Клайв Къслър
Виксън 03 (65)

64.

Подтикнат от постъпката на Пит, Фокс се хвърли като побеснял носорог върху двамата мъже. Пит се прекатури на една страна, Ема понечи да вдигне оръжието си към него, но Фокс го изби от ръката му като детска играчка. Тогава Ема стрелна ръка към слабините на Фокс, сграбчи го за члена и топките му и ги стисна безжалостно.

Това беше погрешен ход. Капитанът изрева като лъв, стисна ръцете си в юмруци и ги стовари върху обърнатото нагоре лице на Ема. Чу се пропукване на хрущял и раздиране на кожа. Не беше за вярване, но Ема издържа на удара.

Въпреки че слабините му пареха като нажежено до бяло желязо, Фокс постъпи разумно, като не се опита да избие ръцете, които го стискаха като менгеме. Съвсем спокойно и целенасочено, като човек, който добре съзнава какво върши, той сграбчи главата на Ема и започна да я блъска в металната площадка с цялата сила на дебелите си като пънове ръце и не спря, докато не видя как тилът на Ема се превърна в каша. Когато изля най-накрая яростта си, той се обърна на една страна и ругаейки, започна да разтрива слабините си.

След минута-две се изправи сковано на крака, хвана двамата мъже за яките и ги повлече нагоре по стълбите. След още един ред стълби и няколко метра по коридора, той се озова пред вратата на товарен отсек в горната дясна част на корпуса на „Айова“. Отвори вратата, за да проникне дневна светлина в помещението и огледа раните на Пит. Куршумът бе улучил лявото му слепоочие, причинявайки грозна дупка и мозъчно сътресение. После прегледа и Ема. Малкото кожа, която се виждаше през маската от кръв върху лицето на убиеца, беше посиняла. Фокс пребърка джобовете му и намери само резервен пълнител за пистолета му. Върху дебелия му пуловер беше вързана надуваема спасителна жилетка.

— Ха, дори не можеш да плуваш! — изсмя се подигравателно Фокс. — Но и не мисля, че ще ти се наложи отсега нататък.

Той свали спасителната жилетка и я завърза около гърдите на Пит. После бръкна в джоба си, извади малък бележник и написа няколко реда с къс молив. След това извади от другия си джоб торбичката си за тютюн от змийска кожа, изпразни съдържанието й, пъхна вътре бележника и навря малкия пакет под ризата на Пит. Накрая наду спасителната жилетка.

Фокс се върна при Ема, грабна го за предницата на пуловера и го изнесе през отворената врата. Тежестта на тялото беше доста голяма за ъгъла, под който го тътреше Фокс, и пуловерът се изхлузи през главата му. Нещо в горната част на тялото му привлече погледа на Фокс. Той се взря и видя, че около гърдите му бе усукана стегнато найлонова лента. Той откопча мъничката катарама и лентата се изхлузи, разкривайки две малки хълмчета с розови пъпки.

За миг Фокс се вцепени от изумление.

— Света Богородице! — смънка той.

Ема наистина се оказа жена.

Дейл Джарвис посочи към екрана.

— Вижте там, под втория оръдеен купол, на отсамния борд на корпуса.

— Какво смяташ, че е това?

— Някой отвори вратата на предния товарен отсек — поясни Кемпър и се обърна към генерал Хигинс. — Не е лошо да предупредите хората си, че има вероятност екипажът да направи опит да напусне кораба.

— Те няма да могат да се отдалечат повече от три метра по брега — каза Хигинс.

Всички се загледаха в екрана и видяха как от люка излезе огромен мъж и изхвърли зад борда нещо като човешко тяло. Тялото плисна във водата и изчезна под нея. Мъжът се прибра и след миг отново се появи с друго тяло, което обаче този път спусна във водата със завързано за него въже — и то много внимателно, както се стори на всички в заседателната зала. След като изчака тялото да заплува по спокойното течение, отряза въжето, влезе обратно в люка и го затвори след себе си.

Кемпър направи знак на един от помощниците.

— Свържи се с бреговата охрана и им кажи да приберат мъжа, който се носи по течението.

— Какъв беше този театър? — Въпросът на президента се яви като ехо на мислите на насядалите около масата мъже.

— Дявол знае! — отвърна тихо Кемпър. — И надали някога ще разберем.

След известно време, което му се стори цяла вечност, Хирам Лусана попадна на врата, която го изведе на главната палуба. Стиснал здраво в ръка чувалчето с бомбичките, той прекрачи навън и студът моментално го прониза през тънкия му костюм. Внезапната му среща с дневната светлина го заслепи и той се спря да изчака очите му да привикнат.

