Клайв Къслър
Виксън 03 (15)

14.

— Закъснява — отбеляза на бурски език Питер де Ваал, министърът на отбраната на Южна Африка. Той спусна прозореца на купето и подаде глава навън, за да огледа пътя, граничещ с железопътния коловоз. Забележката му бе насочена към висок, слаб мъж със завладяващи сини очи, облечен в униформата на полковник от армията.

— Щом Патрик Фокс закъснява — каза полковникът, разклащайки чашата с питие в ръката си, — значи има уважителна причина.

Де Ваал прекара пръсти през гъстата си, къдрава прошарена коса. Той приличаше повече на професор по древни езици, отколкото на командващ втората по големина военна сила на континента, известен с желязната си воля. Не че беше наследил доходна служба. Де Ваал беше петият министър на отбраната вече седем години. Предшественикът му се бе задържал само пет месеца.

— Типично по английски — каза той нетърпеливо. — Англичаните живеят само за да се наливат с джин, да славят кралицата и умело да си придават вид на безразличие. На тях не може да се разчита.

— Ако му кажете в лицето, че е англичанин, хер министър, Фокс направо ще откаже да съдейства. — Полковник Йорис Зееглер пресуши чашата си и отново я напълни. — Фокс е шотландец. Най-почтително ви моля, сър, да не забравяте този факт.

Де Ваал не се показа обиден от непокорния тон на Зееглер. Той приемаше с уважение съвети от своя шеф на разузнаването. Не беше тайна в министерството, че успехът на Де Ваал в разгромяването на настъпленията на външни терористи и потушаването на местни бунтове се дължеше предимно на добре обучени оперативни служители на Зееглер.

— Англичанин или шотландец, все едно. Аз предпочитам да работя с африканци.

— Съгласен съм — каза Зееглер, — но Фокс е най-квалифицираният, който може да ни даде мнение за проекта. Едномесечното търсене по компютър на опитен военен персонал доказа това. — Той отвори една папка. — Има зад гърба си двайсет и пет години служба в Кралския военен флот. Петнайсет от тях е бил корабен инженер. Две години е бил капитан на „Одейшъс“ на Нейно Величество. Последните си години служил като главен инженер в корабостроителницата на английските военноморски сили в Гримзби. Преди единайсет години се пенсионирал и си купил ферма в северната част на Натал.

— И какво показва компютърът ви относно факта, че глези своите африкански работници?

— Трябва да призная, фактът, че предлага на чернокожите и цветнокожите дялове от печалбата на фермата е жест на либерализъм от негова страна. Но наистина не може да се отрече, че Фокс построи най-доброто имение в северен Натал, и то за невероятно кратко време. Хората му са безкрайно предани. Горко на онзи радикал, който се опита да внесе смут във фермата на Фокс!

Де Ваал тъкмо се канеше да изложи поредното си песимистично становище, когато на вратата се почука и в купето влезе млад офицер.

— Извинете, че ви прекъсвам, хер министър, но капитан Фокс пристигна.

— Поканете го да влезе — каза Де Ваал.

Фокс наведе глава, за да мине през ниската за него врата на купето. Де Ваал го изгледа мълчаливо. Не очакваше да види човек с такъв ръст, нито че лицето му ще е прясно издраскано на десетки места. Той протегна ръка.

— Капитан Фокс, за мен е истинско удоволствие да се запозная с вас — каза той на бурски. — Радвам се, че дойдохте.

Фокс стисна силно ръката на Де Ваал.

— Съжалявам, сър, но не говоря вашия език.

Де Ваал гладко премина на английски.

— Простете — усмихна се леко той. — Забравих, че вие, анг… ъ-ъ-ъ… шотландците, нямате отношение към изучаването на чужди езици.

— Ами да, може би сме просто тъпи.

— Извинете, че ви го казвам, капитане, но вие като че ли сте се бръснали с бодлив клон.

— Попаднах в засада. Едни малки дяволчета счупиха предното ми стъкло. Щях да се отбия в местната болница, но вече закъснявах за срещата.

Де Ваал хвана Фокс под мишница и го настани да седне на един стол.

— Мисля, че ще е добре да пийнете нещо. Йорис, ще бъдеш ли така добър да се погрижиш? Капитан Фокс, да ви представя полковник Йорис Зееглер, завеждащ управление към Южноафриканското министерство на отбраната.

Зееглер кимна и повдигна едно шише.

— Предполагам, че ще предпочетете уиски, капитане?

— О, да, полковник.

Де Ваал отиде до вратата и я отвори.

— Лейтенант Андерс, съобщете на доктор Стеед, че имаме пациент за него. Струва ми се, че ще го намерите да дреме в купето си. — Той затвори вратата и се обърна с лице към събеседниците си. — А сега, едно по едно. Бъдете така любезен, капитане, да ни разкажете подробно за засадата, докато чакаме доктора.

