. — Мирна Фокс остави плетивото си и го погледна. — Вече съм опаковала нещата ти и ти приготвих обяд, за да бъдеш в добро настроение, когато посрещнеш влака на министъра в Пемброук.

Фокс се изправи с целия си ръст до съпругата си и смръщи вежди. Смяташе, че след двайсет и пет години тя все още трябваше да се огъва пред него. От инат опита нова тактика.

— Ще бъде непростимо от моя страна да оставя теб и децата сами, като знам как тия проклети диви терористи се промъкват между храсталаците и колят благочестивите християни наляво и надясно.

— Не бъркаш ли бунта със свещената война?

— Нищо не бъркам! — възрази Фокс. — Та нали оня ден един фермер и жена му бяха нападнати от засада в Уморо.

— Но Уморо е на сто и трийсет километра оттук — отвърна съпругата му.

— Като нищо може да се случи и тук.

— Не, ти ще отидеш в Пемброук и ще се срещнеш с министъра на отбраната. — Изречените от нея думи режеха като нож. — Аз си имам достатъчно друга работа, за да седя на верандата цяла сутрин и да дърдоря празни приказки с теб, Патрик Фокс! А сега поемай по пътя си и гледай да стоиш далече от кръчмите в Пемброук.

Мирна Фокс не беше жена за пренебрегване. Макар и слаба и дребна, тя притежаваше жилавостта на двама яки мъже. Фокс рядко я виждаше облечена с други дрехи, освен с някоя от неговите огромни за нея ризи и сини джинси, напъхани в боти. Тя можеше да върши всичко, което можеше и той: да изражда теле, да строява армията им от местни работници, да поправя сто и една части от механичните съоръжения, да лекува болните и ранени жени и деца на работниците им, да готви като френски готвач. Колкото и да беше странно обаче, тя никога не се научи да шофира или да язди кон и изобщо не се стесняваше от този факт. Поддържаше жилестото си тяло във форма, като всеки ден извървяваше километри пеша.

— Не се притеснявай за нас — продължи тя. — Нали имаме петима въоръжени пазачи. А и Джени и Патрик младши са добри стрелци, могат да улучат главата на мамба от петдесет метра. Не забравяй също, че по оградата ни тече ток. Само да се опитат партизаните да я прескочат, и ще трябва да се сражават със „стария Луцифер“ — и тя посочи към дванайсеткалибровата пушка „Холанд & Холанд“, подпряна до рамката на вратата.

Преди Фокс да направи последен опит да измърмори някакъв отговор, синът и дъщеря му пристигнаха с английски „Бушмастър“ и паркираха пред стълбите за верандата.

— Заредена е догоре, капитане, и е готова за път — извика Патрик младши. Преди два месеца беше навършил двайсет години. В лицето и източеното тяло приличаше на майка си, но на височина стърчеше малко над баща си. Сестра му, с една година по-малка от него, имаше едри кости, голям бюст и лице, посипано с лунички.

— Тате, свърши ми кремът за лице — усмихна се весело Джени. — Ще ми купиш ли един от Пемброук?

— Крем за лице! — изсумтя Фокс. — Значи това било заговор! Ами да, целият ми живот е един огромен заговор, устроен от собствената ми плът и кръв. Мислите си, че можете да я карате и без мен ли? Добре, така да бъде! Но в моя корабен дневник вие всички ще бъдете вписани като една банда размирници.

След като получи целувка от засмяната Мирна и бе сръган да върви от сина и дъщеря си, Фокс с неохота се качи в колата. Докато чакаше пазача да отвори портала, той се обърна и погледна назад към къщата. Съпругата и децата му още стояха на стълбите за верандата. Тримата му помахаха и той им помаха в отговор. След това ръката му отмести напред лоста за предавките и колата потегли по коларски път, вдигайки малък облак прах след себе си.

Сомала наблюдаваше тръгването на капитана, като внимателно проследи и движенията на пазача — видя го как изключи и включи тока в оградата, преди да отвори и затвори портала. Движенията му бяха напълно механични. Това е добре, каза си Сомала. Мъжът явно е отегчен. Толкоз по-добре, когато дойде време за удара.

Той отмести бинокъла към гъстата трева, загрозена от плътно насадени храсти, които образуваха виещите се граници на фермата. За малко да пропусне да го види. Щеше да пропусне, ако погледът му не бе мярнал един мигновен проблясък от отражението на слънцето. Инстинктивната му реакция беше да примигне и да разтрие очите си. После погледна отново.

Друг чернокож лежеше на една платформа над земята, отчасти закрит от наподобяващите на папрат листа на акация. Ако не бяха малко по-младите черти на лицето и съвсем леко по-светлата кожа, мъжът можеше да мине за самия Сомала. Нашественикът беше облечен със същото камуфлажно бойно облекло и носеше китайски автомат СК-88 с патрондаш — стандартен тип войник от Африканската революционна армия. Сомала изпита чувството, че се гледа в огледало.

Мислите му бяха объркани. Можеше да разчита на всички хора от неговата секция. Този мъж не му беше познат. Да не би виетнамският му консултативен комитет да е изпратил шпионин да наблюдава неговата разузнавателна способност? Със сигурност лоялността му към АРА не подлежеше на съмнение. Тогава Сомала почувства ледени тръпки да пропълзяват по врата му.

Другият войник не наблюдаваше Сомала. И той като него наблюдаваше с бинокъл дома на Фокс.