Клайв Къслър
Виксън 03 (42)

41.

Над езерото Тейбъл в Колорадо падаше гъст сняг, когато водолазите от спасителния екип на НЮМА приключиха със срязването на крилата и опашката на „Виксън-03“. След това те нахлузиха две огромни товароподемни примки на осакатения фюзелаж.

След адмирал Бас и Ейб Стайгър пристигна и син товарен автомобил, който докара екип на Военновъздушните сили за разпознаване и изваждане на тленните останки и пет ковчега.

В десет часа всички се събраха и Пит размаха ръце към кранистите. Въжетата на плаващите кранове, спуснати под накъдрената от вятъра повърхност на езерото, бавно започнаха да се изпъват и потреперват от увеличаващото се натягане, дерик-крановете се наклониха с няколко градуса и болтовите им съединения заскърцаха. После изведнъж, сякаш освободили се от огромна тежест, крановете отново се изправиха.

— Изтръгнаха го от дънната утайка — обяви Пит.

В знак на потвърждение Джордино, който стоеше до него с наушни слушалки, кимна.

— Водолазите съобщават, че започва да се издига.

— Кажи на онзи от тях, който работи с примката на носовата част, да я крепи в хоризонтално положение, за да не изпопадат на дъното касетите от срязаната опашна част.

Джордино предаде нареждането на Пит по мъничкия микрофон, свързан с микротелефонната гарнитура на главата му.

Леденият планински въздух бе наситен с напрежение; всички стояха неподвижни, сковани от очакване, и не откъсваха погледи от водното пространство между дерик-крановете. Единствените звуци идваха от подемните двигатели. Въпреки че всички от този екип бяха калени от многобройните спасителни операции, винаги по време на изваждането на корабни или самолетни останки от водата ги обземаха тръпки на вълнение.

В паметта на адмирал Бас се съживи споменът за онази снежна нощ преди много години. Струваше му се невъзможно да свърже образа на майор Реймънд Вайлъндър с безплътните кости, за които знаеше, че се намират в пилотската кабина. Той пристъпи напред, почти нагазвайки във водата, и в този момент почувства остро пробождане в гърдите и лявото рамо.

След малко синята вода под крановите въжета се завихри, доби мътнокафяв цвят и на повърхността за първи път от трийсет и четири години се подаде заобленият покрив на „Виксън-03“. Блестящата му някога алуминиева обшивка бе корозирала до белезникавосиво и по нея бяха полепнали слузести дънни водорасли. Докато разбитият фюзелаж се издигаше над повърхността, от зейналите му рани шурна гъста тинеста вода.

Отличителният знак в синьо и жълто в горната част на фюзелажа беше изненадващо ясен, четливи бяха и думите СЛУЖБА ЗА ВОЕННОВЪЗДУШЕН ТРАНСПОРТ. Но „Виксън-03“ вече изобщо не приличаше на самолет. По-лесно можеше да мине за огромен мъртъв кит с подрязани перки и опашка, а висящите отвсякъде усукани кабели и електрически проводници — за червата му.

Ейб Стайгър пръв наруши мълчанието.

— Ето каква е била може би причината за падането му — посочи той дупката в товарната кабина непосредствено зад кокпита, — една от лопатите на витлото се е откъснала.

Бас гледаше злокобното доказателство, без да продумва. Болката в гърдите му се усилваше. С голямо усилие на волята той я пропъди от съзнанието си, докато несъзнателно разтриваше лявата си подмишница. Опита се да види нещо през челното стъкло на самолета, но натрупваната с години дънна утайка закриваше напълно вътрешността. Дерик-крановете бяха издигнали фюзелажа на около три метра над водната повърхност, когато през ума му мина една мисъл. Той се обърна и погледна въпросително Пит.

— Не виждам да е подсигурен импровизиран шлеп. Как смятате да пренесете тялото на самолета до брега?

Пит се усмихна.

— Това е моментът да свалим кука от небето, адмирале. — Той направи знак на Джордино. — Готово! Дай сигнал на „Дъмбо“.

След две минути, като някакъв птеродактил, излетял от мезозойското си гнездо, над върхарите се зададе хеликоптер с тромава конструкция, чийто характерен тупкащ шум от големите му две витла огласи планинския въздух.

Пилотът разположи огромния летателен апарат точно над закотвените дерик-кранове. През отвора в долната му част започнаха да се развиват надолу две въжета с куки в краищата им. Мъжете, обслужващи крановете, ги поеха и бързо ги закачиха за товароподемните примки. След като пилотът издигна малко хеликоптера, поемайки цялата тежест, съединителите от крановите въжета бяха разхлабени и освободени. Много внимателно, сякаш пренасяше товар от изящен кристал, пилотът насочи „Дъмбо“ с висящия под него „Виксън-03“ към брега.

Пит и другите се обърнаха с гръб, за да се предпазят от вихъра от пръски, които надигнаха витлата на хеликоптера. Без да обръща внимание на водните пръски, Джордино се премести на място, където пилотът можеше да го вижда добре, и започна да го упътва с ръце, като същевременно ръководеше спускането му по предавателя на микротелефонната си гарнитура.

