Клайв Къслър
Виксън 03 (60)

59.

Фокс не се обезпокои от хеликоптера, особено като го видя, че продължи по пътя си. Той не видя обаче човешката фигура, която се спусна от него в сумрака, тъй като вниманието му беше насочено към приближаващия се с висока скорост по реката катер. Предположи, че в него е комитетът по посрещането от името на американското правителство и заговори по микрофона.

— Господин Шейба?

— Да, сър? — отвърна през пращенето гласът на Шейба.

— Моля, погрижете се картечарите да заемат позиции и да се приготвят да отблъснат абордажната група.

„Да отблъснат абордажната група! Боже мой, помисли си Фокс, кога ли за последен път капитан на огромен боен кораб беше дал такава заповед?“

— Това тактическо занятие ли ще бъде, сър?

— Не, господин Шейба, няма да е тактическо занятие. Опасявам се, че американски екстремисти, поддържащи враговете на родината ни, може да се опитат да превземат кораба. Инструктирайте хората си да стрелят по всеки човек, плавателен съд или самолет, който застрашава нашия кораб и екипажа му! Нека хората ви започнат да обстрелват катера с терористи, който се приближава към нас откъм запад!

— Слушам, сър! — Радиото не можеше да прикрие вълнението в гласа на Шейба.

За миг Фокс се изкуши да нареди на нищо неподозиращия екипаж да напусне „Айова“, но това значеше да признае — а той не можеше — че се е готвил да изпрати на смърт шейсет и осем невинни мъже, мъже, подмамени да повярват, че служат на една родина, която се отнася с тях малко по-добре от добитък. Фокс имаше начин да отхвърли от себе си всяко ледено пипало на вината. Той извика в паметта си спомена за опожарената ферма, за овъглените тела на жена си и децата си и решението му да осъществи намерението си бързо се затвърди.

Той отново взе микрофона.

— Главна батарея!

— Главна батарея в готовност, капитане!

— При команда — единичен огън! — Той хвърли още веднъж поглед към изчисленията върху картите до себе си. — Далекобойност: двайсет и три хиляди и деветстотин метра. Пеленг на целта: нула-едно-четири градуса.

Фокс загледа като хипнотизиран как трите дълги цеви на оръдията, стърчащи от купол номер две на главната корабна артилерия, започнаха послушно да издигат огромните си дула до ъгъл от петнайсет градуса, след което застинаха в това положение и зачакаха команда, за да избълват смайващата си огнева мощ. Фокс си пое дълбоко въздух и натисна предавателния бутон на микрофона си.

— Заехте ли позиция, „Ангъс-две“?

— Чакам команда, приятел — отвърна наблюдателят.

— Господин Шейба?

— Готови сме за стрелба, сър.

Е, това беше. Пътуването, започнало от една ферма в Натал, бе следвало безмилостно посоката си именно до този момент. Фокс излезе от крилото на мостика и издигна бойното знаме на АРА върху импровизиран стълб. После се върна в командния пункт и изрече фаталните думи:

— Можете да откриете огън, господин Шейба.

Мъжете на борда на патрулния катер на бреговата охрана решиха, че върху тях е връхлетял унищожителен ураган. Макар само едно от оръдията на тристволната батарея да бе гръмнало над носовата част на „Айова“, взривът причини турбулентност на въздуха и струя нажежен барутен газ обгърна малкия катер. Повечето от мъжете бяха повалени на палубата. Онези, които стояха с лице към „Айова“ в момента на изстрела, бяха заслепени за няколко секунди от лумналия пламък.

Преди още ефектът от взривната вълна да беше отминал, капитан втори ранг Кибъл пое щурвала и започна да го извива рязко наляво и надясно, изтегляйки катера в остро S-образно движение. Защитната преграда срещу вятъра се откърти и падна. За част от секундата той си помисли, че е нападнат от рояк оси. Чуваше жуженето им, докато прелитаха покрай лицето и косата му. Едва когато дясната му ръка бе отхвърлена от щурвала и той видя равномерно разположените червенеещи дупки по ръкава на куртката, разбра какво става.

— Наредете на всички от групата ви да скочат зад борда! — извика той на Фъргъс. — Негодниците ни обстрелват!

Не беше нужно да повтаря заповедта си. Фъргъс мигом пропълзя по палубата, като подаваше команди, а в някои случаи и сам избутваше хората си в съмнително безопасната река. Като по чудо Кибъл беше единственият ранен. Той стоеше сам на мостика, без никакво прикритие, пред погледите на стрелците на „Айова“.

Кибъл доближи катера до корпуса на „Айова“ дотолкова, че фендерите се удариха във високата стена от стомана и се откъснаха. Беше разумен ход от негова страна — стрелците горе не можеха да свалят мерниците си достатъчно ниско, че да улучат от катера нещо повече от мачтата на радиолокатора. Тогава Кибъл потегли в открити води, а куршумите цопваха на петнайсет метра вдясно от него, което свидетелстваше за неточния прицел на слисаните му неприятели. Разстоянието между двата плавателни съда все повече се увеличаваше. Той хвърли бегъл поглед назад и с облекчение видя, че Фокс и хората му ги нямаше.

Кибъл беше подсигурил намесата на „тюлените“. Сега беше техният ред. Той с благодарност предаде щурвала на първия си офицер и намръщен загледа как един главен старшина отвори аптечката за първа помощ и започна да срязва подгизналия от кръв ръкав на куртката му.

