Клайв Къслър
Виксън 03 (54)

53.

Карл Сведборг, шкипер на траулера „Моли Бендер“, почука барометъра с кокалчетата на ръката си, вгледа се в него, после отиде до масата с морски карти и взе чашата с кафе. Докато отпиваше от нея, хвърли поглед към заледяващата се палуба. Той никак не обичаше противните влажни нощи. Влагата се просмукваше в седемдесетгодишните му кости и увеличаваше болките в ставите му. Трябваше да се пенсионира преди едно десетилетие, но съпругата бе починала, а децата му се бяха пръснали в различни краища на страната и на Сведборг му беше тежко да живее сам в празната къща. Докато можеше да намира койка като шкипер, щеше да плава, докато не го погребяха във водата.

— Поне видимостта е към осемстотин метра — каза той разсеяно.

— Виждал съм и по-тежки случаи, много по-тежки — обади се Брайън Донегол, висок ирландски емигрант с гъста коса, който стоеше зад щурвала. — По-добре да имаме лошо време на излизане, отколкото на влизане.

— Така е. — Гласът на Сведборг прозвуча сухо; той потрепери и закопча догоре вълнената си шуба. — Не пускай щурвала и направи широк завой наляво покрай буя при нос Рагид.

— Не се притеснявай, шкипер. Верният ми белфастки нос надушва фарватерните знаци като хрътка, казвам ти.

Шеговитите подмятания на Донегол рядко успяваха да разсмеят Сведборг. Сега устните му неволно трепнаха в нещо като усмивка, после той заговори със строг и привидно търпелив глас:

— Все пак предпочитам да разчиташ на очите си.

„Моли Бендер“ заобиколи нос Рагид и продължи надолу по реката. Бреговите светлини едва мъждукаха през сгъстяващата се суграшица.

— Нещо се задава по фарватера — съобщи Донегол.

Сведборг взе бинокъл и погледна над носовата част.

— Водещият кораб е снабден с три бели светлини. Значи това е влекач с шлеп зад него. В това мрачно време не мога да различа очертанията му. Но ми се струва, че влачи не само един шлеп. Виждам две бели светлини на триста метра зад влекача.

— Той се движи точно срещу нас, шкипер. Мачтовите му светлини са на една линия с носа ни.

— Какво търси негодникът от тази страна на реката? — запита се на глас Сведборг. — Не знае ли глупакът му с глупак, че когато два плавателни съда се приближават един към друг, трябва да се движат в дясната част на фарватера?

— Ние можем да маневрираме по-лесно от тях — каза Донегол. — Най-добре да го предупредим и да се разминем десен борд с десен борд.

— Добре, Донегол. Мини наляво и му подай сигнал за намеренията ни.

Сигнал в отговор не се получи. Светлините на странния влекач се приближаваха далеч по-бързо, отколкото очакваше Сведборг. Далеч по-бързо от всеки влекач, взел на буксир няколко шлепа, който беше виждал дотогава. Обзе го ужас, когато видя, че другият плавателен съд отби право срещу променения курс на „Моли Бендер“.

— Подай на глупака четири сигнала със свирката! — извика Сведборг.

Този сигнал за бедствие, валиден за вътрешния воден път, прозвучаваше, когато курсът на насрещния плавателен съд или намеренията му не са били разбрани. Двама от екипажа на Сведборг се разбудиха от пронизителните звуци на сирената и все още сънени, влязоха в кормилната рубка, но бързо се разсъниха, когато видяха близостта на светлините на странния плавателен съд. Беше повече от ясно, че той не се държеше като влекач, взел на буксир шлепове.

В останалите няколко секунди Сведборг грабна рупора и изкрещя в нощта.

— Ахой! Отдръпнете се рязко наляво!

Все едно че викаше на призрак. Ничий глас не се чу, никакъв сигнал на сирена не се разнесе в отговор в ледения мрак. Светлините се приближаваха застрашително към безпомощния „Моли Бендер“.

Проумявайки, че сблъсъкът е неизбежен, Сведборг се хвана за долната рамка на прозореца. С последни усилия Донегол трескаво даваше двигателите на заден ход и изви кормилото отново надясно.

Последното нещо, което видяха двамата, беше огромен сив нос в суграшицата, издигащ се високо над кормилната рубка, с масивен стоманен клин, носещ номера 61.

После малкият траулер стана на трески и бе погълнат от ледените води на реката.

Пит спря колата пред портала на Белия дом. Джарвис беше направил вече няколко крачки, когато се обърна и погледна назад към Пит.

— Благодаря ви за съдействието — каза той искрено.

— А сега какво? — попита Пит.

— Имам неприятното задължение да изритам от леглата президента и членовете на комитета на началник-щабовете — каза Джарвис с уморена усмивка.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не. Направихте повече, отколкото трябваше. Да оставим на Министерството на отбраната да поеме топката оттук нататък.

— Колкото до бойните глави с „БС“ — каза Пит, — мога ли да имам уверението ви, че ще бъдат разрушени, когато корабът бъде превзет и арестуван?

— Мога само да опитам. Повече от това не мога да обещая.

— Не е напълно достатъчно — отбеляза Пит.

Джарвис беше прекалено уморен, за да спори. Той сви рамене, сякаш повече не даваше пукната пара по въпроса.

— Съжалявам, но нещата стоят така.

После затръшна вратата, показа пропуска си на пазача до портала и се изгуби от поглед.

Пит обърна колата и пое към Върмонт авеню. След няколко километра мерна денонощно кафене и отби в паркинга. Поръча си кафе от прозяваща се сервитьорка и отиде при телефона. Проведе два разговора, после изпи на една глътка кафето, плати и си тръгна.