Клайв Къслър
Виксън 03 (17)

16.

Патрик Фокс не помнеше нищо от шофирането си по обратния път от Пемброук до Умконо. Ръцете му въртяха кормилото, краката му натискаха педалите с вдървени механични движения. Изцъклените му очи не трепваха, докато изкачваше стръмнините и взимаше по сляп инстинкт острите завои.

Сержант от пемброукското полицейско управление го беше открил в един малък магазин, където беше влязъл, за да купи поръчания от Джени крем за лице, и набързо му разказа за трагедията. Отначало Фокс не можеше да повярва. Едва след като се свърза по мобилното си радио в колата с началника на полицията в Умконо Шон Франсис, ирландец по произход, злокобната вест започна да прониква в съзнанието му.

— Побързай да се прибереш, Патрик — изпращя по високоговорителя напрегнатият глас на Франсис. Полицаят му спести подробностите, а и Фокс не настоя да ги узнае.

Слънцето все още грееше високо от небето, когато в полезрението на Фокс се появи фермата му. Почти нищо не бе останало от къщата, освен камината и част от верандата. Всичко друго представляваше купчина пепел. В дъното на двора тлееха гумите на тракторите и изпускаха гъст черен пушек. Полските работници лежаха там, където бяха паднали мъртви. Лешоядите вече се бяха нахвърлили върху труповете на добитъка му.

Шон Франсис и няколко войници от въоръжените сили се бяха скупчили около три тела, покрити с одеяла. Фокс спря изкаляната кола в двора и скочи от нея. Франсис веднага тръгна да го пресрещне, лицето му беше бяло като платно.

— Боже господи! — извика Фокс и се вгледа в очите на полицейския началник, търсейки да открие слаб лъч светлина. — Семейството ми! Какво е станало със семейството ми?

Франсис потърси думи, за да отговори, но не му се удаде и само посочи с глава покритите тела. Фокс го изблъска настрани и тръгна през двора, но яките ръце на полицая се обвиха около гърдите му и го възпряха.

— Недей, Патрик. Аз вече ги разпознах.

— По дяволите, Шон, там лежи семейството ми!

— Умолявам те, приятелю, спести си гледката.

— Пусни ме, трябва да ги видя.

— Недей! — Франсис не охлаби хватката си, макар да знаеше, че не може да мери сили с Фокс. — Мирна и Джени са почти овъглени от пожара. Мъртви са, Патрик. Твоите любими същества вече ги няма. Запомни ги, каквито бяха като живи, а не в този вид.

Франсис чувстваше как напрежението от мускулите на Фокс бавно спада и той отпусна ръцете си.

— Как се случи? — попита тихо Фокс.

— Не разполагам с никакви подробности. Всичките ти работници са избити. Няма дори един ранен, който да каже нещо.

— Все някой трябва да знае… трябва да е видял…

— Ще намерим свидетел. Поне един ще се появи утре сутринта. Обещавам ти.

Тъжният разговор беше прекъснат от хеликоптер, който се приземи в двора. Войниците внимателно качиха телата на Мирна, Джени и Патрик младши в товарната кабина и ги завързаха. Фокс не понечи да отиде при тях. Остана на място и с очи, изпълнени с огромна скръб, проследи хеликоптера, докато се издигаше, за да се отправи към моргата в Умконо.

— Кой е отговорен за това? — обърна се той към Франсис. — Кажи ми кой уби жена ми, децата ми, работниците ми, кой опожари фермата ми?

— В къщата намерихме два куршума от СК-88, овъглени останки от ръка с китайски часовник на китката и отпечатъци на военни ботуши в прахта. Всички тези улики водят към АРА.

— Как така „два куршума“? — избухна Фокс. — Мръсните копелета трябва да са оставили планина от куршуми!

Франсис разпери безпомощно ръце.

— Типично за АРА. Те винаги почистват терена непосредствено след атаката. Затова е трудно да намерим неопровержимо доказателство. Всеки път се изкарват невинни при международни разследвания за тероризъм и лицемерно хвърлят вината на други подобни организации. Ако не бяха полицейските ни кучета, ние никога нямаше да открием употребените патрони, а може би дори и ръката. Следите на нападателите водят от и до шубраците, през захарната тръстика и до къщата. Според мен те са застреляли пазачите по време на смяната им, когато порталът е бил отворен и токът е бил прекъснат. Пат младши беше паднал прострелян върху онзи обгорен трактор. Мирна и Джени лежаха на няколко крачки една от друга в дневната. И тримата са били застреляни безмилостно… Патрик, ако това ще те утеши донякъде, не открихме следи от изнасилване или осакатяване. — Полицейският началник млъкна, за да отпие глътка от манерката. После предложи и на Фокс, който отказа с глава.

— Пийни малко, Патрик. Това е уиски.

Фокс отново отказа.

— Джени се обади в полицията, за да съобщи, че Пат е бил застрелян и че мъже с камуфлажни дрехи нападнали фермата. По всичко личи, че дъщеря ти и Мирна са се отбранявали докрай. Намерихме четири отделни кървави локви в двора зад къщата. А ти сам можеш да видиш, че по оцелялата част от пода на верандата също има кървави следи. Последните думи на Джени бяха: „Божичко, те избиват и децата…“. Тогава ние веднага вдигнахме на крак хората си и се качихме в хеликоптерите. След тринайсет минути бяхме вече тук. Заварихме всичко в пламъци, но нападателите бяха изчезнали. Два взвода и един хеликоптер продължават да претърсват гората.

— А моите хора? — промълви Фокс, сочейки към неподвижните тела, пръснати из двора. — Не можем да ги оставим така, за да ги нападнат лешоядите.

— Съседът ти Брайън Вогъп е тръгнал насам със своите работници, за да ги погребат. Всеки момент ще пристигнат. Дотогава неколцина от хората ми ще държат далече хищниците.

Докато изкачваше стълбите към верандата, Фокс приличаше на човек, който сънува, че се е загубил в гората. Още не можеше да схване същността на трагедията. Струваше му се, че пак ще види трите си любими същества да стоят на верандата, обрамчена от цъфналите храсти. В съзнанието му изплува картината, когато тръгваше за Пемброук, а те усмихнати му помахваха.

Верандата беше оплескана с гной. Кални следи се спускаха от пушещите въглени надолу по стълбите, които рязко свършваха. Доколкото успя да прецени, три или четири трупа са били влачени от къщата навън, преди да бъде подпалена. Кръвта се беше съсирила и хванала коричка от следобедното слънце.

Фокс се облегна на мрежестия прозорец и почувства първото неудържимо потреперване от шока. Къщата, която беше построил за семейството си, не представляваше вече нищо друго, освен овъглени грозни руини, струпани в средата на окосена ливада и лехи от гладиоли и кремове, които се издигаха непокътнати. Дори споменът за това как изглеждаше къщата му започна да се изкривява. Той седна на едно от стъпалата и покри лицето си с ръце.

Така го завари и полицейският началник Франсис, който дойде след половин час и леко го побутна.

— Хайде, Патрик, нека те заведа у дома. Нищо не можеш да направиш, като седиш тук.

Франсис поведе несъпротивляващия се Фокс към бушмастъра и внимателно го настани на пътническата седалка.

Докато колата минаваше през портала, Фокс гледаше право пред себе си, нито веднъж не се обърна назад. Знаеше, че никога повече няма да види или да стъпи във фермата си.