— Копеле такова! — процеди Кибъл.

— Извинете сър, но ще трябва да стискате зъби и да издържите.

— Лесно ти е да го кажеш — изсумтя Кибъл. — Нали не си се бръкнал с две стотачки за куртка!

Тичайки за спорт по пешеходната алея на моста Арлингтън мемориал, Доналд Фиск, инспектор в управление „Митници“, издишваше облачета пара в студения градски въздух.

Заобикаляше паметника на Линкълн, за да поеме по обратния път, когато чу странен звук, който го накара да спре на място. Засилващият се шум му напомни пухтене на препускащ товарен влак. После шумът се превърна в пронизително свистене и в следващия миг в средата на 23-та улица се появи огромен кратер, последван от силен грохот и дъжд от кал и асфалт.

Както стоеше неподвижно след взрива, Фиск с почуда установи, че няма и драскотина по себе си. Снарядът беше прелетял над главата му и бе улучил улицата под ъгъл, пръсвайки разрушителната си сила на територията пред себе си.

На стотина метра встрани предното стъкло на движещия се лекотоварен автомобил стана на сол. Шофьорът успя да спре камиона и да слезе; лицето му беше нарязано като салам. Зашеметен, той протегна ръце напред и закрещя с пълно гърло:

— Помощ! Не мога да виждам! Моля ви, някой да ми помогне!

Фиск се съвзе от първоначалния шок и се затича към ранения шофьор. Беше ранно утро и улиците щяха да се изпълнят с автомобили и хора едва след час. Той се зачуди откъде да се обади и в полицията, и за линейка. Единственото превозно средство, което видя, беше автомобил за почистване на улиците, който лениво пъплеше по Индипендънс авеню, сякаш нищо не се бе случило.

— „Ангъс-две“ — разнесе се гласът на Фокс. — Докладвай за резултата от стрелбата.

— Приятел, ти направо изкърти улицата.

— Сведи забележките си до минимум — смъмри го раздразнен Фокс. — Несъмнено си подал съвсем точни данни.

— И още как, великане. Твоят прицел е със седемдесет метра по-къс и сто и осемдесет метра наляво.

— Чухте ли, господин Шейба?

— Коригирам, капитане.

— Следвайте указанията, господин Шейба.

— Слушам, сър!

Под хиляда и седемстотин тонния стоманен оръдеен купол неколцина от чернокожата южноафриканска оръдейна прислуга се потяха и зареждаха зейналите гърла на оръдията, подвикваха и ругаеха в унисон с дрънкащата подемна машинария. Пет палуби под тях, останалите изпращаха нагоре снарядите и копринените чували, съдържащи барут. Първият бронебоен снаряд, с конусовиден край и тежащ хиляда и двеста килограма, бе напъхан в задната част на цевта на оръдието с шомпол, а след него и двеста и седемдесет килограма барут. После при команда огромното оръдие избълва разрушителната си мощ и отскочи метър и двайсет назад в стоманеното си леговище.

На двайсетина километра от реката Доналд Фиск даваше първа помощ на пострадалия шофьор, когато приближаващият се „товарен влак“ се срути от небето и се стовари върху паметника на Линкълн. За една хилядна от секундата кухият балистичен конус на снаряда се пръсна, когато се удари в белия мрамор. После тежкият куршум от заякчена стомана зад него си проправи път дълбоко в паметника и избухна.

На Фокс му се стори, че трийсет и шестте дорийски колони се откъснаха като листчета на цвете и се сгромолясаха върху грижливо поддържаната морава. После покривът и вътрешните стени рухнаха, когато огромни мраморни отломъци заподскачаха надолу по стълбите като детски дървени блокчета и към небето изригна гъст фонтан от бял прах.

Когато грохотът от взрива заглъхна над Вашингтон, Фиск бавно стана на крака, онемял от изумление.

— Какво стана? — извика ослепелият шофьор. — За бога, кажете ми какво стана?

— Не се паникьосвайте — опита да го успокои Фиск. — Стана още една експлозия.

Шофьорът направи гримаса от болка и стисна зъби. Близо трийсет парченца стъкла се бяха забили в лицето му. Едното му око беше пълно със съсирена кръв, другото, със срязана ретина, го беше загубил завинаги.

Фиск свали пропитата си с пот риза и я напъха в ръцете на шофьора.

— Усуквай я, разкъсвай я, дъвчи я, ако трябва, за да издържиш на болката, но само не си пипай лицето. Ще те оставя сам за няколко минути. — Той замълча, тъй като до слуха му достигна звук на приближаващи се сирени. — Полицията идва. Непосредствено след тях е линейката.

Шофьорът кимна и седна на ръба на тротоара, стискайки и мачкайки ризата на топка до побеляване на кокалчетата си. Фиск се затича по площада, чувствайки се неловко, че е гол до кръста. Заобикаляйки назъбените отломъци мрамор, разпилени по стълбите на паметника, той стигна до някогашния портал, гледащ към декоративното езеро.

И изведнъж се закова на място от почуда.

Там, сред огромната купчина камъни и слегнал прах, се издигаше непокътната статуята на Ейбрахам Линкълн. Стените и покривът на конструкцията се бяха разцепили по някакъв начин по средата и бяха паднали от двете страни на високата близо шест метра статуя.

Без никаква драскотина дори, меланхоличното лице на Линкълн продължаваше да гледа сериозно към безкрайността.