Докторът дойде и започна да преглежда Фокс. Освен две рани, които се нуждаеха от по три шева всяка, останалите минаха дори без превръзка.

— Имали сте късмет, че тези драскотини не приличат на следи от женски нокти, иначе щеше да ви е доста трудно да обясните на съпругата си появата им — пошегува се той, докато затваряше чантата си.

— Сигурен ли сте, че нападението не е било организирано? — попита Зееглер, след като лекарят си тръгна.

— Да, не ми се вярва — отвърна Фокс. — Това бяха просто едни дрипави дечурлига. Един господ знае кой дявол ги е подтикнал да убиват напосоки.

— Опасявам се, че натъкването ви на малолетни кръвопийци не е изолиран случай — отбеляза кротко Де Ваал.

Зееглер кимна в знак на съгласие.

— Вашето премеждие, капитане, съвпада със същия жесток начин на действие при още най-малко двайсет други нападения през последните два месеца.

— Ако искате мнението ми — вметна Фокс, — зад това стои проклетата АРА.

— Косвено вината може да се хвърли върху Африканската революционна армия — потвърди Зееглер и извади тънка като молив пура.

— Половината от чернокожите момчета на възраст от дванайсет до осемнайсет години, оттук до Кейптаун, са готови да си дадат тестисите, за да влязат в нейните редици — допълни Де Ваал. — Това е един вид форма на героично преклонение.

— Трябва да се отдаде на дявола заслуженото — каза Зееглер. — Освен че е добър психолог, Хирам Лусана е също така и добър пропагандатор и тактик.

— Вярно е — вдигна поглед към полковника Фокс. — Много съм чувал за този негодник. Как така именно той стана водач на АРА?

— Сам се пробута. Той е американски чернокож. Изглежда, че е направил големи пари от международен незаконен наркотрафик. Но богатството не му било достатъчно. Мечтаел за власт и величие. Затова продал бизнеса си на френски синдикат, дошъл в Африка и започнал да организира и оборудва своя собствена освободителна армия.

— Струва ми се доста смайващо начинание за сам човек — отбеляза Фокс, — макар и заможен.

— Не е толкова смайващо, когато получаваш помощ и всичко необходимо — поясни Зееглер. — Китайците го снабдяват с оръжие, виетнамците обучават хората му. За щастие нашите сили за сигурност са в състояние да ги разгромяват непрекъснато.

— Но правителството ни положително ще падне, ако станем обект на продължителна икономическа блокада — добави Де Ваал. — Хитрият план на Лусана е да води чиста война според инструкциите. Никакъв тероризъм, никакви убийства на невинни жени и деца. Засега войските му са нападали само военни обекти. По този начин, като се прави на великодушен спасител, той може да спечели пълната морална и финансова подкрепа на Съединените щати, Европа и Третия свят. Веднъж постигне ли целите си, той ще упражни придобитото си влияние, за да прекрати всички наши икономически взаимоотношения с външния свят. И тогава краят на Бялата Южна Африка ще бъде само въпрос на седмици.

— Няма ли начин да се обуздае Лусана? — поинтересува се Фокс.

Де Ваал вдигна рошавите си вежди.

— Има само една възможност, при условие че дадете благословията си.

Фокс се вгледа в министъра с израз на почуда в очите.

— Аз? Но аз съм само един моряк на суша и фермер. Не знам нищо за бунтовническата борба. Каква полза може да има от мен Министерството на отбраната?

Де Ваал не отговори, само му подаде една книга с кожена подвързия, с големината на главна счетоводна книга.

— Нарича се операция „Дива роза“.

 

 

Светлините на Пемброук пламваха една по една във вечерния здрач. Лек дъжд биеше в прозорците на вагона и се стичаше на безброй струйки по прашното стъкло. Очилата за четене на Фокс, прилепнали върху големия му нос, уголемяваха очите му, които се местеха надясно-наляво по страниците, без нито за миг да спират. Той толкова се бе задълбочил в четивото, че разсеяно дъвчеше края на лулата си, която отдавна бе загаснала.

Няколко минути след осем той затвори книгата за операция „Дива роза“ и остана известно време вглъбен в себе си. Накрая уморено поклати глава.

— Моля се на Бога никога да не се стига до това — рече той тихо.

— Споделям чувствата ви — каза Де Ваал. — Но бързо наближава времето, когато гърбовете ни ще бъдат опрени до стената и операция „Дива роза“ ще бъде може би последната ни надежда да се спасим от изтреблението.

— Все още не мога да проумея какво точно искате от мен, господа.