Видя, че се намира под кърмовия мостик за управление на огъня точно пред оръдеен купол номер три. Около кораба свистяха куршуми от стрелкови оръжия, но умът му беше толкова обсебен от мисълта час по-скоро да хвърли бомбичките с отровното вещество, че не им обърна внимание. Реката го приканваше и той се затича към фалшбордите, ограждащи външния край на палубата. Оставаха му пет-шест метра дотам, когато един мъж с гумено подводно облекло изникна от сянката на купола и прицели оръжието си в него.

Лейтенант Алън Фъргъс вече не чувстваше изгарящата го болка от дупката в крака си, нито дълбоката покруса от гледката на посечените мъже от бойните му групи. Цялото му тяло трепереше от ненавист към отговорните за тази сеч. Нямаше значение, че мъжът срещу него беше облечен с костюм, а не с униформа и изглежда, не носеше оръжие. Фъргъс виждаше в него само човек, който бе убил негови приятели.

Лусана се закова на място и загледа Фъргъс. Дотогава не бе виждал по-злобно изражение по човешко лице. Двамата впиха погледи един в друг от разстояние не повече от три метра. Не си размениха думи. Времето като че ли спря и всички шумове заглъхнаха.

Хирам Лусана разбра, че борбата му да се издигне над мръсотията от детството му бе стигнала кулминацията си точно в този момент и на това място. Разбра също, че не може да бъде водач на хора, които никога нямаше да го приемат като човек от тяхната среда. Пред него ясно се очерта пътят, по който трябваше да поеме. Можеше да направи много повече за потиснатите африканци, като се превърне в мъченик за тяхната кауза.

И той прие поканата за смърт. Усмихна се безмълвно на Фъргъс в знак на опрощение и се втурна към фалшборда.

Фъргъс натисна спусъка на автоматичното си оръжие. Изстреляните три куршума отстрани в тялото на Лусана го разтресоха и изкараха въздуха от дробовете му. Като по чудо обаче той се задържа на крака и продължи напред с несигурни крачки.

Фъргъс отново дръпна спусъка.

Лусана се свлече на колене, но не спря и запълзя към края на палубата. Фъргъс го наблюдаваше с безпристрастно възхищение и се запита някак разсеяно какво ли кара този толкова неподходящо облечен чернокож мъж да не обръща внимание на забитите в тялото му най-малко дузина куршуми.

С решителност, позната само на човек, който никога не изоставя задачата си недовършена, Лусана продължи да пълзи по палубата, притиснал брезентовото чувалче до корема си, оставяйки все по-разширяваща се кървава диря след себе си.

Фалшбордът беше само на половин метър от него. Той се придвижи по-близо, независимо от мрака, който започна да замъглява зрението му, и от кръвта, стичаща се от крайчеца на устните му. Събирайки вътрешна сила, породена от крайно отчаяние, той повдигна ръка и метна чувалчето зад борда.

То се задържа върху фалшборда за миг, за един безкраен миг, както се стори на Лусана, разлюля се и накрая цопна в реката. Лусана захлупи лице върху палубата и прекрачи прага на вечността.

Вътрешността на огромното оръдейно помещение вонеше на пот, кръв, остър мирис на барут и горещо машинно масло. Повечето от оръдейната прислуга бяха все още в шок, в очите им се четеше страх и смут; останалите лежаха сред машинарията в неестествени пози, а от ушите и устата им шуртеше кръв. Костница, същинска костница, помисли си Фокс. Господи, и аз съм същият като касапите, които посякоха семейството ми.

Той погледна надолу в средната тръба на елеватора, отвеждаща към склада за боеприпаси, и видя как Чарлс Шейба удря с чук люлката за подаване на снаряда, която се бе заклещила на три метра под палубата на оръдейния купол. Блокиращите врати, предназначени да предпазват погреба от случайно изхвръкнала искра, бяха широко отворени и Фокс изпита чувството, че гледа в бездънна яма на ада. После черната бездна като че ли се задими и той изведнъж разбра на какво се дължи припадъкът на оцелелите от ракетите „Сатан“ — въздухът бе спарен и лишен от кислород.

— Отворете външния капак! — прогърмя гласът му. — Трябва ви свеж въздух.

— Не е възможно, капитане — отвърна глас от другата страна на купола. — Изметна се и не може да се отвори.

— А отдушниците? Те защо не работят?

— Стана късо съединение — обади се друг глас през кашлица. — Въздух може да влиза единствено през тръбите на арсенала.