Пет минути бяха нужни на „Дъмбо“ да се освободи от товара си и да се загуби от поглед над дърветата. Всички загледаха самолетните останки, без да се приближават. Накрая Стайгър измърмори някаква команда към екипа от ВВС и мъжете тръгнаха почти в строй към товарния автомобил, разтовариха ковчезите на земята и ги наредиха един до друг в права редица. Един от хората на Пит донесе стълба и я подпря на ръба на изрязания отзад отвор към горната товарна палуба. После Пит безмълвно покани с ръка адмирал Бас да влезе пръв в останките от самолета.

След като се озова в товарния отсек, Бас продължи покрай касетите към пилотската кабина. Спря се на вратата и за няколко секунди остана неподвижен; лицето му пребледня и доби болнав вид.

— Добре ли сте, сър? — попита качилият се след него Пит.

Гласът, който му отговори, като че ли долиташе отнякъде много далече.

— Струва ми се, че няма да мога да ги погледна…

— Но се налага — каза тихо Пит.

Бас се облегна на напречната преграда, болките в гърдите му станаха мъчителни.

— Един момент, да се съвзема малко, после ще ида да прегледам бойните глави.

Стайгър се приближи до Пит, стъпвайки внимателно между касетите, сякаш се боеше да не се допре до тях.

— Когато кажеш, ще наредя на моите момчета да се качат на борда, за да свалят тленните останки на екипажа.

— Мисля да започнем с нашия неканен гост. — Пит посочи с глава към товарния отсек. — Ще го видиш вързан за скарата на пода, на около три метра вдясно от теб.

Стайгър обходи с поглед посоченото от Пит място, сви рамене и поклати глава.

— Не го виждам.

— Ти почти си стъпил върху него — рече Пит.

— За бога, казвам ти, че тук няма такова нещо — настоя Стайгър. — Ти какво, ослепя ли?

Пит го избута настрани и погледна надолу. Ремъците бяха вързани за халките на скарата, но тялото, облечено със старата светлокафеникава униформа, го нямаше. Пит гледаше безмълвно празното място на пода, а умът му се мъчеше да приеме, че тленните останки наистина са изчезнали. Той приклекна и огледа отблизо ремъците. Бяха срязани.

В погледа на Стайгър се появи съмнение.

— В деня, когато се гмурна дотук, водата беше леденостудена. Може би така ти се е сторило…

Пит се изправи.

— Той беше точно тук — отсече Пит с тон, който не търпеше възражение.

— Възможно ли е да е изпаднал по време на издигането на корпуса от дъното? — попита плахо Стайгър.

— Не, не е възможно. Водолазите, които придружаваха останките до повърхността, щяха да съобщят, ако са видели да пада каквото и да е.

Стайгър понечи да каже нещо, но изведнъж се обърна към странния приглушен звук, който долетя от другия край на отсека.

— Какво става, по дяволите?

Пит веднага му отговори. Беше разбрал. За миг се озова до просналия се на пода адмирал Бас, който се мъчеше да си поеме въздух; кожата му бе плувнала в студена пот. Непоносимата болка бе изкривила лицето му.

— Сърцето му! — извика той на Стайгър. — Намери Джордино и му кажи да повика веднага хеликоптера да се върне тук.

Пит започна да разкъсва дрехите около врата и гърдите на адмирала. Бас протегна ръка и хвана китката му.

— Бой… бойните глави — промълви той.

— Лежете спокойно. Скоро ще ви закараме в болница.

— Бойните глави… — повтори Бас.

— Всички те са на сигурно място в касетите си — увери го Пит.

— Не… не… не разбирате. — Сега гласът му се чуваше като дрезгав шепот. — Бойните глави… преброих ги… те са двайсет и осем…

Думите на Бас вече едва се чуваха и Пит трябваше да доближи ухо до потръпващите му устни.

Джордино се втурна вътре с две одеяла.

— Стайгър ми каза… Как е той?

— Все още се държи — отвърна Пит и освободи китката си от здравата хватка на Бас. — Ще се погрижа за тях, адмирале — той леко стисна ръката му, — обещавам ви.

Бас примигна и кимна.

Пит и Джордино го покриха с едното одеяло, а другото сложиха под главата му. В този момент се появи Стайгър, следван от двама от неговите хора, които носеха носилка. Едва тогава Пит се изправи и се отдръпна настрани. Хеликоптерът вече се беше приземил, когато Бас бе изнесен от „Виксън-03“.

Стайгър дръпна Пит за ръката.

— Какво искаше да ти каже?

— Че преброил бойните глави — отвърна Пит — и те били само двайсет и осем.

— Надявам се старчето да се оправи — отбеляза Стайгър. — Поне се успокои, че чудовищният товар е изваден най-сетне. Сега не ни остава нищо друго, освен да го изхвърлим в океана и това ще бъде краят на тази история.

— Напротив, опасявам се, че това ще бъде само началото.

— Какви са тия гатанки?

— Адмирал Бас е преброил само двайсет и осем бойни глави.

Стайгър долови вледеняващия ужас в гласа на Пит.

— А колко трябва да бъдат?

— Според адмирала „Виксън-03“ е излетял от базата „Бъкли“ натоварен с трийсет и шест бойни глави, пълни с бактериологичния агент „Бърза смърт“ — отвърна Пит със злокобен глас. — А сега осем от тях липсват.