— Само вашето мнение, капитане — отвърна Зееглер. — Ние направихме задълбочено проучване на плана и знаем какво казват компютрите относно шансовете му за успех. Надяваме се дългогодишният ви опит да ни предостави доводи за и против. Отсъдени от човек като вас.

— Мога да ви кажа, че планът е направо невъобразим — каза Фокс. — И според мен няма да сбъркате, ако добавите и „налудничав“. Това, което предлагате, е тероризъм в най-жесток вид.

— Точно така — съгласи се Де Ваал. — Като използваме чернокожата войска за внезапна атака и бързо оттегляне, замаскирана като членове на Африканската революционна армия, ние можем да отклоним международното съчувствие от чернокожите към бялата кауза на Южна Африка.

— Ще ни е нужна подкрепата на страни като Съединените щати, за да оцелеем — вметна Зееглер.

— Ще стане същото, каквото стана и в Родезия — продължи Де Ваал. — Цялата частна собственост, ферми, магазини, банки ще бъдат заграбени и национализирани. Чернокожи и бели ще се колят по улиците, хиляди ще избягат от континента само с дрехите на гърба си. Ново чернокожо комунистически ориентирано правителство ще установи деспотичен диктаторски режим и ще експлоатира собствения си народ като истински роби. Бъдете сигурен, капитан Фокс, че ако нашето правителство се срути, то няма да бъде заменено с някое, което да има демократично мислене.

— Не знаем със сигурност дали това ще се случи тук — каза Фокс. — И дори да можем да погледнем в кристално кълбо и да предвидим най-лошото, това пак няма да е извинение за предприемане на операцията „Дива роза“.

— Аз не търся морална преценка — възрази строго Де Ваал. — Казвате, че планът е невъзможен. Ще приема твърдението ви.

 

 

След като Фокс си тръгна, Де Ваал си наля още едно питие.

— Капитанът беше откровен, не мога да не го призная.

— Освен това е и прав — добави Зееглер. — „Дива роза“ е тероризъм в най-жесток вид.

— Възможно е — измърмори Де Ваал. — Но какъв избор има човек, когато печели битки, а губи войната?

— Не съм голям стратег — отвърна Зееглер, — но съм сигурен, че операция „Дива роза“ не е разрешение, господин министър. Приканвам ви да се откажете от нея.

Де Ваал обмисли думите на Зееглер, преди да отговори:

— Добре, полковник. Съберете всички данни, отнасящи се до операцията, и ги затворете в трезора на министерството заедно с другите резервни планове.

— Да, сър. — Облекчението на Зееглер беше очевидно.

Де Ваал се загледа в течността в чашата си. После вдигна поглед със замислено изражение.

— Жалко, много жалко. Операцията може би щеше да свърши работа.

 

 

Фокс беше пиян.

Ако някоя чудовищна ръка се протегнеше и изтръгнеше от пода дългия махагонов плот на бара в хотел „Пемброук“, той щеше да се просне ничком с превързаното си лице надолу. С размазан поглед видя, че е единственият посетител в заведението. Поръча си ново питие, отбелязвайки с известна садистична радост, че времето за затваряне отдавна е отминало и високият барман се притесняваше да го помоли да си върви.

— Добре ли сте, сър? — пробва предпазливо барманът.

— Не, по дяволите! — изръмжа Фокс. — Чувствам се адски отвратително.

— Моля да ме извините, но щом не ви е добре, защо продължавате да пиете?

— Не от уискито ми се повдига, а от операция „Дива роза“.

— Моля?

Фокс огледа крадешком залата, после се наведе над плота.

— Как ще реагирате, ако ви кажа, че преди не повече от три часа се срещнах с министъра на отбраната на гарата, в частния му вагон?

Устните на бармана се извиха в самодоволна усмивка.

— Министърът трябва да е някой страхотен магьосник, господин Фокс.

— Магьосник ли?

— Ами да, щом може да бъде на две места по едно и също време.

— Говорете по-ясно, човече.

Барманът се пресегна под един рафт, извади вестник и го подхвърли върху плота пред Фокс. Кимна към материала на първата страница и зачете на глас заглавието.

— „Министърът на отбраната Питер де Ваал постъпва за операция в болницата «Порт Елизабет»“.

— Невъзможно!

— Това е днешният вечерен вестник — поясни барманът. — Трябва да признаете още, че министърът има не само свръхсила да се възстановява, но и скоростен влак, защото „Порт Елизабет“ се намира на хиляда километра на юг оттук.

Фокс грабна вестника, отърси мъглата от погледа си, сложи си очилата и зачете. Беше истина. С тромави движения той метна няколко банкноти към бармана и с несигурни крачки се запъти към вратата, прекоси фоайето и излезе на улицата.

Когато стигна на гарата, тя беше безлюдна. Лунната светлина проблясваше върху релсите. Влакът на Де Ваал го нямаше.