През задушаващата мъгла и мрака Фокс едва различаваше фигурата на мъжа, който говореше.

— Намерете ми нещо, с което да изкъртя капака на люка. Трябва да направим течение.

Той заобиколи труповете и огромното оръдие и се доближи до капака, отварящ се към главната палуба. Като видя стената му от твърда стомана, с дебелина сто и седемдесет милиметра, на Фокс му стана ясно с какво се захваща. Единствените точки в негова полза бяха счупените блокиращи зъбци и близо трисантиметровият процеп дневна светлина в горната му част, където капакът бе изкривен навътре.

Почувства потупване по рамото и се обърна. Беше Шейба.

— Чух ви, капитане, и реших, че това може да ви послужи. — Той му подаде метален прът, дълъг метър и двайсет и дебел пет сантиметра.

Фокс не загуби време в повече приказки и веднага заби пръта в процепа. Лицето му се зачерви от усилието, огромните му ръце се разтрепериха, но капакът на люка не помръдна.

Упорството на капака не ядоса Фокс, тъй като не беше от хората, които се предаваха след първия неуспех. Той затвори очи и си пое дълбоко въздух; всяка клетка в тялото му се съсредоточи върху събирането на цялата сила, затворена в огромното му туловище. Шейба го гледаше с възхищение. За първи път виждаше такава невероятна концентрация. Фокс пъхна пръта, спря за секунда и след това започна да натиска свободния му край. От челото му закапа пот, вратните му жили се издуха, всеки мускул стана твърд като камък. И тогава капакът изскърца и помръдна.

Шейба не можеше да повярва, че съществува такава човешка сила. Но той не знаеше тайната, която подтикваше Фокс и му даваше сили, надхвърлящи нормалните. Още един сантиметър светлина се показа, последва… пет… и изведнъж изкривеният и откъснат от пантите си капак се повдигна и тупна на палубата със силен металически звук.

Почти веднага спареният въздух и димът излетяха навън и бяха заменени с прохладен, влажен въздух, нахлуващ отдолу. Фокс хвърли железния прът и остана неподвижен, докато ударите на сърцето му възвърнат нормалния си ритъм.

— Почистете затворите и закрепете здраво оръдията — нареди той.

— Вече няма хидравлично налягане на шомпола. Не можем да го върнем назад, за да извадим снарядите.

— Тогава ги извадете ръчно — сопна се Фокс.

Шейба не каза нищо. Нямаше време. Една цев на картечница се подаде през отворения капак и градушка от куршуми рикошира в бронираната камера, изсвистявайки покрай едното ухо на Фокс.

Шейба нямаше този късмет. Четири куршума са забиха във врата му почти едновременно. Коленете му се подкосиха и докато се свличаше на пода, гледаше с недоумение Фокс; от отворената му уста не излезе звук, само струя кръв, която закапа по гърдите му.

Фокс стоеше и наблюдаваше умиращия Шейба. Тогава в него се надигна гняв, той се завъртя на пети, пресегна се и грабна цевта на оръжието. Горещият метал обгори ръцете му, но той не почувства никаква болка. Издърпа силно цевта към себе си, но „тюленът“ отвън упорито не го пускаше, вместо това скочи през тесния отвор и се приземи вътре с показалец обвит около спусъка.

Човек, който знае със сигурност, че ще умре, не изпитва страх. Фокс обаче нямаше тази сигурност. Лицето му пребледня от страх, че ще бъде убит, преди снаряда с „БС“ в едно от трите оръдия да бъде обезвреден.

— Глупак такъв! — изкрещя той, когато „тюленът“ заби крак в стомаха му. — В оръдията… в оръдията има…

„Тюленът“ се изви и стрелна левия си юмрук в челюстта на Фокс. Мъчейки се да държи цевта далеч от тялото си, Фокс не можеше да направи нищо друго, освен да поеме удара. Той се запрепъва назад и падна до отворения капак, като в същото време се опита да избие с крак оръжието от ръката на нападателя си. Но не успя. „Тюленът“ отскочи настрани и наведе оръжието към корема на Фокс.

Даниел Обаси, младежът, който се намираше в офицерския пост на купола, наблюдаваше вцепенен от ужас как пръстът на „тюлена“ се стегна около спусъка. Той се опита да извика, за да отвлече вниманието на убиеца в черен водолазен костюм, но гърлото му бе пресъхнало като пясък в пустиня и от него излезе само шепот. От сляпо отчаяние, молейки се това да е единствената надежда да спаси живота на капитана, Обаси натисна червения бутон за „огън“.