Клайв Къслър
Виксън 03 (40)

39.

Дейл Джарвис се приготвяше да разчисти бюрото си и да се качи в колата си, която за трийсет минути щеше да го закара у дома при жена му на традиционната петъчна вечеря от свинско печено. В този момент на вратата се почука и в кабинета му влезе Джон Госард, който оглавяваше африканската секция в Управлението. Госард беше постъпил в Управлението за национална сигурност от армията след войната във Виетнам, където служеше като специалист по тиловото управление на партизанските бойни действия. Беше кротък човек с цинично чувство за хумор. По време на войната шрапнел бе улучил десния му крак и сега той накуцваше. Славеше се като голям пияч, но и като човек, който винаги изпълнява изискванията на секцията му за прецизни и подробни данни. Разузнавателните му източници бяха предмет на завист на цялото Управление.

Джарвис разпери ръце в знак на извинение.

— Джон, убий ме, но просто забравих. Наистина имах намерение да приема поканата ти за риболовна разходка.

— А този път ще можеш ли? — попита Госард. — Ще дойдат също Макдърмот и Сампсън от „Съветски анализи“.

— Никога няма да пропусна възможността да покажа на кремълските момчета как да ловят големи риби.

— Добре. Лодката е запазена. Потегляме в неделя точно в пет от кей девет на пристанището за яхти на нос Плъм. — Госард постави коженото си куфарче върху бюрото на Джарвис и го отвори. — Най-случайно възникнаха два мотива да се отбия в твоята светая светих на път за вкъщи. Ето вторият. — Той сложи пред Джарвис една папка. — Давам ти я да я прегледаш през почивните дни, при условие че ми обещаеш да не я прибереш при твоите стари шпионски книги.

Джарвис се усмихна.

— Няма такава вероятност. До какво си се добрал?

— До данните, които ми поиска относно невероятния южноафрикански план, наречен „Дива роза“.

Джарвис повдигна вежди.

— Бързо си действал. Едва днес следобед ти поръчах това.

— Африканската секция не си позволява да оставя нещо да мухлясва — отвърна надуто Госард.

— Има ли нещо, което да узная, преди да започна да го чета?

— Нищо със земетръсни последствия. Цялата работа, както ти подозираше, е въздушна кула.

— В такъв случай Хирам Лусана казва истината.

— Дотолкова, доколкото планът съществува — отвърна Госард. — Особено ще ти хареса сюжетът. Замисълът е страхотно интригуващ.

— Изостри любопитството ми. Кажи ми само как южноафриканците, представящи се за чернокожи от АРА, смятат да извършат нападението?

— Извинявай — усмихна се лукаво Госард, — но това ще разкрие същността на разказа.

Джарвис го погледна със сериозно лице.

— Имаш ли пълна вяра на източника си?

— Да, имам. Странна птица е той. Държи на кодовото си име Ема. Още не можем да установим самоличността му. Но винаги разполага с напълно достоверна информация. Продава я на всекиго и всеки иска да я купи.

— Предполагам, че доста си се изръсил за операция „Дива роза“ — отбеляза Джарвис.

— Не чак толкова. Тя пристигна в пакет заедно с още петдесет други документи. За всичко платихме само десет хиляди долара.

Когато и последната снимка падна от сушилнята в кошничката, Сам Джексън ги взе, изправи ги една зад друга и потупа ръбовете им, за да ги изравни. Той беше висок ръбест чернокож с коса на плитчици, младежко лице и дълги, тънки ръце. Подаде снимките на Дагът с думите:

— Това е всичко, „написано“ от нея.

— Колко са на брой? — попита Дагът.

— На около трийсет лицето се вижда съвсем ясно.

— Жалко, че не са цветни.

— Следващия път окачете и друго осветление до тия сини лампи — каза Джексън. — Синята светлина може и да действа възбуждащо, но не става за ярки цветни снимки.

Дагът внимателно изучаваше черно-белите снимки. После ги огледа още веднъж и още веднъж. Накрая отдели десет и ги сложи в куфарчето си. Останалите подаде на Джексън.

— Сложете ги в плик заедно с негативите.

— И тях ли ще вземете?

— Смятам, че ще е най-добре сам да отговарям за тях. Не сте ли съгласен?

По всичко личеше, че Джексън не е съгласен. Той погледна Дагът с тревожен поглед.

— Хей, човече, фотографите нямат навика да дават и негативите си. Не възнамерявате да ги възпроизвеждате за продажба, нали? Нямам нищо против частната порнографска работа за добър купувач, но не се каня да се прехранвам с подобно нещо. Не искам неприятности с ченгетата.

Дагът пристъпи до Джексън и доближи на сантиметри лице до неговото.

— Аз не съм „Хей, човече“! — рече той с леден глас. — Аз съм член на Конгреса на Съединените щати Фредерик Дагът. Ясно ли ти е, братле?

За миг Джексън го изгледа кръвнишки. После бавно сведе поглед и го заби в петната от химикали върху покрития с линолеум под. Дагът държеше всички карти, подкрепени с конгресната си власт. Фотографът нямаше друг избор, освен да се примири.

— Както кажете — рече той.

Дагът кимна, а след това, сякаш напълно забравил за възраженията на Джексън, се усмихна непринудено.

— Ще ти бъда благодарен, ако побързаш. Долу в колата ме чака нетърпелива дама, много нетърпелива, ако разбираш какво имам предвид.

Джексън пъхна негативите и останалите лъскави снимки в голям кафяв плик и го подаде на Дагът.

— А възнаграждението ми?

Дагът му подхвърли стодоларова банкнота.

— Но ние се разбрахме за петстотин — възрази Джексън.

— Погледни на работата си като на самопожертвователен акт в името на твоята страна — каза Дагът на път за вратата, после се спря и се обърна. — А, и още нещо: само за да си спестиш неудобствата от някои непредвидени проблеми за в бъдеще, постарай се да забравиш за този епизод. Той никога не се е случвал.

Джексън изрече единствения възможен отговор:

— Разбира се, господин конгресмен.

Дагът кимна и излезе от стаята, затваряйки тихо вратата след себе си.

— Мръсен кучи син! — процеди през зъби Джексън, докато изваждаше друг комплект от същите снимки от чекмеджето на шкафа. — Ще си получиш заслуженото!

Съпругата на Дейл Джарвис беше свикнала с навика му да чете в леглото. Тя го целуна за лека нощ, обърна се на другата страна, за да не й пречи светлината на лампата върху нощното шкафче, и зае обичайната си поза на ембрион. Не след дълго потъна в сън.

Джарвис се настани удобно, като сложи две възглавници зад гърба си, наклони абажура на лампата до удобен ъгъл и нагласи очилата ниско на носа си. Облегна папката, която му бе оставил Джон Госард, на подвитите си колене и започна да чете. Докато поглъщаше текста, си записваше бележки в малко тефтерче. В два часа сутринта обърна и последната страница на операция „Дива роза“.

Излегна се в леглото и се загледа в тавана, размишлявайки дали да хвърли папката обратно в скута на Госард и да забрави за нея, или да нареди за разследване на чуждестранния план. Реши да направи компромис.

Стана бавно от леглото, за да не събуди жена си, и без да нахлузва чехли, отиде в кабинета си. Вдигна слушалката на телефона и сръчно набра номер в тъмното. Обадиха му се още след първото позвъняване.

— Тук е Джарвис. Искам сведение за настоящото положение на всички чуждестранни и американски линейни кораби. Да, точно така — линейни кораби. Да бъде на бюрото ми още утре. Благодаря. Лека нощ!

Когато се върна в леглото си, целуна леко жена си по бузата и загаси лампата.